Горница

Мракът разплете коси и прегърна малката стаичка. София се отпусна изтощена на коравия нар и притвори клепачи. Пред очите ú танцуваха червени и жълти слънца – ароматът на ябълки пърхаше из цялата къща. Преглътна с мъка и постави ръка на издутия си корем.

Цял следобед сортираха ябълки. Никой в селото нямаше такъв плод. Златни и алени, сочни и пръхкаво сладки, те пълнеха двора със своя изкусителен аромат. Така ú се искаше да изхрупа една до последната семчица. Ала свекърът  не позволяваше   
      - Злато струват тез плодове, злато – размахваше пръст той. - Няма защо да ядем ние от тях, на пазара ще идат всичките. Живо!

Снахата преглъщаше, а душата ú се пълнеше ту с гняв, ту с предателски сълзи. Късно следобед свекървата не издържа.

- Милчо, дай една от червените на София. Трудна е булчицата за първо. Да ú се услади  душата.

Свекърът се обърна ядно.

- Ако толкова ú се иска сладко, да си остърже гулия. Ябълките струват пари.

София се изчерви до корена на русата си коса. Почувства се унизена и смазана. Мъжът ú мълчеше и гледаше право пред себе си. Само свекърва ú стисна устни и завъртя ядно глава. Повече нищо не каза.

 Бог изгорил я богатската къща! И нейната майка, дето я даде тук. Живот ли  живее тя? Работа от сутрин до вечер. Работа, работа, работа! Да бе останала  стара мома! Поне смях имаше в бедната им колиба.

Вратата се отвори и влезе нейният мъж. Тя затвори очи и се престори, че спи. Какво да говори с него? Не смее дума да каже на татко си. И това ми било мъж! Добре, че е  човек свекърва ú. Ама  тя, защото се е напатила  и е от същата черга.

- Спиш  ли? – попита мъжът ú и се протегна към нея.

Тя  му обърна  гръб и той прибра ръката си.

 На другия ден започнаха още от тъмно. Пълнеха кошовете за седмичния пазар в Солун. Стояха една срещу друга – София и свекървата. Изпращаха мъжете, кошовете бяха готови, всички ябълки – натоварени. Излизаха от двора, когато Милчо се сепна и викна ядосано на сина си:

-   Къде ми е кривият нож?

Все се боеше да не ги оберат по пътя. Синът изтича вътре, но се забави и старият изтича след него.

    Свекървата грабна ябълка от първия кош и я мушна в своята пазва. Снахата гледаше без да мигне. Знаеше, че ако ги видят, боят ще бъде най-малкото, което ги чака. Секунди и мъжете се появиха отново.

-    Много е прежълтяла невестата - погледна я изпитателно Милчо. – Влизайте вътре и нека да легне да спи. Работата за днес приключи.

-  Така ще направим, Милчо – отвърна като ехо жена му и подхвана внимателно младата  да влязат в дома.

Дръпна пердето наполовина и извади ябълката. Избърса я хубаво в кърпата на стената и я подаде тъжно на снахата.

-    Мъжете в този род нямат сърца -  прошепна ядосано старата. 

София погали плода първо с очите, после прокара устни по гладката ароматна кожа.  Впи устни в него като в целувка и приседна отмаляла на столчето. Чувстваше се щастлива  и някак успокоена, сякаш тази открадната ябълка връщаше в тялото ú топлина, която беше изгубила. Изсмука сладкия сок и накрая в ръката ú остана само огризката с няколко семчици, кадифено-бадемови като очите ú.

- Дай ги на мене, булка - протегна ръка свекървата – Ще ги изхвърля като ида довечера за вода – и пак ги мушна в пазвата, да не остане следа от кражбата.

   Мъжете пристигнаха весели от пазара. Бяха продали всичко на търговците в Солун. Старият носеше армаган – големи черни маслини и печен нахут. Снахата не ги погледна. Душата ú беше пълна със сладостта от червената ябълка. Свекърът я погледна сърдито, но тя събра сили и се оправда.

-   На бебето не му се яде.

-   Още не се е родило, пък вече продава фасони – не се стърпя той.

-  Ще ида за прясна вода – измъкна се бързо старата, грабна голямата стомна и излезе в топлата здрачина.

София сложи ядене на мъжете и си легна усмихната. Душата ú миришеше на ябълка и светлина.

-   Момче е, живо и здраво – акушерката подаде ревящото бебе на майката и тя го гушна до гръдта.

Гледаше го жадно, галеше го по бузките и имаше натрапчивото усещане, че цялото мирише на ябълки...

Времето се търкаляше из градината и детето тупуркаше с немирни крачета по двора, бъброрейки на своя неразбираем език мъдрата тайна на обичта и живота.

Свекърът бутна вратата и застана в двора разкрачен, сключил вежди като градоносен облак.

-   Кой  е откраднал ябълка?

Очите му пронизаха София и тя притисна детето към себе си като броня. Свекървата и синът мълчаха.

-   Във вадата до уличната чешма е поникнала горница. Няма как от другаде семката да е дошла! – ядосано изкрещя той.

Жена му го гледаше с нескрита омраза, готова за първи път да се опълчи срещу деспотичната власт на мъжа.

-   Аз я взех за София  - изненадващо се обади синът. – Страхувах се да не пометне детето.  Ще ида да отскубна дивачката още сега.

-   Няма да пипаш фиданката – процеди през зъби бащата. – Щом е било за детето – не може да бъде унищожена.

-  Ще я пренеса в двора тогава и ще викна  някой да я ашладиса – предложи синът.

Свекърът изгледа като ястреб снаха и свекърва. После се втренчи в детето. Бузките му розовееха като страните на розова ябълка, а очите му имаха отблясъка на черни маслини, като онези, които донесе  на връщане от пазара, а снахата  да опита не пожела.

- Аз ще  ашладисам дървото и  то ще остане там – властно отсече Милчо.

Мъжът влезе в градината и започна да избира калеми от различни сортове ябълки.

Следващите години дръвчето роди първите хрупкави плодове. Мъжът така майсторски го ашладиса, че то даваше няколко сорта. Единият клон светеше с червени, вторият с жълти плодове, а третият - с малки шарени ябълки, дребнички и усмихнати като слънца.

Когато жени и моми  отиваха за вода привечер, откъсваха по един сочен плод и благославяха  Милчо със здраве.

* ашладисвам - облагородявам

* калем - резник - клонче от дърво, с което се облагородява дивачка (горница), поникнала от семчица.

* нахут - леблеблия

* горница - фиданка на дръвче, сама поникнала от семчица, дивачка