Когато Даниел изчезна зад оградата, Мойра започна да крещи. Пет минути по–късно крясъците й постепенно изгубиха от силата си и тя осъзна, че никой няма да я чуе. Оградата бе твърде висока, а улицата – твърде шумна.

  Прокара длани по хълбоците си, надолу към ханша, чудейки се какъв точно е проблемът. Стори й се, че напипва подутина, но не бе сигурна, защото болката отблъскваше назад треперещите й ръце и я караше да лежи неподвижно.    

  Въпреки че не мърдаше, бедрата й постепенно се сковаваха. Но най–много я тревожеше странното усещане в таза. Там сякаш се бе загнездил огромен червей, червей с безброй остри зъби. Имаше чувството, че той се извива там вътре, впивайки се в костите й.     

  Трябваше да предприеме нещо, трябваше да опита да се довлече някак си до оградата. После може би щеше…

  Тя изхълца и чертите на лицето й се изкривиха. После сви лявото си коляно, опря долната част на стъпалото си в земята и внимателно се извърна настрани. Счупените й тазови кости се раздвижиха, издавайки гаден пукащ звук. Мъчейки се да си поеме въздух, Мойра изскимтя, после застина в неестествена поза. Провокирана, болката я измъчваше безмилостно, направо я изяждаше жива.    

  - Какви ги вършиш, Мо? – Даниел се бе надвесил над нея, с ръце на кръста, и се мръщеше. – Казах ти да не мърдаш! Защо не ме послуша? – Тя не отговори, само изпъшка немощно. – Ще се нараниш, ако…

  – Копеле!

  Даниел се ухили и коленичи до нея.

  – Ето, донесох ти вода – каза той и извади една пластмасова бутилка.  

  - Просто ме остави на мира и се разкарай! – Остротата в тона й се стопи, когато пронизваща болка се стрелна към десния й хълбок.   

  - О, Мо! – възкликна театрално той. – Аз само се опитвам да ти помогна.

  – Върви по дяволите с твоята…

  Той смушка бедрото й с показалеца си, прекъсвайки гневните думи.   

  – Боли ли тук, Мо?

  – Моля те, спри! – проплака тя. Брадичката й трепереше неконтролируемо.

  – Добре – отвърна той и я потупа по рамото. – Опитала си се да станеш?     

  – Не, аз просто…

  – Какво?

  – Не бих могла сама. Мисля, че проблемът е сериозен. Извикай линейка… моля.  

  Даниел остана безмълвен за момент, след което се изсмя гръмко.

  – Странно момиче си ти, Мо, да знаеш.

  Мойра опита да се обърне по гръб. Костните отломки издадоха същия пукащ звук като преди, докато се триеха една в друга. Тя наддаде пронизителен писък и полегна непохватно по гръб. Очите й бяха трескави и блестяха със стъклен блясък.

  – Защо направи това, Мо? Не бива да мърдаш изобщо!

  – Даниеле?

  – Какво, мила?

  – Вече не си чувствам крака. Внезапно се вдърви.

  – Кой от двата?

  – Левия.  

  Даниел мушна ръката си под коляното й и го повдигна леко.

  Мойра облещи очи.

  – Какво правиш?

  – Нали каза, че крака ти…

  – Просто се обади в бърза помощ и си бий камшика! Веднага! – Гласът й бе твърд, контролиран, но очите й бяха насълзени.  

  – Лошо момиче, лошо момиче – промърмори той и поклати тъжно глава.

  – Но ако ме оставиш тук…

  – Няма да те зарежа, Мо!

  Той потърка нежно коляното й, после разтърка мускулите на прасеца й с две ръце.   

  - Престани!

  – Каза, че не си чувстваш крака…

  – Аз ВИЖДАМ какво правиш, нещастнико! Да не си посмял да ме докосваш повече!

  – Знаеш ли какво, Мо, стъпалата ти са много сладки.

  Той взе петата й в шепата си и прокара показалеца си по свода на стъпалото й, наслаждавайки се на допира с меката кожа. Мойра притвори очи, изпсува тихичко и въздъхна. Той погали нежния й глезен и се вторачи в застиналите неподвижно пръсти.      

  - Съжалявам, че пострада, Мо. Аз не исках…

  – Даниеле, слушай. Ако ми помогнеш…

  – Ще ти помогна, Мо! Вярвай ми! – каза с треперещ глас той и започна да целува страстно пръстите на крака й.