Някога баба много обичаше да ми разказва за Гората на мъртвите. Това е едно от онези суеверия, които един път влезнали в главата ти, никога не я напускат.

      „И помни,“ казваше тя, „никога не погребвай мъртвите, така обиждаш не само природата, а и него.“

      „Кой е той, бабо?“

      „Духът от гората, милото ми.“

      „А защо не трябва да ги погребваме? Другите не правят ли така?“

      „Другите са глупаци. Другите не разбират какво си навличат на главите по този начин. Един път обидиш ли духът, е много трудно да го омилостивиш отново.“

      „Бабо, разкажи ми.“

      „В началото, когато се заселили първите, било много трудно. Селото ни било нападано от вълци и мечки, а бурите и ураганните ветрове били почти ежедневие. След около година хора започнали да изчезвали без видима причина. Макар и съселяните им да оглеждали къщата и около нея, не могли да намерят нито следи, нито нещо липсващо. Всичко било така, сякаш самият човек бил просто… изчезнал. Сякаш никога не е съществувал. Много от тях започнали да се изселват, но имало и не малко, които останали да живеят тук. Минало-неминало и започнало да се шушука за сянка в тъмнината. Сянка с рога. Хората спрели да излизат през нощта и започнали да държат огнищата постоянно запалени. Станело ли тъмно – селото опустявало, всички се затваряли по домовете си и не излизали докато слънцето не се вдигнело в небето. За жалост дори и това не помогнало, докато една нощ едно малко дете не излязло на вън. Макар и да се страхувала, майка му тръгнала след него. Чували се писъци и плач, но никой не смеел да се покаже навън, нито дори да открехне завесата на прозореца. На сутринта намерили двата трупа почти обезобразени до неузнаваемост. Тъй като по това време нямало гробище, ги занесли в близката гора. Щели да ги погребат, но от миризмата, разнасяща се през нощта, вълците били близо. Те наизскачали от храстите. Хората хукнали да се спасяват, оставяйки труповете назад. И като по чудо – всичко стихнало. Мълвата бързо се разнесла и следващия път, вместо да търсят къде да погребат трупа, те го оставили на земята в гората. Не след дълго вълците съвсем спрели да ги нападат. Мечките вече не се появявали, а бурите и ветровете станали толкова редки, че имало опасност да се превърнат в мит. Хората продължили да виждат сянката, но тя вече не ги безпокояла. Никой не изчезвал, а нощта станала спокойна както преди. Така е от много, много години. Ако сега отидеш в гората ще видиш толкова много кости, че ще ти се сторят така, все едно са започнали да падат от дърветата вместо листа. Цялата гора е осеяна с тях, а духът бди над душите им. За това, детето ми, никога не погребвай мъртвите, защото ако го направиш ще го разгневиш и отново ще започнат да се случват лоши неща.“

      Един малко разпространен факт в днешно време е, че гората наистина съществува. Спомням си, че баба ме водеше там като малък, за да ме научи да уважавам природата и духа, който живее в нея, но аз така и не и казах, че понякога виждах този дух. Виждах го всеки път когато бяхме там да ни наблюдава, изучава, преценява. Не знам дали е бил само плод на детската ми фантазия или е било нещо реално, но смятам да разбера.