Горски самотник

Самота. Той обичаше своето уединение. То бе целият му живот. Живот в самота. Самота която го караше да се чувства спокоен. Щастлив - не. Спокоен - да. Спокойствието беше това, което го караше да да се усмихне поне за миг. Но не и да е щастлив. Щастието беше нещо забранено, нещо далечно. Той не мечтаеше даже за него. Той даже не се сещаше за тази, така далечна дума. Това така приятно чувство. Чувството „щастие".

Той стана както всяка сутрин рано, преди слънцето да е изгряло. Изми си очите, нарами лъка и стрелите, запаса един от най-големите си ножове и излезе. Той всяка сутрин се изкачваше до върха на планината, за да види как се събужда слънцето. Колибката му представляваше ръчно изкопана землянка, вътре иззидана с камък . Като влезеш все едно се чувстваш, че си в пещера, която е особено суха. Вратата разбира се беше дървена.

Върхът не беше далече. Той го изкачи за много кратко време, въпреки вече напредващата му възраст. Според мен той трябваше да е вече на около 45 години. Но кой знае, може и повече да е бил. Защото те въобще не му личеха.

По това време на годината върха представляваше една скалиста пустиня, самотна и много ветровита. Той застана на най-високата скала, сложи ръка над очите си и се усмихна. Вече 20 години се качваше да гледа изгрева и всеки път го очакваше с нетърпение.

Той седна на скалата и зачака. Небето все още бе покрито с вече залязващите звезди. В единия край на небето вече залязваше и луната, която се приготвяше за своята почивка. Това бе знак, че властването на нощта вече приключваше и трябваше да настъпи светлината - денят.

Той не чака дълго. Усмивката му стана по-сияйна, когато видя, че източният хоризонт вече е почнал да почервенява и прелива към оранжево. А тъмнината постепенно взе да се отдръпва, оттегля и да прави път на настъпващите орди от лъчи на светлината. Светлината вземаше превес. Изведнъж го озари и първият слънчев лъч светлина преминал барикадата от тъмнина на нощния хоризонт. Той огря отначало далечния източен хоризонт, след което огря небето и най-накрая озари и неговия връх. Гледката беше поразителна. Той и се наслаждаваше като жадно запечатваше всеки миг в съзнанието си. Първият лъч го заслепи и той премижа с очи. След което взеха да пробиват и други слънчеви лъчи. Да, светлината беше победила, както всяка сутрин. Слънчевият диск започна да се  показва, колкото повече се показваше толкова повече лъчи пробиваха тъмната нощна барикада. И нощта отстъпваше пред деня.

Утрото настъпи. Това значеше, че беше започнал поредният ден, в който трябваше да се оцелее.

Той се спусна по склона. Отправи се към една полянка малко под върха. На нея имаше стадо елени. Те сигурно бяха повече от 50 животни. Той се прикри зад едно храстче до поточето където те ходеха на водопой, и зачака. Той добре знаеше привичките на всички животни в този балкан. И затова знаеше, че всяка сутрин това стадо елени идва тук на водопой. Еленското месо беше доста сухо и за това той го сушеше.

Стадото плахо пристъпваше към чакащата ги засада. Някои от животните спираха и се гощаваха със росна тревица, други гледаха страхливо ту наляво, ту надясно. Единствено водачът на стадото водеше напред с дигната горда глава. Той беше наистина доста едър и силен екземпляр. С достойно големи рога, и доста добре охранено телосложение. Но той не беше неговата цел. Той си беше набелязал една бавна възрастна кошута. Тя също беше добре охранена но нейният живот вече беше пред своя край, и той бе решил, че тя ще бъде неговата жертва.

Животните достигнаха до поточето. Те нагазиха в него плахо, като се оглеждаха за вероятна опасност.

Той не мърдаше от прикритието си. Бе насочил лъкът леко опънат, но дори и не дишаше, като че ли се беше слял със храста и околната растителност. Наблюдаваше ги без дори да премига. В момента той беше храст. Те виждаха храст. Но не знаеха колко опасен храст беше в действителност.

Старата кошута стъпи в потока последна, и доста по-предпазливо от другите. Като чели предчувстваше какво я чака. Тя се огледа много бавно, после наведе глава и отпи от ледено студената планинска вода. Когато приключи, надигна глава и погледна към другарчетата си, но този поглед бе последен за нея. Тя усети пробождането на първата стрела право в гръбнака. Той беше фатален за нея, дори не разбра кога се разбягаха другите елени. А те препускаха много бясно към вътрешността на гората, още преди тя да падне. Тя падна в потока и започна да рита с крака. Направи няколко опита да се изправи. После изведнъж  видя една фигура да се показва от близкия храст. Тази фигура носеше нож. Тя почна по- буйно да рита, но не можа да избяга от неизбежното...

Кошутата беше разфасована и накисната във сол и подбрани билки и подправки. След няколко дни щеше да я извади и да я сложи да се суши. Той отново напусна жилището си. Този път не бе взел лъка и стрелите. Само един нож. Вървя малко по една пътека, вече усещаше стомаха си да се бушува, усети глад. Отдавна се беше съмнало, а той не беше ял нищо още. Отклони се от пътечката и походи малко през дърветата. После излезе на пътя, който минаваше през планината и свързваше едно малко племенно селище с града. Повървя малко и по него. След което пак се шмугна между дърветата. Повървя малко и излезе на голяма поляна цялата обрасла по края с къпини. Малко се поиздра, предимно по ръцете защото робата му от грубо обработена еленова кожа предпази тялото му. Тя бе без ръкави. На поляната имаше едно много старо крушово дърво. То бе родило доста круши. Тези круши бяха закуската му тази сутрин. Събра няколко круши от земята, позабърса ги и почна да закусва.

Когато изяде 3-4 круши, се опря на дървото и почна да гледа към близкият къпинак. Гледаше на там но въобще не го виждаше. Той виждаше образа на едно момиче, красиво момиче с гарваново черна коса и много светло сини очи. Тя плачеше, тя проклинаше. Образа се изясни и спомена стана още по ясен. Тя плачеше пред малка дървена къщурка. Родната и къщичка. Тя плачеше, защото беше белязана - избрана от вожда на племето за негова наложница. Майка и стоеше до нея и я утешаваше, че това е добро за нея. Че при него тя винаги ще има храна и постеля, ще има къде да спи. Ще бъде обсипвана с красиви дарове. Ще бъде щастлива. Тя я бутна и извика:

- Щастлива, как ще съм щастлива като обичам Клем, с него щях да съм щастлива. - тя продължи да плаче.

Споменът му бе прекъснат от силен тропот на коне. Той се изправи и реши да разбере какво става.

По пътя бягаха момче и момиче. Той стискаше здраво ръката и. Бягаха с всички сили, защото след тях идваха десетина конника.

Те спряха за миг. Момчето посочи една странична пътека през гората и хукнаха по не. Тичаха през дърветата и двамата много ги беше страх. Изведнъж момичето се спъна и падна.

- Ох... - извика тя и се хвана за крака. Той се притисна до нея. Целуна я. Той я обичаше, би дал живота си за нея.

- Много ли се удари?

- Мисля че е навехнат.- изплака тя.

Той я дигна на ръце и тръгна отново.

Конниците стигнаха до пътека. Водачът им снажен войн ги спря. Слезе от коня си. Клекна на земята поогледа следите на около.

- Те са тръгнали по пътеката. - метна се на коня си и тръгна по нея, другите седем войни го последваха. Те скоро установиха, че момичето е с навехнат крак.

Клем се беше покатерил на едно дърво и от там забеляза едно младо момче да носи на гръб младо момиче. А на около 20 метра зад тях 8 коника ги преследваха. Той обикновено не се намесваше в делата на обикновените хора. Но когато видя броните на конниците, в главата отново му нахлу спомена за онова момиче. Тя плачеше, а те  - конниците я отвеждаха. Спомни си и как той стоеше и само гледаше безучастно. Гледаше как отвеждат бъдещата му жена. Гледаше и не смееше да стори нищо. Не можеше да стори нищо. Дали не можеше? Той се възхити на смелостта на това момче и на това момиче. Реши, че този път трябваше да стори нещо. Реши, че този път няма да се повтори трагедията, която е станала някога.

Момчето тичаше колкото можеше. А конниците зад него вече почти го стигаха. Изведнъж конят на водача им изцвили и тупна на земята като събори ездача си. Той се беше препънал във лиана. Другите конници спреха да помогнат на водача си. Но водача им го нямаше беше изчезнал.

Там лежеше само конят му с олюпени колене от падането. Те слязоха от конете си и почнаха да оглеждат мястото. Те се разпръснаха. Извадиха своите мечове и очакваха всеки момент някой да ги нападне.

Трима от тях се спуснаха по склона, трима се заизкачваха и един продължи бавно по пътеката. Те изведнъж чуха как конете им препускат обратно към дома. Веднага се спуснаха към мястото на инцидента.

Когато се събраха установиха, че вече са шест.

- Къде с Став?

- Той тръгна по пътеката.

- По дяволите, какво става в тази гора, първо водачът Горог, а сега и Став.

- Аз предлагам да се махаме. - Намеси се трети.

- Не дължим им възмездие. - Каза Керт който се водеше като най - старши в момента. - Ще ги настигнем и ще изпълним повелената ни задача - момичето ще заведем при вожда, а с момчето ще се отнесен подобаващо. - В този момент отгоре се провиснаха закланите тела на другарите им. Те бяха завързани за краката с лиани и висяха с прерязани гърла надолу с главите.

Ужасът по лицата на войниците не можеше да се опише. Някой от тях почнаха да повръщат, а един хукна да бяга на доло по дерето през дървета. След малко се чу само един много силен вик и едно изхруптяване, и после пак тишина.

- Не ееее... - Извика Керт. - Ще си платите и дваматааааа. - Той извади меча си. - Никакво делене, никой да не ходи никъде сам. - Той се тресеше от злоба. Другите извадиха мечовете си и кимнаха. Нямаше къде да ходят. Чуха какво се бе случило с приятеля им, който бе побягнал.

Недалече от тях на едно дърво Клем ги наблюдаваше. Той дялкаше много тихо стрели за малият лък, който току-що си бе скалъпил набързо.

„Трябва да ги забавя поне докато стигнат до града, там ще са в безопасност." - Каза си той. След което насочи лъка към тях.

Момчето и момичето излязоха отново на пътя. Той я постави на един камък и седна на пътя. Беше тичал поне 30 минути от срещата с конниците. Той дишаше зачестено. Сложи глава на коленете и. Тя го помилва нежно по главата. Той затвори за миг очи:

- Нещо се случи там. - Каза той още задъхано. - Незнам какво но то ни спаси.

- Дали не ни са се притекли боговете на помощ? - каза тя.

- Не знам но имаме още път го града. Там ще сме в безопасност. Там управлява друг вожд. - той се изправи и отново я взе на гръб. Те тръгнаха по пътя. До града имаше още поне 10 километра.

Петимата останали конници без коне излязоха на пътя точно по следите на двамата влюбени.

- Керт, ето на този камък са почивали. - Започна един от войниците. - Даже е още топъл. - Той докосна камъка с ръка.

- Значи не са далеч. - Керт се усмихна лукаво. - Да вървим.

Той тръгна пръв по пътя. Другите го последваха. Изведнъж се чу лек специфичен шум, който те добре познаваха. Последният от петимата войници падна на земята и шумно взе да се гърчи, уцелен през гърлото. Кръвта шуртеше навсякъде, а той не спираше да се гърчи и да издава неразбираеми звуци.

- Това е засада... - Извика един от войниците и веднага получи стрела в главата. Неговата смърт бе моментална. Другите трима залегнаха. Керт се скри зад скалата, върху която са почивали преследваната двойка. Другите двама залегнаха и почнаха да пълзят до близките дървета. Само че и двамата не стигнаха. Бяха уцелени в главите. Керт се изправи вече беше вбесен до крайност.

- Излез, ако ти стиска и се бий като мъж. - Извика яростно той. - Хайде, излез или ме убий с поредната си стрела.

Високо над него в шумата на едно дърво нещо се размърда. След малко една фигура взе да се спуска по клоните на дървото надолу.

Керт стоеше вцепенен и чакаше фигурата да слезе. От дървото слезе облечен с грубо обработена кожена роба, много космат мъж, с дълга черна коса и брада. Които вече бяха взели да побеляват. Той счупи лъкът и го захвърли. След което извади ножа си и се усмихна на противника си. Керт го погледна със всичката злоба, която можеше да събере от сърцето си. След което насочи меча си и се засили към него тичешком. Клем стоеше и немърдаше. Когато войникът го доближи, той се претъркули по земята и бързо се озова зад него. Изрита го в гърба и Керт падна. Клем се надвеси над него и отново му се усмихна. Керт се разгневи и бързо се изправи. Но този път не се втурна към него. Този път тръгна леко и бавно с насочен меч. Все пак противника му беше само с нож. Клем го следеше внимателно и леко отстъпваше назад. Керт замахна с меча да разпори корема му, но Клем отскочи назад и парира удара му с ножа си. И отново отстъпи. Керт отново нападна с меча, този път към врата на Клем, но той отново се претъркули, като този път опита да нанесе удар в корема на Керт от легнало положение. Керт обаче го парира навреме. Но загуби равновесие, от което се възползва Клем и го спъна с крак. И двамата се озоваха на земята. И започнаха да е дебнат. И двамата стояха в позата, в която бяха паднали и събираха сили. Но никой не изпускаше другият от поглед.

- Кой си ти? - Попита задъхано Керт. - Защо помагаш на бегълци?

Клем не отговори. Той можеше да говори, въпреки многото години в изолация. Но реши сега да не го прави. Просто замълча.

Керт се надигна и се опита да го промуши. Клем обаче предвиди нападението и бързо се преметна и се изправи. Керт също се изправи и отново атакува с думите:

- Като привърша с теб, „Горско самотниче", ще накълцам и Марта и Нейния възлюбен Ерто. - Той бързо размяташе меча срещу Клем, но това не му носеше никакви резултати. Клем парираше чудесно с ножа си, даже разряза ризницата му в коремната област и леко го поряза.

Керт отстъпи за миг и погледна раната си.  Не беше много доволен и се озлоби още повече. Поредната му атака бе за пореден път парирана перфектно. След което последва неочаквана атака от страна на Клем, което наистина изненада Керт и той изгуби меча си. След което получи силен удар с ръка в лявото око, но когато Клем се опита да го намушка, Керт се опомни и му изви ръката. Клем пусна ножа и получи силен удар в корема. Клем се сви и бе изритан в главата, това го повали на земята силно зашеметен.

Керт грабна меча си и замахна към главата му, но Клем го хвана с голи ръце. След миг двамата се озоваха на земята във борба за меча. Ръцете на Клем започнаха обилно на кървят. Той вече не успяваше да удържа на натиска от страна на Керт.

- Сега ще умреш, Горски самотнико. - Каза Керт и натисна със цялата си сила. Но Клем успя да се измъкне от схватката и мина в страни от меча. Керт го очакваше и веднага когато меча бе освободен от ръцете на Клем, той нанесе удар с меча по гърба му. Клем легна по гърб с разрязан гръб. Рана наистина беше сериозна и дълбока, разкъсванията, които получи бяха фатални. Керт се приготви за фаталният последен удар. Но Клем с последни усилия хвърли шепа пясък в очите му. Керт пусна меча и взе да търка очите си. Клем взе меча му и го намушка право в сърцето. Извади меча и се подпря на него. Погледна към небето там се появи една прекрасна усмивка, усмивката на неговата любима. Той също се усмихна. За първи път от много време, от наистина много време се почувства щастлив. Да той бе успял да спре тези войни да разбият щастието на тези двама млади. И сега вече бе наистина щастлив. Той изпусна меча и се отпусна в безкрая. Това беше наистина щастлива победа независимо от цената. Той затвори очите си за последно но наистина се чувстваше пълноценно щастлив човек.

Костадин Койчев - kovak