27.04.2014 г., 14:40 ч.

“Годините набръчкват кожата, но само страхът набръчква душата” 

  Проза » Разкази
1125 0 5
12 мин за четене

 

 

 

   Когато Дончо дойде в селото преди тридесет години, тогава все още младите слушаха старите какво им говорят. Кога за добро, кога за лошо, кога каквото Господ даде. Ама Господ понявга нищо не даваше – нито добро, нито лошо. Само те оставя да се люпкаш като орехова черупка в бурно море. Ама то, морето, понявга е малка локва, но страховете го правят голямо море. А често пъти и сами ги измисляме, за да оправдаем собствената си глупост и нерешителност. Но каквото и да ти се случва в този живот, недей прехвърля твоите страхове и простотия, поради незнание, върху гърба на детето си. Дръж си ги за теб! Всеки човек има отделна съдба. Остави детето си да пробва, да види, да се опари, че да знае, че е живяло, та после да се некаеш, па и то на свой ред.

   Това беше вече петото село по ред, където Дончо се отбиваше, надявайки се да намери траен подслон. Но мълвата за сполетялата го преди години съдба го следваше навсякъде, също както занаятът му. Когато беше дете, има няма седем лазарника, родителите му се удавиха в една река, наедно с кончето и каруцата потънаха. Че виновни ли бяха хората, че реката придошла, конят неопитен, изплашил се, стъпил накриво и потънало всичко. Ама тръгналата мълва за прокълнатото дете изплува от реката, наместо родителите му. И никой го не щеше. Пропъждаха го с години, нищо, че сега беше способен ковач и му идеше отръки това дело. А и в ония работни времена всяко едно село имаше нужда от такъв човек. Я ралото да ти оправи, я вериги за животните, пранги за коня и магарето, чукове, тесли, е па оти да нямаш такъв човек подръка. Тука обаче Дончо реши друго. Отиде право при попа, обеща без пари всичко да му оправя доживот и оня се поблазни. Направил уж някакви заклинания, гонил злите духове, така каза на наплашените си съселяни и мисълта за засетите ниви на църквата се раззелени в душата му. Дадоха на младия ковач едно малко място на края на селото, където Дончо полека, без да бърза, спретна едно прилично къще и отпочна новия си живот. Нямаше вече за къде да бърза. Имаше си най-после село, собствен дом, приличен занаят, другото само предстоеше. Полека.  Осмеляваше се Дончо да мечтае, така постигаше всичко. Само човек, който е тръгнал от нищото знае какво е да се осланяш единствено на собствените си сили. Харесваше дома си, беше си негов, от неговите ръце. Успокоиха се селяните. За шестте месеца, които изминаха, нищо лошо не беше ги сполетяло, нито пък децата им, нивите им, животните. Всичко си беше по местата. И започнаха да го посещават. Отначало плахо, любопитно, изпробващо, после все по-често. Когато поправиха належащите неща, започнаха да търсят и по-стари, поръждясали вече. Но любопитството надделяваше над всичко. Преслушаха всяко кътче на домовете си за позабравени, дори ненужни неща, които уж се нуждаели от ремонт. Че има ли напълване любопитството човешко. Особено зимъска, скучни времена бяха тогаз. Нямаше кърска работа, животните се държаха по оборите, не можеха да се пускат на паша, то пък къде ти в тоя дебел сняг. И хората се нуждаеха от приказки, мълви, клюки. Нещата се мислеха мигом, поукрасяваха се и докато стигнеха до другия край на селото, вече ставаха цели фермани. Ама за кротък и незлоблив човек какво можеш да измислиш. Нищо. Ще пробваш веднъж, дваж, па ще се откажеш. Ще търсиш вече сериозна приказка, на по цигара, две, пакет. Дончо беше умен и схватлив момък, със старите стар, с младите млад. А с децата – дечко и половина. Навъртаха се вече без страх около него. Че и от другите села започнаха да идват. Славата е като клюката, пламва от веднъж, но може и така да си залезе. Но Дончо нямаше от какво да се бои. Той обичаше работата си, винаги гледаше да притури нещо от себе си, нищо не претупваше, не се и лакомеше за пари. Понякога отлагаше дори плащането, когато виждаше съселяните си, че са затруднени. Дали човещината е прокоба? Искаше услуга да свърши, да изпипа нещата. Знаеше какво е, когато си в нужда.

   Минаха пет години, откакто ковачът се засели в това село. Вече му се искаше да премине към следващата стъпка от живота си. Собствено семейство му се беше дощяло. Чувстваше се готов за това. И мома си беше харесал. Стойковата Гергина хващаше окото му и то не от вчера. Още лани я беше видял и харесал, когато баща й го беше повикал в къщата си на място да му оправи ралото, въпреки острите протести на жена си. Простовата беше тя, дълбоко вярваше, че лошите неща са по-силни от добрите и се боеше с нещо да не предизвика черния и да не си навлече гнева му.  Нищо, че бяха минали години, хората уж бяха приели Дончо, позабравили скалъпената прокоба, ама кога се касаеше за нещо близко и лично, като дома, рода, страхът пак се връщаше, по-силен от всякога, защото вече касае лично теб. Та там я видя, поливаше градинките Гергина. Кога се засякоха погледите им, сърцето на Дончо лудо заби в гърдите му, а Гергина цяла изчервена заби поглед в шарените си терлици, сякаш ги виждаше за първи път. Тази случка не убягна от погледа на майка й и тя бързо я отпрати във вътрешността на къщата, прекръсти я зад гърба й и изгледа злобно натрапника.

   - Тя е обещана! – изломоти старата набързо и се учуди сама на себе си за това, което каза. Да, искаше я Добрев Георги, но макар да беше малко по-заможен от повечето хора в селото, те се колебаеха, защото момъкът имаше нелечимо заболяване и твърде вероятно беше щерка им да остане вдовица без време. Но сега това вече нямаше никакво значение. Вика му се бял кахър в сравнение с това дъщеря им да я сполети прокобата на Дончовия род. Ух, ама и живот, току като се разбърка. Гергина беше красива и работлива, можеха и по-сполучливо да я омъжат, ама сега трябваше да се бърза с болнавия Герги. Гергина кой я питаше. И тя беше харесала Дончо, но имаше малко от наивитета на майка си и в красивата й главица се прокрадваха боязливи мисли, които тровеха симпатията й към младия ковач и я задушаваха още в зародиш. Ту се виждаше да се разхожда по чердаците на Герги, ту склоняваше глава на силните гърди на Дончо. Но майка й не преставаше да ходи по петите й и да насочва мислите й в избраната от нея посока. Баща й беше лесен да се убеди да я дадат на болнавото богаташче. Мъжете какво ти разбират. Не раждат децата те.

   Бързаха да вдигнат сватбата, връщане назад нямаше. И деня, и нощя стягаха чеиза на Гергина. След три месеца се случи и това събитие, бързащо да предотврати случването на друго. Ожениха младите набързо и се надяваха всичко да утихне. Майката на Гергина си отдъхна облекчена. Нека й бере сега дерта мъжът й. Така е с женското чедо. Пък и свекър и свекърва си има. Къща си имат, голяма, нека зидът й укрива всичко от хорските очи и уши.

   Посърна Дочно. Обичаше Гергина, въпреки колебливия й характер. Те жените са така, докато не съумееш да ги покориш. После всичко тръгва в обичайното си русло. Ама не се получи. Ковачът не можеше да повярва, че имаше хора на този свят, които да вярват, че някаква си мълва за измислена прокоба можеше да бележи и да обърка живота му. И любовта му също. Колко още време трябваше да мине, за да се забрави тая глупост с обречеността, това решаваха само хората. Можеше да се забрави веднага, но хората обичаха да предават такива неща от поколение на поколение, защото все някой трябваше да бъде сочен с пръст и да се говори за нещо. Животът без случки, па макар и измислени и зле скалъпени е твърде скучен.

    Сега не беше щастлив нито Дончо, нито Гергина. Тя беше родила момченце, но то беше толкова болнаво и слабо, че едва ли щеше да доживее и десет. Отпадаше с всеки изминал ден. Така и стана. Погребаха го малко преди петия му рожден ден. След още две се роди дъщеричката им, но пък баща й последва сина си в отвъдното. ”Много изкара”, шепнеха хората зад гърбовете на опечалените близки. ”Те, такива като него едва минават двайсет, ей го бедното, колко малко изкара. А сега и момичето, какво ли ще стане с него?” Хора, можеш ли им затвори  устите...

   Старите не искаха Гергина да седи повече в къщата им след смъртта на сина им, само щяла да им подяжда храната. Нека си върви. Барабар с детето... От толкова много мъка хората се побъркват, не знаят какво говорят, какво правят, кому какво причиняват.

   Дончо се беше оженил за Рада. Тя беше слугинче в една богаташка къща, където той беше извикан да поправи всичките им сечива. Момичето беше скромно, мълчаливо. Имаше добро сърце и се нуждаеше от силна мъжка ръка, за да отдаде любовта си, която беше натрупала през всички тия нещастни години слугуване и само чакаше да се отприщи при подходящи обстоятелства. Рада си нямаше никого, за  да я предпази от глупави приказки за прокоби, да я съветва да избере друго, да направлява живота й. Дончо беше като истинска благословия за нея. Той настоя тя да спре да слугува вече, имаше нужда от стопанка на къщата си, на живота си, по силите му беше да я издържа, нали затова можеше да си позволи семейство. Някак си за любов не можеше да се говори. Гергина му беше слабост, любов и сериозно разочарование. С Рада като че ли беше по-практичен и разумен. Нямаше какво да чака повече. Истинската любов, казват, идвала веднъж в живота. Рада беше свикнала да се примирява с всичко. Тя беше повече от благодарна, че има собствен покрив над главата си, мъж, който да се грижи за нея, а сега и деца. Повече не й и трябваше. В отношенията между нея и Дончо липсваха кавги, но и силни страсти. Разбираха се помежду си без много обяснения, говореха си като двама души, които се познават от деца и които винаги са знаели, че един ден ще бъдат заедно. Ако някой иска – нека си го направи по-добре...

   Гергина не искаше да излиза от дома на родителите си. Сега тя беше станала още по-неуверена и колеблива. Усещаше въпросителните погледи на съселяните си забити като ръждиви пирони в гърба си и това още повече я караше да губи и без това крехката почва под краката си. Затваряше се в стаята си и стоеше там с часове, забила безжизнен поглед в стените. Грижите за малката тя с удоволствие беше предала на остарялата си, глуповата майка, която не спираше да пълни главата на детето с глупости и изветрели приказки, които то попиваше жадно. Всяко дете на нейната крехка възраст беше любознателно и ако попаднеше на подходяща среда би могло да се научи, ако не с лекота, то поне с упорство и постоянство да се справя с житейските трудности. Да разсъждава трезво, а не да вярва в духове и таласъми. Само веднъж Гергина и Дончо се засякоха и тя побърза, сякаш от гузна съвест, да промълви тихо, макар и никой да не я питаше: ”Обърках си живота! Ти, дано си щастлив...”, на което Дончо не намери какво да отговори. Нямаше и смисъл. Когато страхът и колебанието застане между двама души и човек се подлъже да им се поддаде, каквото и да каже после е излишно. Просто продължи, каквото и да се случи после. Нали затова сме тук, да се учим да живеем, никой няма да изживее твоя живот вместо теб.

   И животът си продължи. Той не чака никого. Или се учиш в движение или душата ти умира, там някъде, по пътя, между страховете и смелостта просто да бъдеш човек. Не е трудно, само трябва да вярваш на сърцето си, че това, което избира е най-правилното за теб. Дори и да боли. Не става без загуби. Без тях не би могъл да оцениш себе си. Не би могъл да израстеш. Просто тъпчеш на едно място, докато не дойде и твоят залез...

   Гергина така и не се омъжи повторно. Съвсем се беше предала под властта на майка си. То това не беше и власт. Това беше ежедневно бликаща простотия и невежество. Не стига Гергина, ами в очите на  малката й дъщеричка Боряна постоянно се четеше плахост и неувереност. Това дете не правеше и крачка, без да бъде укорявано и напътствано от старата си баба. Страхът от някакъв въображаем бог, наказания и караконджули бележеше всяка нейна стъпка. Само физическото присъствие на майка й не беше достатъчно. Боряна имаше нужда от силни по дух родители и обкръжение, за да кали характера си и за да надскочи средата си. Но тя беше лишена от тези неща. Нямаше баща, а мекушавата й майка беше само бледа сянка в живота й. Момичето се ръководеше само и единствено от баба си, остарели принципи, кух морал и безпочвен страх. Такива хора не могат да осветяват пътя ти. Те те учат само да се свиваш в черупката си и да разчиташ на някакви си висши сили. Да кършиш безпомощно ръце и да не престъпваш оградата, която сам си построил, пазейки се от света. От света, който трябва да опознаеш, за да видиш, че няма нищо страшно. Че там, навън, има хора като теб, които правят своя избор.

   Когато Боряна стана мома, съдбата съвсем предсказуемо я срещна с Димо, синът на Дончо. Двамата млади се влюбиха, очакваха срещите си с нетърпение, копнееха един за друг. Но докато Димо знаеше какво иска и как да го постигне, Боряна се поддаваше на бабините напътствия, предубеждения и предупреждения. Майка й Гергина бързаше да се прибере в стаята си, за да не разчита дъщеря й на нея. Тя не знаеше какво да й каже, как да я посъветва. Тя беше провалила живота си, чувстваше се нещастна и неспособна да участва в този на дъщеря си. Нека сама решава. Но Боряна не знаеше как. Тя нямаше пример и авторитет в живота си. Всъщност имаше. Този на баба си. Да се кръсти по три пъти всеки път, когато се споменаваше нещо лошо, да има страх от Бога и да вярва, че злото проклятие може да изгори душата на човека. Така каза ”Не” на Димо, но изричайки го, тя знаеше, че греши, знаеше, че е нещастна, но не знаеше как да постъпи по друг начин. Само чувстваше, някъде дълбоко в себе си, че не иска да прекарва своите дни като майка си, затворена в една стая, обхождайки с празен поглед всяко ъгълче. Колкото повече време минаваше, след като отказа на Димо, Боряна усещаше, че животът няма смисъл и че тя няма за какво да живее. Че едно проклятие може да споходи всеки един човек, във всяка една минута, стига само той да предаде себе си и да се води по акъла на другите. Може би някога времената са били такива. Другите решаваха вместо тебе и смятаха, че това което правят за теб е правилно, че ще бъдеш щастлив така, както те го мислят. Но поколенията се променят, мисленето също. Хората израстват духовно и стават по-силни. Слабите просто остават там, в миналото.

   Намериха Боряна обесена на едно дърво. Детето просто е разбрало, че друг изход за него няма.

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??