Голяма
Днес е Първи април. Каролина, малката ми внучка, има Рожден ден. Навършва четири години.
Как лети времето! Сякаш беше вчера. Каролина още не беше се родила. Мисля, че беше през февруари. Водех Милена, сестра ѝ, по същия тротоар, по една такава отъпкана снежна пътека към детската градина и ѝ разказвах, с възпитателна цел, история от моето детство. (По-късно описах случката в разказа „Две филийки“.) Но това е друга история.
И сега има сняг. Уж е пролет, някои храсти и дървета са цъфнали, а всичко е побеляло. Дано да не измръзнат! Случва се понякога в живота. Току-що цъфнали, а задуха студен вятър, сняг завали, слана ги попари.
Водя Каролина за ръка, снегът хрупа под краката ни, но аз не бързам. И тогава не бързах. Че то, ей къде е градината, на триста метра. А имаме толкова неща да си казваме!
– Днес навършваш четири години – показвам четири пръста с лявата ръка.
– Започвам пет – разперва малката петте пръста на дясната си ръчичка.
Браво! Вече казва цели изречения на български. Дъщеря ми ѝ говори само на български, но тя ѝ отговаря на немски.
– Сложѝ си ръката в джоба, че ще измръзне!
Поглежда ме дяволито и започва демонстративно да я размахва. Характерче! На мене прилича.
– Вече си голяма...
Следва една глупава тирада: че да си голям означава да се грижиш за хората, които обичаш, да вземаш правилни решения, да преследваш целите си, но и да умееш да се радваш на живота…
Внезапно млъквам, обзет от странно чувство за вина.
Малката ме гледа малко учудено. Снежинки се лепят по клепачите ѝ, очите ѝ блестят. Дали ме разбира?
Стигнахме до детската градина. Сама се преоблича, не дава да ѝ помагам.
Време е да се разделяме. Целувам я по бузката, изправям се…
Не тръгва. Иска да ми каже нещо.
– Дядо…
Свежда поглед… пак ме поглежда:
– … а ти кога ще пораснеш?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мильо Велчев Всички права запазени
