ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ДЕЛИО СЕ ВРЪЩА КЪМ МИНАЛОТО
Знаеше, че домът, към който се е запътил, не е далеч, затова не взе коня си. А и по-добре щеше да се опази от наблюдателните нощни пазачи, ако се движеше пеша.
Вървеше между къщите с лека стъпка, една неразличима сянка в мрака. Чувстваше се странно, сякаш не вървеше по земята, а плуваше в дълбоко, тъмно море. Около него преминаваха студени течения, устата му бе изпълнена с горчиво-солен вкус, бе му трудно да диша. „Проклетият алкохол!“ Не си спомняше откога не си бе позволявал да се напие така. Откога ли? От последното му идване в този град. Но знаеше, че трезвен, никога не би могъл да извърви този път.
Защото това не бе само път напред, а и път към миналото.
Усещания, които бе забравил; които смяташе, че е заровил завинаги в едно скрито, недостъпно място в главата си, сега се надигаха, изпълваха го целия като черна, препускаща по вените му река, ледена река, о, как само бе треперел, колко студено му бе било в дните – колко бяха? Два, три, ...