Стоян хукна към София да кандидатства в университета, след като казармата с въшливата униформа, трамбоването по плаца и вечните наряди остана зад гърба му. Двете години извън цивилизацията си казваха думата и момчето се щураше замаяно в огромния град. Намери стая при някаква възрастна госпожа, остави чантата, пълна с учебници, и отиде да вечеря в близкото ресторантче: щеше да хапне, а после да чете, защото изпитът беше рано на следващия ден. По някое време две засукани каки седнаха на масата му и го почерпиха водка, от дума на дума питиетата се множаха и скоро им изтърва броя. Събуди се по обяд на непознато място между две голи жени, навлече си дрехите и се измъкна. С мъка си спомни адреса на квартирата, попита как да стигне дотам, а после грабна багажа си и се прибра безславно в родното сакарско градче. Така, вместо историк, стана експерт по тютюна.
Работата му беше свързана с много пътуване – обикаляше селата и окачествяваше изсушената и балирана продукция. Беше мъж-канара и жените му налитаха – забърсваше я някоя шавлива булка, я някоя попреминала мома. Избягваше момичетата, защото не искаше някое да се увеси на врата му. Беше надарен в леглото и любовниците му все стенеха отмаляло, че им е хубаво с него. Славата му се разнесе, скоро му лепнаха и прякор – Хубавото. Най-много го хвалеше разпасаната парясница Мичето: в неделя разправяше на другите жени в селската баня, че той такъв едър сом крие в панталона си, дето и в подмолите на Тунджа го няма, а те хихикаха завистливо и мръснишки. Лекият и приятен живот му се услади, времето минаваше и той забрави мечтите си за висше образование, а селяните винаги го усещаха кога е бил с жена и следващият ден беше като празник – Стоян ни мухъл виждаше по тютюна, ни дявол, а набързо отхвърляше денковете, колкото да не е без хич.
От всичките бройки слабост му беше една млада бяла туркиня – гореща и сочна като бюреците, които приготвяше от парени кори, щедро полети с масло. Мъжът й беше в затвора – хванали го да краде зърно от текезесето. Всяка вечер, докато беше в селото, Хубавото се промъкваше в къщата й – кучетата от махалата го научиха и вече не го лаеха, - а призори се прибираше в една от крайните къщи, където беше отседнал.
Фурия беше тази жена, прегладняла за ласки, силиците му изпиваше. Като змеица се увиваше около него, разпуснала черни коси, без дъх го оставяше. Щом се върнеше вкъщи, майка му го оплакваше като на умряло и веднага забъркваше мед с орехи и лимони, а сутрин пробиваше прясно сурово яйце и го караше да го изпие, че да заприлича на човек.
Пазеше се от хорските очи туркинята, но все някой нещо е видял и една нощ се задумка на вратата й, чу се мъжки глас, а псетата проглушиха и мъртвите. “Батко е, деверът ми – разтрепери се тя. – Ще заколи и двама ни!”
Стоян можа да намъкне само гащите, уплашената хубавица му натика дрехите в ръцете и го блъсна да се измъква през едно малко прозорче на гърба на къщата. Стъпил на земята, побягна лудо в студа и сякаш в просъница дочуваше гласа на любовницата си, която се караше на турски, и думкането на сърцето си. Стигна края на селото, там се осъзна и се облече. Оказа се, че е без обувки – бяха останали в коридорчето, и го втресе. Хазаинът му даде едни галоши, за да се прибере в града. Той излезе печен човек и на никого дума не каза, а туркинята видяла и успяла да скрие в шкафа и обувките, и чорапите, а после ги изхвърлила извън селото. Мъжът й излезе от затвора и тя вече не смееше дори да погледне Хубавото...
След нея го привлече едрогърдата мургавелка Петрана, единствено дете на Иван Овчаря. Момичето тази година беше завършило гимназия. Хубавото изневери на принципите си да не кусва агнешко, поухажва го малко и успя да го придума да дойде в квартирата му, а после то започна само да идва. Е, не беше опитно като туркинята, но беше младо, свежо и влюбено.
Преваляше ноември, усилната полска работа беше приключила отдавна, а до агненето на овцете имаше време. Снегът още не беше паднал, ситният студен дъжд отмиваше червеникавата пръст от белите мраморни скали, пръснати край селото; в къщите бумтяха печки и бабите готвеха боб на тава, а по бюфетите ароматно се жълтееха дюли. Жените клюкарстваха по плетищата, а мъжете – в кръчмата. И в тази обстановка връзката на Петрана и Хубавото непременно щеше да бъде забелязана, ако селото не беше разтърсено от други новини. Бай Пеньо хвана заврения си зет, че такова козата, и го изхвърли на пътя само с парцалите на гърба – оня от срам забягна и се потули някъде. Пък Шековица, суха като слама циганка, пак беше надула корема, макар че отдавна имаше внуци. Детето щеше да е дванайсто или тринайсто по ред – и тя вече не знаеше кое точно. А Минка, дето скоро й беше свършило майчинството и се върна в шивашкия цех, сто на сто е легнала с началника, мъж над петдесетте. Иначе откъде пари за тези дивани и секции – все модерни работи, с които си напълни голата къща? Мързеливият й мъж – мухльо и половина, си мълчи, ама сигурно така му изнася. А жената на любовника й от срам не смее да отиде на фурната хляб да си купи, децата му сума ти време не са стъпили в село...
Хазайката на Стоян Хубавото нещо се поболя и по цял ден беше вкъщи, нямаше как Петрана да идва, без тя да я види. Работата му тук беше към края си и той щеше да се прибира в града. Надяваше се да се сбогува как да е с момичето и след няколко месеца то да го забрави. Петрана го склони да отиде следобед у тях – баща й беше на къшлата, а майка й се връщаше чак към шест часа. В къщата беше само дядо й. В топлото време той по цял ден дремеше на припек, подпрян на бастуна си, обут във вечните потури и с калпак на главата, но щом хванеше студ, не излизаше от стаичката на първия етаж. Младите се качиха горе, без старият да усети, и Хубавото почна да утешава момичето, което плачеше, защото се разделяли. После заключиха и като невидели се хвърлиха в леглото.
Хубавото тъкмо се унасяше, но се стресна – родителите скоро щяха да се приберат, трябваше да бяга. И в този момент мощен ритник издъни вратата и в стаята влетя дядото, въоръжен с двуцевка. “Ставай, твойта мама! Внучката ми ще кепазиш!” Мъжът се подчини, без да мисли, и се изправи, както го е майка родила. Старецът насочи пушката, сложи пръст на спусъка и изрева: “Като куче ще те гръмна, пезевенк!” Тогава Петрана припна, застана гола пред Стоян и изплака:
- Недей, дядо, моля ти се! Той ще ми става мъж!
- Кога?
- След Н-нова година – заекна Хубавото.
- След Нова година ли? Ами ако вече си й надул корема? Вдругиден, събота, е годежът!
- Добре...
- Ха си се отметнал, ха съм те очистил! Опичай си акъла!
Този път ни медът с лимон и орехи, ни суровите яйца можеха да върнат цвета на Стояновото лице. Майка му кършеше ръце и нареждаше: “Лильох, Боже! Трябва да ти леем куршум! Защо е туй бързане? Да не си направил, мама, белята? Че коя е тази никаквица, дето така ми излъга детето?” Баща му не издържа и я сряза:”Стига си врякала! Станал 25-годишен мъж, а тя още си го крие под полата! Ако бяхме от ебаната страна, друга песен щеше да пееш!”
Дойде събота. Петрана шеташе засрамено, с майка си отрупваха масата, а кандидат-свекървата гледаше надуто. Хубавото беше като прясно посаден на стола – ни жив, ни умрял. Бащите се разбраха след две седмици да е сватбата – имаха само по едно дете, бяха подготвени за такова събитие. Дядото мълчеше и придремваше в ъгъла.
Вечерта от благоприличие, макар и след дъжд качулка, майката на Петрана се качи да спи при дъщеря си, годеникът и родителите му ги настаниха на същия етаж. За първи път през живота на Хубавото сънят не идваше: той чуваше през стената хъркането на баща си, въртеше се като въртоглава овца. Не можеше да се осъзнае на кой свят е. И да го бяха сложили при момичето, все тая... По някое време не издържа и излезе на двора да пуши. Вратата на стаичката долу се отвори и се показа старецът: “Ела на топло, бе момче! Влез, нали ще ми ставаш геве! Да пием по една греяна, да поприказваме...”
Вътре беше горещо и лютеше от тютюнев дим. Двуцевката, с която Стоян скоро се беше гледал очи в очи, висеше кротко на стената. Дядо Петър напълни чашите от чайничето на печката, а след третото наливане подхвърли: “Много те хвалят женорята! Носи ти се славата, младо! Ама оня ден паламарката ти никаква я нямаше – като охлюв в черупката си се беше скрила. Чудех се мъжко ли си, женско ли си...” И се разхили.
Стоян мълчеше, а ракията го затопли и отпусна. Чувстваше се вече добре – нямаше нищо против и до сутринта да изкара в компанията на този малко странен мъж. Когато изпразниха чайничето за четвърти път, старецът каза: “Носиш на пиене, може и да стане човек от тебе. Хайде сега си отивай, че и аз да поспя.” Хубавото тъкмо затваряше вратата и до ушите му стигна: “Ей, хайгър! Знам, че си курварин, синко. Почнеш ли пак да мърсуваш и да ми разплакваш момичето, ще те затрия. И на оня свят да съм, оттам ще те гръмна! И Дядо Боже няма да ме спре!”
© Аноним Всички права запазени