Краткото пътуване през Северозапада

Централна автогара... Средата на следобеда... Вися на опашка за билет, а неизвестността дали въобще ще успея да се докопам до такъв ме убива като зловредно камъче в обувката... Пред мен са двойка младежи, очевидно чужденци. Тя е със смешна шлемообразна прическа с ярколилави кичури и огромни очила с дебели рамки, той е рус, дългокос, синеок, кьосе, занемарена рядка растителност по лицето, което му придава леко безпомощен вид. Като им идва реда девойката си иска два билета до БелоградЦик, а в последствие от оживения им разговор разбирам, че са италианци...Обичам да си набелязвам и наблюдавам дискретно отстрани подобни субекти, затова съм доволна от обстоятелството, че седя в автобуса с двупосочен билет до родния ми град, а две седалки пред мен се настаняват италианците...Докато автобусът се движи по магистралата се опитвам да чета и само с периферията на слуха долавям тихия им разговор...Когато спираме в Монтана, се настройвам за куриозни реакции, защото от тук до Белоградчик рейсът си става типично селски, а ще е интересна реакцията на неподготвените младежи на гледката на занемарените северозападни села..И се почва досадното въртене по селските площади, а и хора има, пътуващи до селата, та поне има защо...Гледам прашните улици, натежалите от жегата орехи и черници, наредените по пейките пред портите баби и дядовци-ризи с дълги ръкави, навити до лактите, избелели от пране панталони, гумени цървули, бастунчета, подпрени отстрани до пейката, мързеливи котки, лежат на припек пред стълбите, кокошки обикалят флегматично дворчетата...Идилия...Та се сещам за родното село на майка ми, където всяко лято прекарвахме ваканциите със сестра ми...Вече знам, че това са най-ярките ми детски спомени...Командироваха ни всяка година от юни до септември, идваха да ни видят от време на време, а ние пълноценно си прекарвахме времето по цял ден яздейки колелетата, заедно с останалите хлапета от махалата-групата още в началото на лятото наброяваше около 15-20 деца на различни възрасти. Помня как крадяхме джанки от една къща на съседната улица, а един дядо хвърляше с камъни по нас и ни кълнеше зловещо... Правехме гонки с колелета, които редовно завършваха с ожулени до кръв колене и лакти и опърпани в уличния прахоляк дрехи...Баба ни викаше обезумяла да се прибираме за обяд, а нас все ни нямаше на територията на махалата, та се налагаше да отвори глас като истинска оперна певица...Няма да забравя бабините манджи-пилешката яхния, боба, вкусните постни чорбици, салатата с чесън, печени домати и чушки...Повече никога не опитах толкова вкусни ястия, никъде...И мама не може да ги сготви така...Като истински послушни деца, помагахме за работата в градината...Редовно ни назначаваха за главни поливачи и докато градината и десертното лозе-гордостта на дядо ми-не бъдеха достатъчно напоени, нямаше излизане с колелетата. Не мога да не спомена една пословична случка, за която за малко отървахме боя...Поливахме лозето и нещо се заиграхме...По едно време гледаме-образувал се гьол до глезен, водата си направила басейн и се шири щастливо по средата на реда. Вместо да се притесним, със сестра ми се събухме боси и зашляпахме из току що създадения басейн, докато не се превърна в кална локва, а краката ни до колене в рядка кал...Като видя каква сме я свършили, баба сериозно се притесни, че няма да ни се размине боят от дядо, ама успяхме някак си да потулим нещата, та като по чудо нямаше неприятни последствия...А дядо се познаваше отдалече, когато се връща от сенокос...Движеше се с една каручка, теглена от добре гледана едра магарица със зъл нрав, на име Муса...Още преди да прочета „Песента на колелетата” знаех за какво иде реч...Знаех, че всяка каручка си има собствен звук, една само нейна, толкова характерна мелодия, че още от моста, като чуехме песента, тичахме да отворим портата и да пуснем дядо да влезе в двора...Пък колко цветя имаше в този живописен селски двор!!! Във всеки сезон и във всяка част на градината имаше точно определени цветя. От кокичетата в края на зимата до кичестите хризантеми-джуджета през есента...Баба обичаше цветята...И им даваше някакви нейни си имена-например игликата беше качамачка, нарцисите-лулички и звездички, имахме две невероятно красиви и ароматни яркочервени катерливи рози или казано накратко трендафили, които красяха величествена аркада от асми - в двата й края - цъфтяха цяло лято, за радост на минувачите и пчелите... По-късно разбрах, че баба инстинктивно е избирала най-подходящите места в градината за божурите, здравеца, момините сълзи, гергините, астрите и лалетата, ружите и хортензиите... В двора растяха и много дървета-борове и смърчове красяха фасадата на селската къща, а отзад имаше летни круши, ябълки петровки, праскови и смокиня, бадем, кайсия и късни сортове ябълки...На едно от големите ябълкови дървета беше закачена и нашата любима люлка, на която с възторг се люлеехме и си представяхме,че достигаме до облаците... В ранното ни детство дядо работеше в селската фурна и понякога ходехме с него да гледаме как се пече хлябът...Фурнаджиите бяха здрави мъже, усмихнати и енергични. Гледахме как мятаха хляба в пещта, питките, намазани с яйце, които успешно конкурираха и най-засуканата домашна погача, а ние винаги си тръгвахме с истински пиленца от тесто, специално направени и изпечени за нас... И нямаше по-вкусен от прясно изпеченият селски хляб с дебела кора и мека ароматна сърцевина...Вкусът му е заседнал здраво в спомените ми и е неразделна част от моето прекрасно детство...И няма как да си спомня за лятото и да не ви разкажа за реката...Тя минаваше по дължината на селото и създаваше допълнителен колорит на горещите летни дни с ятата бели гъски, които гордо плуваха в нея, жените, които перяха черги и килими, запретнали поли и тумбите хлапета, които хвърчаха с велосипедите и търсеха прохлада в зелените речни вирове...Колко сме я бленували тази река?! Не ни пускаха сами да се къпем от очевидни съображения за сигурност, затова с нетърпение чакахме баща ни в края на всяка седмица, защото единствено той се навиваше да ни заведе на реката, заедно с цялата тайфа хлапета от махалата-велосипедисти, крадци на зелени джанки и ябълки, играчи на жмичка и хаймани, които чупеха прозорците с топките, докато играехме на народна топка и уличен футбол... Реката... Лом в долното й течение лениво разливаше топлите си води, имаше големи хлъзгави камъни, а под тях - стада от едри кленове... Такава неподправена и истинска радост беше плацикането в топлите речни води, а жабите и речните змии не можеха по никакъв начин да ни уплашат и да ни прогонят от водата...Спирахме с тези импровизирани плажове чак преди 15 септември, защото тогава водата рязко ставаше студена, все едно наистина се обръщаше с Р-то в името на месеца...
Затворила съм очи и прехвърлям спомените си като кехлибарени зърна на броеница, като слънчево грозде, наляло сладък сок в лозето на дядо...Сепвам се от възхитени думи на италиански, когато край пътя започват да се редят скалните групи - от Фалковец към Белоградчик... Никому неизвестни скали без име вземат акъла на младата двойка, започват да снимат още като преминаваме кръстовището и продължаваме към Боровица...Търпеливо изчакваме да слязат пътниците и на двете боровишки спирки - полуизгнили паянтови навеси, олепени с некролози и избелели предизборни плакати...И колкото повече наближаваме малкия град, толкова по-величествена става гледката...Младата двойка остава безмълвна пред красотата от двете страни на пътя, когато започват да се вият серпентините на броени километри от града... Накрая са победени от панорамата към Ученичката, Мечката и Хайдут Велко, а Мадоната смирено е склонила глава някъде в далечината...Усмихвам се тайничко и им завиждам за разходката утре...Ще идат до крепостта, ще обиколят на бъги красотите от Панаирището до Субашин и още по-надолу, чак до Извос... Ще пият леденостудена вода на чешмата и може би някой ще им разкаже легендата за нея, а и песента ще им изпеят... Северозападът пленява с огромния контраст между красотата на природата и крайната бедност... Особено през последните години...Но аз си го обичам, въпреки това... Това е родното ми място и земята, където съм израснала... Това е моят град, моят край и ще остане част от мен винаги, докато сърцето ми бие и все още бълбука кръвта във вените ми...