6.03.2020 г., 7:28 ч.  

Горският 

  Проза » Разкази, Хумористична
1198 1 3
2 мин за четене

В долината шетаха няколко служители на Държавното ловно стопанство, но когато някой питаше за горския, местните сочеха един. Достойният, към когото само най-близките му се обръщаха по име, бе широкоплещ шкембелия с набита снага и корави ръце. Червенобузестото му лице криеше широка усмивка, която изскачаше като из засада, щом пъстрите му очи срещнеха други. Единствено тези, които не го познаваха, не знаеха, че в гърдите на този хрисим човек се крие буре с барут ... Именно това буре караше хората да го уважават. Можеше да го видиш запретнал ръкави насред горски пожар с тупалка в ръце, да се вихри като хала. Да реве, докато реже лук за курбан край огъня. Да изплува като призрак от шумака с пушка на рамо. Да помага в двора на някоя самотна старица. Но най-често можеше да го видиш да сладкодумства насред някоя тежка софра с членове и гости на местната ловна дружина. На много от тези софри сядах и аз, но рядко оставах до края, защото ми стигаха пиянските истории с фолклорен характер в комплекса, за който се грижех. Тръгвах си когато горският запяваше “Даньова мама думаше”, защото точно тогава пламваше фитилът на онова буре и ставаше мазало ...

 

Една пролет богат благодетел от ловната дружина покани горския на изложение, на ловни оръжия в Пловдив ... Когато се прибра от там, дружината го посрещна като хаджия. След първите бурни наздравици ... глъчката заглъхна:

 

- Голяма работа е тоз Митко ви казвам! Не ме остави да пътувам с влака. Страшен жип прати да ма земи. А как вози ... не знам кога съм заспал, ама на Стара Загора са усетих, че хъркам като нерез дето го колят. Досрамя ма от момчето, като знам, че на село ма чуват у горната махала. Червих се чак до хотела на центъра у Пловдив. И там голям срам брах като ма настаниха. Младежът ма чака долу у жипа, а аз горе уж набързо да се изсера. Не знам как съм се заключил в тоалетната. Бутам, ръчкам, ярак! Излизане няма. Викам си, няма да крещя, да не излагам Митко. Срам не срам, ша му звъня. Ама пак ярак! Телефона у палтото, а то на леглото. Дорева ми са. Капацината ми са напълни с кръв. Аха да гръмне и момчето отваря. Златен младеж, цена няма! Казах на Митко да му вдигне заплатата. От там нататък всичко тръгна по масло ... Вечерта ма изпратиха с една бамбина в хотела. А тя, чудо! Като балеринките на Слави, ама мръсница. Съблече ме и вика: -Имаш ли презервативи, че ме извикаха на пожар?! Вдигам рамене и се оглеждам. Гледам една торбичка с две ябълки, дето жена ми сложила в багажа. А бамбината ми вика: - Ще стане. И като ма метна от пръстите долу, та чак до ушите ... Догодина пак съм поканен, ама тогава ще си изрежа ноктите на краката ... Стига са подпира на тоз акордеон, я подкарай моята ...

© Ивелин Върбанов Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??