Голямата бизнес стъпка

Раздрънканият автобус кашляше на всеки завой, подскачаше при всяка неравност, звуците на радиото ту се появяваха, ту изчезваха, а цветистите ругатни на шофьора изригваха при всеки трус и допълваха екзотичната картина на пътуването...

Кметът на село Девлен се прибираше в унило настроение. Конференцията заради, която му се наложи да изтърпи неволите на междуселищния транспорт беше внесла значителен смут в душата му.

Три мандата кметуваше вече и доскоро смяташе, че няма какво да го изненада. Познаваше и селото, и съселяните си като петте пръста на ръката си. Общинската управа се променяше  колкото качествено, толкова и количествено след поредните парламентарни избори, но никога не поставяше такива задачи, с които да не би могъл да се справи.

До преди месец, когато пред всички кметове и кметски наместници в живописната родопска община се представи възможността да участват в колективно финансиран проект като преди да поискат средства, всяко селище трябваше да си направи сайт, който така добре да го представи, че да изглежда изключително привлекателно за организации и бизнесмени от страната и дори от чужбина.

То на думи лесно, ама как от нищото да извадиш нещо, и то да изглежда толкова блестящо, че да привлича интереса на другите към себе си.

      Днес ги бяха събрали в общината на обединяващото ги градче на нещо като обучителна конференция, която да им помогне да се справят с предизвикателството.

Лекторката беше усмихната млада жена, в строг тъмносин костюм, черни, лачени боти с високи токчета,  кипяща от енергия усмивка и както сладкодумно им говореше всичко изглеждаше от лесно по- лесно.

Имаше нещо комично в съчетанието на насядалите замислени мъже обути в гумени ботуши и кожени шуби, небръснати, ухаещи на влага и борова смола и красивата, елегантна, млада жена, която като фокусник изваждаше от лаптопа си вълшебни предложения и ги прожектираше на екрана зад гърба си...

- Използвайте и най-дребната природна даденост, която имате в околността, съчетайте я с някоя легенда и нещата ще потръгнат - чуруликаше усмихнато тя.

- Ето например : Имате малко изворче в околностите. Обявете го за лечебно. Съчетайте го с легенда как тук преди години е идвал султан или везир за да лекува болните си стави.

Или изтъкнете, че водата на изворчето помага за зачеване ...

Ако имате мостче над реката: Обявете, че някога на този мост царската дъщеря се е срещала с хайдутин, което впоследствие довело до смъртта на влюбените. Нещо като родопски вариант на Ромео и Жулиета.

Не издържа, вдигна ръка и изригна:

- Ами където нямаме нищо такова, какво да правим - да си изкопаем кладенче, или да си изградим мостче?

Дамата го погледна с опрощаваща усмивка, въздъхна, разпери ръце и отговори:

- Ще ви разкажа за най-пресния пример за успешна инциатива тръгнала от нищото. Едва ли ви говори нещо името Халит Соргул, усмихна се лекторката и показа красиво ваканционно селище на екрана - Това е кметът на село Феликьой в Южна Турция. Преди повече от година на този човек му хрумнала великолепната идея да спечели за селото си пари и слава възползвайки се от пророчеството на маите за края на света.

В сайта на селището акцентирал върху фактите, че нито едно от природните бедствия сполетяли Европа и в частност Турция през последния век не са засегнали селището колкото и да са били мощни. С помощта на роднини, които работели в Германия и Швейцария успял да издейства (може би не безплатно) официално мнение на няколко учени геодезисти и климатолози, които обявили зоната на въпросното селище за устойчива на природни бедствия от всякакъв  тип.

   Изводът се превърнал в покана към всеки, който искал да остане жив след края на света, да си направи труда да си резервира хотел в селището.

Пуснат бил линк с тази покана и така тя се превърнала в емблема на селцето."Искаш ли да останеш и след края на света? Заповядай при нас!"

Амбициозно, още повече че когато поканата започнала да рекламира, в селцето нямало нито един свестен хотел, дори пътищата били не особено комфортни.

Някои не повярвали, но други се хванали. И започнали да пристигат пари като резервации за въпросния период около края на света, че и за по-дълъг период от време.

С тези пари, а навярно и с други отпуснати от местни източници, лека - полека селцето се разраснало, до модерен курортен комплекс.

И въпреки, че краят на света не настъпил, доволните туристи започнали да го рекламират лавинообразно и вложението продължава да носи приходи и да осигурява работни места.

Смелостта да поемеш риск понякога е най-важната стъпка в едно начинание.

Даа. Лесно е да го кажеш. Още по-лесно да да го преразкажеш, но практическата част никак не е за подценяване.

С всяко друсване на проклетия автобус мислите в главата му подскачаха и се опитваха да намерят нещото, за което да се хване като удавник за сламка...

Ех, можеше и нищо да не прави. Нямаше да получи пари по проекта, но пък до края на мандата щяха да го сочат с пръст като неудачника на района.

      А селцето му си беше хубаво. И въздухът му въздух, и гората му гора, и къщите (особено по-здравите) - гиздави, и хората бяха добри, ама бяха останали все такива, дето без бастун трудно излизаха от къщи, камо ли да работят за благото на селището. Младостта на селото се беше хванала с гурбетчийския занаят и нямаше вероятност да се върне обратно…

Гордостта им беше  вокалната група за автентичен фолклор, дето все носеше награди от музикални фестивали от регионални и национални фестивали. Само че и тя от от около двайсет и няколко засмени млади жени с пъстри родопски носии с годините се стопи до осем, ококорени редкозъби баби, но пък какви гласове вадеха...

Най-после. Последен трус и автобусът изсипа него, Хасан Дългия и жена му Анка на площада в селцето. Двамата бяха ходили на доктор в града и се връщаха с хапчета, покупки и поръчки за половината село.  Видимо  изглеждаха доволни,  слязоха на площадчето с пълните чанти, подпирайки се на бастуните  и заспориха покрай кого първом да минат.

Изпрати ги с усмивка в погледа. Такива си бяха от млади. Все се караха и сдобряваха, а на Анкиния инат и магаретата биха завидели . Така след като им въстановиха отнетите имена Анка на инат отказа да стане отново Анифе... Със същата жар, с която направи гладна стачка пред кметството при предишната смяна на името…

    В кръчмата светеше. И краката му сами го затеглиха нататък. Велю кръчмарят му се ухили с беззъбата си усмивка и го покани да седне близо до кюмбето. Наля му препечена сливова без да го пита и почти по навик се провикна за тишина.

Картаджиите в ъгъла не го и чуха вглъбени в играта си. Бяха си постоянни всяка вечер като част от мебелировката. Коста Кьоравото и  Ахмет Суревия срещу Иван Щурака и Керчо Адвокатина. Карето беше тихо, чуваха се само служебни реплики от типа: "Пас" ,”Майорна терца" "Пак сте капо"и т.н.

Шумът идваше от табладжиите - Цецо Самоковския и Събин Тихото, които всички наричаха Мечо и Клечо защото Цецо беше слаб като чируз, ама гласовит колкото десет авджии, пък Събин обратно - огромен, закръглен с писклив гласец и като спореше, пищеше, та човек би си помислил че го колят.

И сега Клечо буботеше за някакъв "дюшеш" дето  бил "калъч", а Мечо пищеше, че с мошеници никога повече няма да седне да играе.

Всички посетители на кръчмата си ги знаеха, че колкото и да се карат един без други не можеха и гневът, и сърдитните им бяха от ден до пладне... И с шумотевицата им бяха посвикнали. Ако ги нямаше вътре, което рядко се случваше, кръчмата беше тиха като църква...

Отпиваше ракията си кметът с умиление разглеждаше интериора на кръчмата, но нищо като за проекта не му хрумваше.

      Отвън се дочу лай на кучета, врява от много гласове и нозе и в кръчмата влетяха ловците барабар с кучетата. Изглеждаха възбудени, но съвсем не в настроение за обичайните хвалби .

Рудин, който беше председател на ловната дружинка се обърна към кмета и рече:

- Ти ке си ни судията, кмете. Утре ке доидеш со нас у горуту, ке видиш, `квото ний видохме и ке каеш тогиз` кой прав и кой крив.

- ′Кво толкоз′ ви на′плаши, та си глотнахте язицето - влезе в тона им кметът.

- Дира видохме, ма она гулема, `ногу, гулема - обади се Киро Бракониерчето и засука мустак. - Нек`къв дзвер, ама гулем дзвер ти викам. Ма `ко до`еш утри ша ви`иш.

- Вельо дай пу идин ордин за храбрус! Сипи, сипи! Чи идвам си утървахми кожити! провикна се Кирчо, хвана чашата и  изрева: Наздраве дружина!

- Наздраве, Войводо! - ревнаха дружно и авджии и картаджии...

      Групата се катереше по неравните и заснежени скалисти баири и никой не отронваше звук. Кметът, Киро Бракониера, Рудин Турлака и още двама от ловците стъпваха по извитата горска пътечка, тихо като заговорници, навремени спираха, ослушваха се, дишаха тежко и без да продумат дума продължаваха. От време на време, някоя креслива сойка отбелязваше присъствието им, чуваше се изпърхване на криле, пукане на съчки, но в ранното януарско утро тишината, която струеше от околните хълмове съчетана с белотата на снега сякаш обсебваше мислите им.

Изведнъж Рудин спря като закован, обърна се към групата и посочи към земята. Другите приближиха и се взряха.

На пътеката се виждаше следа от крак с исполински размери. "Хм, прилича на следа от снежен човек" промърмори почти на себе си кметът. "А Хималаите са доста далеч"

Извади джиесема и зарадван, че батерията държи направи няколко снимки на следата;

Накара Лечо - най-дребния ловец да легне отстрани за да се види разликата в размерите. Планът в главата му започваше да се оформя...

После загледа отново стъпката с подозрение. Ами ако някой от тия зевзеци ловците я е измайсторил за да им гледа сеира... Изведнъж започва да му се струва, че следата не е цяла, а е съставена от три части една овална отзад и две долепени в предната част...

През целия обратен път разпитва ловците по кой път са се катерили, дали са се движили в група, дали все пак не е възможно някой да си е направил майтап...

Почти се обидиха... Никой не се призна за виновен, никой не набеди някого, което повече впечатли кмета. И всички изглеждаха някак озадачени и изплашени. Я да беше следа от глиган или мечка, досега щяха да са извадили старите спомени, и да се препират кой-кога, как и с колко патрона е преборил страха  у себе си е е убил дзвера...

     Накрая кметът изплю камъчето пред групата, обясни им с две думи, какво искат в общината от него и обяви, че ще използва за реклама снимката на "Големия крак"

Затова, ако някой се е пошегувал, да си признава овреме, ( Като на сватбите или да кажува или да замолкне завинаги), щото нещата тръгват и немат спиране от утре нататък.

    Преди да се разделят, се отбиха при Вельо, да си турят по един малък орден за храброст, посветиха и него в кметските планове и се разделиха...

Кметът очакваше и синът му да си дойде тая седмица от града. Момчето учеше и работеше, и тъкмо електрониката и компютрите му бяха силата, та друго си е да ти помогне учен и разбиращ човек. Най - после щеше да има полза от парите дето ги е давал за обучение толкоз′ години...

Вечерта, едвам дочака синът  да се навечеря и го започна с въпроси и предложения…

Младежът се позачуди, позасмя, помърмори за качеството на снимката, затова, какво ще стане като се стопи снегът и следата също се стопи... Но накрая се съгласи, и до късно през нощта работиха. На другия ден го води пак до мястото, прави нови снимки, снима гората, поточетата, планината. Събра и бабите певици за колективна снимка, фотографираха църквата и джамията, къщите, кръчмата, козите пътеки между тях, номерирани като улици.

И се получи...

       Като гледаше не му се вярваше това да е неговото село. Всичко беше толкова хубаво.

Оставаше да се преведе на английски,(синът обеща да помогне) И да се пусне в обръщение...

      Три месеца след появата на сайта... Вече имаше първи заинтересовани. И то не от България, а от Европа и от Америка, Търсеха хотели за пребиваване, коли под наем за високопланински пътища... Търсеха планински водачи и преводачи ...

Първият резултат беше, че се намериха пари да поправят пътя до общинския център.

Появиха се купувачи на изоставени имоти...  Защъкаха чуждоезични групи из селото и планината; Селото живна, ококори се и заприлича на белисана булка по съборно време...

В пещерата беше полутъмно и влажно... Мора се ослушваше за познати стъпки... Беше гладна... Малкото заспа на гръдта ù.

Стъпките приближаваха... В тесния вход на пещерата се промъкна Хан. Очите му бяха тъжни. Остави храната пред нея, въздъхна и каза:

- Трябва да се махаме...