Някъде много далече... толкова далече, че никой не знаел как се стига до там, а този, който стигал, забравял откъде е тръгнал, там имало една омагьосана гора. Всъщност, гората не била омагьосана, в нея живеели наколко вещици, самите те се били омагьосали, но магиите им били толкова силни, че плъзнали из самата гора. Някога вещиците може би били красиви момичета, може би дори били ведри и жизнерадостни, но красотата, ведростта и жизнерадостта не са за всеки. За слабите те се явявали страшно бреме, което с течение на времето се превръща в проклятие. Да, вещиците били прокълнати, в света те виждали жизнерадост и красота, същите онези, които някога имали, но които били загубили. Това им носило неимоверна мъка и болка, но с времето те открили една проста магия, с която да се избавят от болката. Когато видели нещо жизнерадостно и красиво, те го преобразявали така, че да приляга на собствената им мярка. „Нямате брадавица на носа? Какво безобразие! Не знаете ли, че не може да не носите брадави ...