Денят бе горещ, а пясъка под краката ми пареше. Но аз се инатях и ходех по него на бос крак. Обожавам морето и плажа. Но отдавна моретата на родната ми планета бяха замърсени, за това всяка година ходехме по мъжки на море на една отдалечена планета „Земен рай“. Тук нямаше зима. Планетата се издържаше само от туризъм. Морски, планински, културен - всякакъв! Но тази история не е за нея, а за този горещ ден, в който устата ми беше пресъхнала. Бързо стигнах близкия бар. Гледам срещу мен стои подпрян бармана-робот, очевидно дефектирал, а масите бяха пусти и празни. Из под бара се показа младо момиче. Е, аз не съм някакъв старец, ама тя бе на малко повече от двадесет години, а аз съм на тридесет и пет.
- Здравейте, може ли три студени бири.
- Де, да можеше... – каза измъчено момичето. Аз разочарован се огледах, нямаше музика, обслужващия робот явно имаше повреда, нещо ставаше?
- Какъв е проблема, май нищо не ви работи?
- Поредното силно слънчево изригване. Звездата тук прави такива номера. Няма интернет, няма ток, този Тенекийчо спря, а днес аз съм сама тук и се мъча да пусна слънчевите панели. Ама няма и мобилни мрежи и не мога да се обадя на фирмата за поддръжка. Тъй че няма нищо!
Аз минах зад бара и с пухкавото си телце се наведох при момичето.
- Доверете ми се! – тя ме изгледа сякаш виждаше слон под бара си. Но вдигна ръце и ми направи място. Аз си свих огромното бирено коремче и с доста пъшкане стигнах таблото с бушоните. Натиснах ги, нищо. Тогава дръпнах ръчката за рестартиране и крана за бира прокапа, музиката тръгна, само осветление нямаше. Бушона!
- Ще ми подадеш ли един розов бушон? –след миг вече всичко бе наред, а жадни плажуващи чули музиката притичваха за бира. Момичето почна да налива, и скришом ме гледаше с насмешка как се мъча с дебелото си тяло да се измъкна из под бара. Докато изляза тя бе наляла пет бири и продължаваше да налива.
- Твоите са на подноса! – усмихна ми се тя. Аз посегнах да платя със смарт пръстена си, но тя направи жест и ме спря. – Ако оправиш и Тенекийчо, ще имаш безплатна бира на моя бар до края на ваканцията ти.
Грабнах една от студените бири и се отправих към повредения помощен персонал. Като електротехник с петнадесет години опит по космически звездолети можех да го поправя със затворени очи. Просто трябваше да му се подменят бушоните. Докато пресуша чашата и щях да съм готов. Но положението не бе толкова просто. Когато го отворих от вътре всички кабели бяха обгорени. Обърнах и втората бира докато го разглобя. Момичето ми бе отворило една барачка с материали. Там намерих кабели, с които подмених изгорелите. Но се наложи и да му сменя и маслото. Накрая му прегледах и програмата, за да няма фал и го включих. Очите му светнаха и той проговори:
- Благодаря! Отивам да обслужвам клиентите! – типично по роботски той веднага се насочи към работното си място, а аз доволен се отпуснах и пресуших и третата бира. Момичето донесе още три бири за благодарност, а аз директно се отправих към Ицо Змея и Тишо Килото.
- Ей, Зло да не я вари тази бира? – провикна се Тишо Килото като ме видя да се задавам с леки подскоци заради горещия пясък. Викаха ми Краси Злото, защото като малък всички кълнях да им се случи зло, когато нещо не ми изнасяше.
- Пак ходиш с „парещата стъпка“! – ухили се Ицо Змея вземайки бирата си. – Не те разбирам, хората са носели джапанки още в Древен Египет. А ти...
Легнах на шезлонга и натиснах смарт пръстена си. Да, наистина нямаше мрежа, но можеше да плащаш. Разбира се банките винаги имаха защита. Как щяха да оставят някоя комисионна да отпадне. Но стига глупости, важното бе, че така с едночасова занимавка уредих безплатна бира за мен и момчета и си изкарахме една прекрасна ваканция без жени и деца. А ето го Теникийчо, който носи поредните студени бири. Наздраве!
Костадин Койчев-Kovak
30.08.2024г.
© Костадин Койчев Всички права запазени