ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

ДЕЛИО СЕ ВРЪЩА КЪМ МИНАЛОТО

Знаеше, че домът, към който се е запътил, не е далеч, затова не взе коня си. А и по-добре щеше да се опази от наблюдателните нощни пазачи, ако се движеше пеша.

Вървеше между къщите с лека стъпка, една неразличима сянка в мрака. Чувстваше се странно, сякаш не вървеше по земята, а плуваше в дълбоко, тъмно море. Около него преминаваха студени течения, устата му бе изпълнена с горчиво-солен вкус, бе му трудно да диша. „Проклетият алкохол!“ Не си спомняше откога не си бе позволявал да се напие така. Откога ли? От последното му идване в този град. Но знаеше, че трезвен, никога не би могъл да извърви този път.

Защото това не бе само път напред, а и път към миналото.

Усещания, които бе забравил; които смяташе, че е заровил завинаги в едно скрито, недостъпно място в главата си, сега се надигаха, изпълваха го целия като черна, препускаща по вените му река, ледена река, о, как само бе треперел, колко студено му бе било в дните – колко бяха? Два, три, четири? Цяла седмица? – когато лежа под моста, скрит в онази воняща пещера пълна с гнилоч, отпадъци и умрели риби . . . лежеше и чакаше да умре. Защо не умря? И до днес не можеше да си го обясни. Как бе възможно човек да остане жив въпреки волята си, въпреки желанието си, въпреки възможно най-лошите условия, в които е поставен, въпреки всички закони на здравия разум? Спомняше си, че накрая трябваше да стане и да излезе от пещерата, защото животът го принуди, разбунтува се в него и го принуди да се изправи, да се измъкне, да изпълзи десетките километри до гората, и там да се храни с корени, с бръмбари и полски мишки . . .принуди го, за последен път в живота му, да извърши онова, което беше негова професия толкова дълги години – да нападне един самотен конник, да вземе коня и част от храната му, и да се отправи към Костелини. Там, където знаеше, че велисът ще го приеме и че ще може да се установи, въпреки че защо отиваше – не знаеше. Към каква съдба го теглеха незримите сили над него, нямаше никаква представа.  

Не знаеше и защо сега отива в къщата, към която се бе запътил. Може би го правеше, защото единственото нещо, което би могъл да поправи от миналото бе да обещети по някакъв начин на жената, която тогава несправедливо попадна в същата примка като неговата. Ако бе жива, разбира се . . .ако изобщо бе в града.

Въпреки мрака и замаяните си сетива, намери къщата за по-малко от четвърт час. Обикновен двуетажен дом в квартал, изпълнен главно с квартирни сгради. Тук семействата живееха по две, три в един дом. Спомняше си, че точно в този квартал – в далечния следобед преди десет години – ги бе посрещнала сестрата на Калия. Без да подозира нищо, тя бе приела него и Калия гостоприемно в дома си. Делио не бе имал намерение да остава повече от два дни – помнеше как планираше маршрута към Брегония, по който след това щеше да се отправи с момчетата. Какъв точно живот щеше да води там, не знаеше, но поне щеше да избяга от завинаги от местата, които му бяха донесли толкова болка. 

Той потръпна. Стоеше пред входната врата и се колебаеше. Спомените нахлуваха в съзнанието му един след друг, караха го да притваря болезнено очи. Същата вечер бяха излезли от тази врата, той и Калия, и бяха отишли в онзи долнопробен хан на долната улица (дали все още съществуваше?), където се напи до безсъзнание. Спомняше си как плачеше за Еми, как я проклинаше, а а Калия стоеше до него и го утешаваше, тя го утешаваше през цялото време, по един невероятен начин, без да се натрапва, без почти да усеща присъствието ѝ, и все пак му даваше усещането, че не е сам, че не всичко е загубено. А после . . .

Стисна юмруци и ги опря на вратата. От притворените му очи се стекоха сълзи, задушаваше се, прииска му се да изкрещи. Смяташе, че никога вече няма да отрони сълза, а ето сега, стои тук и отново плаче. Кога щеше наистина да забрави всичко? Може би чак когато осъществеше намеренията, с които бе тръгнал – да стигне до Пила, да влезе в двореца, и да разбере защо събитията се бяха стекли така злощастно. Може би само тогава щеше да намери покой.

Удари чукалото – веднъж, рязко, но не много силно, така че обитателите вътре да чуят, но не и друните, които евентуално обикаляха наоколо. После зачака. След малко отвътре се чу раздвижване и след минута вратата се открехна. На прага застана мъж на средна възраст, приведен, с нощна шапка на главата и мъждукаща борина в ръка. С известно усилие, Делио разпозна съпруга на сестрата на Калия. Поне те бяха все още тук.

- Какво искате? – проговори глухо мъжът, гледайки го с неприкрита враждебност.

- Извинете, че ви безпокоя по това време – промълви Делио, възможно най-любезно – търся Калия. Неин стар приятел съм, и минавам оттук за малко. Тя живее ли още при вас?

Той знаеше, че мъжът няма как да го познае. Бяха минали десет години и тогава той изглеждаше различно. Беше по-млад, носеше брада, косата му бе по-дълга. Никой не би го познал. Никой, освен . . .

Изтика мислите от главата си. Мъжът продължаваше да го гледа подозрително.

- Калия спи. Искате да я събудя по това време на нощта? Защо не минете утре сутрин?

Тук е! Значи е тук! Силно вълнение го разтърси! Светли Сили! Спасила се е все пак, оттървала се е от несправедливи обвинения, от затвор! От плещите му изведнъж се смъкна тежък товар, който не бе дори усещал, че носи толкова години.

- Трябва да говоря с нея по важен въпрос. – изрече, през лудите удари на сърцето си.  - Имам вести от столицата. Утре сутринта заминавам и няма да имам време. Ако е възможно, моля ви, събудете я.

- Вести от столицата? – мъжът повдигна вежди. Поколеба се, но изглежда Делио бе събудил любопитството му, защото след малко каза – изчакайте тук.

Влезе обратно вътре, затваряйки вратата след себе си. Измина цяла вечност, докато се появи отново. Този път зад него се подаваше разрошената глава на момиче – всъщност вече бе жена, помисли изумено Делио, трябва да бе на двадесет и девет – което се взря в него с широко отворени очи. Делио я гледаше, без да помръдва и без да променя изражението си, докато нейните очи се разширяваха все повече и повече. Тя се отдръпна бързо назад и закри устни с ръка.

- Какво има, Калия? – попита мъжът, хвърляйки навъсен поглед към Делио – познаваш ли го? Този ли е, за когото се представя?

Тя се съвзе с мълниеносна бързина – Делио изпита възхищение към нея – и ръцете ѝ се стрелнаха към косата, заоправяха я с треперещи пръсти. После Калия пристъпи напред и отвори по-широко вратата. Връзките на роклята ѝ бяха развързани, явно я бе навлякла набързо. Светлокестенявата ѝ коса падаше в безредие покрай лицето и раменете ѝ. И на слабата светлина се виждаше, че под очите ѝ се диплят бръчки, които не бяха съществували преди; устните се бяха изпили и обезцветили, а лицето ѝ бе измъчено, сякаш години наред не бе спала, тормозена от кошмари.

„Явно все пак има и друг човек, който би ме познал, освен Еми“, помисли Делио.

- Да – каза тя, овладявайки с огромно усилие треперенето на гласа си – той. . . това е Мико, мой стар приятел от Пила.

Делио се поклони.

- Радвам се да ви видя, Калия. Трябва да говоря с вас още сега. Ако съпругът ви не възразява, разбира се.

- Той не ми е съпруг – тя се разсмя нервно и той се зачуди дали тя оценява шегата му, или се чуди дали наистина не е забравил семейството ѝ – Рони, имаш ли нещо против да поканим Мико в кухнята?

- Щом искаш – мъжът се отдръпна, но го гледаше все така навъсено. Делио ги последва в малкото предверие, осветявано от слабата борина тясно, миришещо на стара дървесина помещение, с виещо се нагоре стълбище – после Калия отвори една малка врата вдясно и се отдръпна леко.

- Ето. Заповядайте тук. Не е много удобно, но не разполагаме с друго място за гости.

- Да ви оставя ли? – попита мъжът зад нея.

- Да, моля те, Рони. Благодаря ти. Няма да се бавя много.

Мъжът му хвърли последен недружелюбен поглед, после се обърна и се заизкачва нагоре по стълбището. Делио влезе в стаята. Калия го последва и затвори вратата. Запали един малък фенер на стената. Намираха се в тясна стая, почти цялата заета от голяма плоска маса в средата и дълга дървена пейка в края. На отсрещната стена имаше огнище, с окачени над него тенекиени съдове и неизчистени въглени.

Делио взе фенера от стената и го сложи на масата. Калия го гледаше, без да помръдва. Стоеше права до масата, сплела здраво пръсти. Той посочи пейката.

- Може ли да седнем? Няма да те безпокоя много.

Тя механично изпълни желанието му и се сви на единия ъгъл на пейката, зад масата. Той седна до нея.

- Съжалявам, че те стреснах – гласът му прозвуча по-дълбоко от обичайното. Тя поклати неопределено глава, без да откъсва поглед от него. Делио се мъчеше да разчете какво се крие в този поглед и не успяваше. Дали защото бе толкова замаян от виното?– Все пак се радвам, че ме позна.

- Мислех . . . – гласът ѝ бе само шепот – мислех, че си мъртъв . . .

- Знам. Вероятно помниш, че тогава ме раниха. Точно преди да те отведат. Успях да избягам. Никой не разбра, че избягах. Измъкнах се по един път, който те не знаеха; таен път, който води към реката. Дълго време се крих близо до моста. И досега не знам как оцелях. Но ето – жив съм.

- Но на нас ни казаха, че си умрял в затвора. Даже показваха тялото ти.

- Да, чух за това – той се изсмя кратко. – Показвали са тялото ми, така обезобразено, че изобщо да не може да се разбере на кой е. Очевидно някой е имал истинска изгода всички да разберат, че съм мъртъв. Сега, чудя се, дали съветникът Верел води поспокоен живот, след като се е отчел пред краля в изпълнението на отговорната задача да ме залови? Вероятно вече е издигнат на позиция, която го поставя над досадни задължения като гоненето на дребни крадци…

- Ти не беше дребен крадец – промълви Калия. Делио я погледна и се усмихна.

- Благодаря ти за признанието. Какво нещо е само, да чуеш това след толкова години.

- Най-Светли, ако някой разбере . . . ако някой само те познае . . .

- Кой ще ме познае? Колко хора изобщо са ме виждали преди, освен тези, на които съм се доверявал? – за миг, той я погледна умолително, после отново сложи непроницаемата маска на лицето си – може би това, което ме е отличавало истински от големите престъпници, Калия, че аз си позволявах да се доверявам. Нее знам защо го правех може би защото, дълбоко в себе си, никога не съм искал живота, който водех. Може би исках да бъда спрян. Ти как си го тълкуваш, а? Това абсурдно доверие, което проявявах към хората, доверието, което проявих към твоята господарка . . .

Калия рязко трепна при тези думи и Делио се усмихна.

- Виждам, че и ти не си я забравила.

Калия мълчеше. Делио продължи, потръпвайки:

- Знаеш ли, сега съм тръгнал съм към Пила. Реших да разнищя миналото. Най-накрая, след толкова години, в които си мислех, че нищо вече не ме интересува, реших да отида, за да си изясня докрай нещата.

Калия го гледаше с широко отворените си очи и дори на слабата светлина той виждаше колко е пребледняла.

- Не искам да те плаша, Калия – каза той тихо – дойдох просто да разбера дали си тук, какво е станало с тебе, дали си добре. След онази нощ, мислех, че си пострадала, може би мъртва.

- Не, съпругът на сестра ми ми помогна тогава. Даде лъжливи показания. Каза, че си ме отвлякъл, че съм била твоя заложница. Щяха да ме съдят за съучастничество, но ме оправдаха.

- Разбирам – каза той бавно и едва сега проумя защо тя бе така уплашена да го види. Тогава е лъгала, говорила е срещу него, за да се защити и вероятно мислеше, че той сега идва, за да я накаже за постъпката ѝ – Виж, няма за какво да се тревожиш. Постъпила си както трябва, искала си да се спасиш. Смятала си, че аз така или иначе, съм обречен.  

- Моля те, прости ми.

- Няма за какво да ти прощавам. Напротив, искам да ти благодаря за подкрепата, която ми оказа тогава. Благодаря ти, че беше до мен, че ме изслушваше и че ми помогна да разбера неща, които иначе, в слепотата си, не бих разбрал.  

- Значи сега заминаваш за Пила? – промълви тя.

- Да, така съм решил – той я погледна. – А ти как си? Как върви животът ти тук? Добре ли си се устроила?

- Да, добре съм . . . смятам. Не се тревожи за мен. Помагам на сестра си в шивашкия занаят. Не е кой знае какво, но се препитаваме.

- Не си ли се омъжила?

- Не. Нямам време за това. Може би, някой ден. Не знам.

Той протегна ръка и докосна за миг рамото ѝ. Усети колко вдървени са мускулите ѝ, колко напрегнато е цялото ѝ тяло, като нагорещен прахан, който щеше всеки миг да се запали.

- Пожелавам ти всичко хубаво, Калия. Ако пожеланията от такъв като мен струват за теб нещо, разбира се. Сега ще тръгвам, няма да те безпокоя повече. Кажи на онзи хубавец горе, че съм ти съобщил за смъртта на някой близък човек от Пила. Така ще оправдаеш и уплашения си поглед – тя се поусмихна леко на последните му думи; той също се усмихна.   

После и двамата се изправиха.

- И ти благодаря за гостопремството по това време – каза Делио.

- Няма защо – тя взе фенера, докато го изпращаше в предверието – аз се радвам, че . . .че си жив. Фантазирала съм си го понякога, но никога не го съм вярвала истински.

- Е, понякога фантазиите стават реалност. Калия, повече няма да се видим. Идвам тук за последен път. И…искам да знаеш, че с онова, с което се занимавах преди, вече е свършено.  – той ѝ се поклони леко на прага, пожела ѝ още веднъж всичко хубаво и излезе от къщата.   

Когато тръгна обратно по улицата и хладния нощен ветрец го лъхна, избистряйки главата му, изведнъж осъзна, че не се чувства никак спокоен.

Не би трябвало да е така. Би трябвало да изпитва облекчение. Бе изяснил веднъж завинаги едно от нещата, които го мъчеха – здравословното и материално състояние на Калия. Тя бе жива и здрава, можеше вече да я забрави. Въпреки това, обаче, се чувстваше напрегнат и неопределеното тревожно чувство в стомаха му се засилваше с всяка крачка напред.

Съвсем скоро – не бе изминал и сто метра – това тревожно чувство рязко се конкретизира в едно внезапно и остро усещане.

Следяха го.

Усещането беше безпогрешно и до болка познато от хиляди други подобни случаи. То го накара го да замръзне на място и умът му да заработи светкавично и мълниеносно. Делио нито за миг не се усъмни в инстинкта си, дълбоко заложен в него още от детските му години и след това доразвит от суровите години на обучение в саурската армия. Веднага претича и се прилепи плътно до стената на къщата, до която вървеше. Ослуша се внимателни и прецени, че идват от улицата, откъдето бе минал току-що. Постепенно по калдаръма се чуха наближаващи конски копита. Не бе само един. Трима, ако не и повече. И Делио разбра - разбра моментално, с шокиращата яснота, с която изведнъж един дългогодишен слепец отваря очи за света.

Калия.

Забрани си моментално да разплита в дълбочина това, което току-що бе осъзнал и умът му заработи в посока на предстоящите му възможности. Не можеше да върви по главните улици, тъй като те вероятно вече бяха блокирани. Не можеше да се върне в ”Червените извори”, тъй като щеше да изложи Кори на опасност (момчето, момчето, Най-Светли, какво да прави сега с момчето!) Преценил какъв е единственият му останал вариант, Делио се спусна между къщите. Тичаше бързо и тихо като пантера, към скрития път, който го бе спасил в онзи далечен ден преди десет години. „Мисли! Мисли, за Бога!“ Усещаше, как се поти, изпадаше в déjà vu, кошмарът се повтаряше, Калия, преследването, сърцето му, което биеше като лудо, устата му пресъхваше о Светли сили, беше ли възможно, беше ли възможно . . .

Конете зад него до някое време се чуваха, после затихнаха. Той продължи да тича. Някаква сянка се изправи срещу него, в противоположния край на улицата и той трепна, но когато се приближи достатъчно, видя, че това е само едно малко момче, което се шляеше кой знае по каква причина пред стълбите на една от къщите по това време на нощта. Момчето го изгледа любопитно, без никакъв страх.

Ударите на сърцето му го замайваха, задушаваха го. Той спря на място и се взря вцепенен в детето. Сякаш призрак се бе изправил пред него. Видя падащ сняг; белите парцали се сипеха от небето, улицата бе хлъзгава, а той бягаше, притиснал ръце към разкъсания си корем, а кръвта му изтичаше, и бягаше и беше студено, непоносимо студено, а вкочанените му пръсти бяха лепкави от кръв. Пронизваше го разкъсваща болка при всяко вдишване. Осъзнаваше, че умира. И тогава момчето, онова малко момче пред него, загърнато в прокъсано кожено палто, свито до моста, големите му, уплашени очи – не приличаше на това момче тук, онова бе много, много изплашено – и той се бе спрял пред онова момче, а светът плуваше около него, краката му едва го държаха. Бе залитнал и бе паднал на колене; после бе извадил празния пергамент, който носеше в себе си и бе написал с кръвта си бележката до приятелите си. Каза им къде да отидат, какво да правят. Последните инструкции, които им даде. Даде бележката на детето и след като то тръгна, се довлачи до високия насип на реката и се сви там зад високите, покрити със сняг шубраци. Не знаеше колко време е минало, когато момчето най-сетне се върна при него. Бе потънал в някакъв странен сън, или бе изгубил съзнание, не знаеше – но после всичко бе така ярко, заслепяващо ярко, защото детето умираше, то умираше заедно с него, макар и съумяло някак да дойде, смъртно ранено, за да му каже, че нападателят му, онзи, който му взел бележката и го намушкал, е носел зелени ресни в косата си…

Но не! Не! Сега бе друго! Сайръп бе мъртъв, а той самият -здрав, в добра форма. Сега не бе същото. Ситуацията бе съвсем различна. И заедно с познанието, което го бе осенило преди малко за истината от миналото, която по някаква причина му бе убягвала тогава, Делио разбра, че този път ще успее. Най-Светлия му даваше втори шанс. Този път, щеше да се справи.

Приближи се до момчето и се наведе към него. То стоеше в цял ръст и го гледаше с любопитните си, безстрашни очи.

Делио бръкна в колана си и извади една златна монета. Подаде му я

- Искаш ли да я спечелиш?

Момчето погледна колебливо монетата, после бързо я грабна и я стисна в дланта си.

- Знаеш ли къде е ханът ”Червените извори”? – попита Делио.

- Знам, господине – гласът на момчето бе тих, но уверен – татко ми често се напива там. Тази вечер пак беше много пиян и ме изгони от вкъщи. Затова стоя тук.

- Знаеш ли как да стигнеш до там без да ти види никой? Но наистина никой?

Момчето кимна с неподдаваща се на съмнение увереност.

- Ще запомниш ли това, което ще ти кажа? Дума по дума?

- Да, господине.

- Тогава ето какво. Изтичай до хана и потърси съдържателя. Помоли го да извика един младеж, който е отседнал там. Когато този младеж дойде, говори с него. Съобщи му, че те праща спътника му и му кажи, че заедно с другия мъж, който е с него, трябва да вземат багажа и конете си и веднага да напуснат хана. Трябва да излязат от града през главния вход. Кажи му, че другият мъж трябва да потегли обратно към Маринео, а младият ще го чакам извън града, от северната страна на реката, в гората, сто метра навътре. Запомни ли?

Момчето кимна, но Делио му повтори още два пъти информацията за всеки случай. После то се обърна и хукна между къщите.

„Най-Светли“, Делио затвори очи, когато сянката на детето изчезна от погледа му, „смили се над мен този път. Моля те. Накажи ме за грешките ми, както намериш за добре. Но не наказвай повече други хора за тях.“

Той стоя за миг неподвижен, със затворени очи, после отново се затича между къщите.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

КОРИ СЕ СЪБУЖДА ОТ СЪН

В ”Червените извори”, Кори се събуди изведнъж, с плашещата рязкост на човек, който е сънувал неясен кошмар. Усещаше, че е спал много дълбоко, но не дълго; болезнени чукове удряха слепоочията му, вкусът в устата му бе тежък и метален от изпитото вино, задъхваше се, сърцето се блъскаше в гърдите. Надигна се и се огледа. На съседния нар Тенео спеше дълбоко, увит в завивката си. Делио все още го нямаше.

„Какво става? Още ли е горе на приказки със съдържателя? Колко е часът?“

Кори легна отново и се опита да заспи, но не успя. Виеше му се свят, гадеше му се, изпитваше разяждаща, необяснима тревога. Въртя се известно време в леглото, после отметна завивката и се изправи. Пи малко вода от манерката до леглото, нахлузи ризата, панталоните и ботушите си и излезе от стаята. Изкачи се бавно нагоре по стъпалата, като се придържаше за парапета и внимаваше да не се спъне в тъмното. Озова се в кухничката след минута. Видя, че от полуоткрехната врата, която водеше към тезгяха, струи светлина. Чуваха се гласове, които в началото бяха тихи, а после изведнъж се усилиха. Кори се вслуша, но не можа да различи гласа на Делио между тях. Студени тръпки пропълзяха изведнъж по гърба му. Нещо не бе наред. В стаята имаше доста хора, бяха четирима или петима, гласовете им бяха високи и груби, а между тях изведнъж се чу разтреперания, истеричен глас на ханджията.

-    Моля ви! Нищо не съм направил! Моля ви!

- Предния път велисът се смили над тебе! – изрева един от непознатите гласове – реши, че повече допринасяш за града, отколкото му вредиш, с което аз обаче никога не съм бил съгласен! С удоволствие ще видя дебелия ти мръсен врат на въжето!

- Още въртиш мръсния бизнес, нали, дебелако? – чу се друг – не си спирал изобщо, нали?

- Не е така . . . не е така . . . не, кълна се – гласът на ханджията бе изтънял до неузнаваемост, треперещ от страх – кълна се.

- Още прибираш мръсни престъпници и убийци за пари, нали? Нали, проклетнико? Не ме гледай така, знам го!

- Добре! –кресна първият - Къде е той? Питам за последно и после ще съборя проклетата ти къща с тия две ръце. И ще се погрижа лично да увиснеш на бесилката! Чуваш ли ме? Този път няма да има милост!

- Недейте . . .

- Знаем, че е тук, къде си го скрил? Всички други места, където би могъл да отиде, вече не съществуват! Само ти успя да си запазиш дебелия врат! Така че – къде е! За последно те питам!

- Беше тук – измърмори ханджията и Кори, който слушаше зад вратата, затаил дъх, усети как се смразява. Вече му бе напълно ясно за кого говорят и кого търсят – мина оттук и искаше да отседне, но не го пуснах. Говорихме малко, после си тръгна . . . не каза къде отива . . .

- Лъжеш, куче такова! – чу се някакво блъскане, удари, болезнения стон на ханджията – тук е, не го крий!

- Кълна се в гроба на майка си, тръгна си! Тръгна си, повярвайте ми!

- Ще се кълнеш в своя гроб скоро! Щом като е тръгнал, тогава трябва да знаеш къде е отишъл? Ти го познаваш подобре от всички други! Познаваш му номерата, нали? Казвай къде е!

- Ами . . .не знам . . . сигурно е тръгнал към реката . . . ако ще бяга . . . сигурно ще излезе през западните порти. Ще мине близо до моста . . .там има скрит път. . . – ханджията заобяснава с пресеклив глас някакъв маршрут, а Кори слушаше и усещаше как целият трепери. Ако ханджията не лъжеше стражите, ако наистина ги изпращаше във вярната посока, скоро те щяха да са по петите на Делио. А двамата с Тенео бяха затворени тук!

Отново се чу силен трясък и вопъл, после рязък глас:

- Претърсете къщата!

Сепнат, Кори моментално се дръпна от вратата, после бързо се спусна обратно на стълбището. Свали капака над главата си. Слезе бързо до долу и погледна Тенео, който се бе събудил от виковете и се взираше напрегнато в него.

- Какво става? – промълви той.

- Не знам – прошепна Кори – не знам какво става. Тихо. Не говори.

Из къщата се чуваше шум и блъскане още доста дълго време, и десетки гласове, учудени, уплашени, стреснати, ядосани – явно друните разбуждаха всички посетители на хана. На няколко пъти таванът над тях изскърца, което означаваше, че се разхождат точно над главите им. „Защо ханджията предаде Делио, а крие нас?“ запита се Кори с недоумение. „Всъщност да, ясно е защо - за да не разберат, че има тайно помещение, което ползва и в момента. Сигурно мисли, че още има шанс да се измъкне от историята с Делио, но ако го хванат, че крие хора в тайно мазе, с него е свършено.“

Най-сетне къщата утихна и след известно време капакът на мазето се отвори и оттам се подаде главата на ханджията.

- Излизайте! – викна той истерично – събирайте си багажа и се махайте веднага оттук!

Кори само това и чакаше. В ума му вече се бе зародил план и той хукна да събира багажа си. Бързо взе калъфа с пръчката, ножа си, навлече жакета си, каза на Тенео да събере другия багаж и се качи на един дъх горе. Ханджията бе в голямата стая, и вдигаше падналите столове. Друг никой нямаше, явно хората се бяха прибрали по стаите си след неразборията. Като го видя, съдържателят се обърна, беше блед като платно.

- Къде е другият?

- Ей сега ще се качи, събира багажа – отвърна Кори бързо, като се приближи към него.

- Изчезвайте! Махайте се веднага оттук! Чувате ли!

- Добре – Кори се приближи още повече до ханджията – само ми кажи какво стана тук.

- Какво е станало ли? Станало е това, че не искам да ви виждам повече физиономиите! Разбра ли! – мъжът блъсна с все сила стола на мястото му.

- Тези мъже търсеха Делио, нали?

- А кого друг, малоумнико?

- Ти им каза къде е? Наистина ли е там, където им каза?

- От петнайсет години пазя тайните му, и си рискувам гърба всяка секунда! Не мога повече! Имам жена, децата ми са пораснали . . . искам да видя внуците си! Изморен съм! Видиш ли го, кажи му, че се изморих! До гуша ми дойде!

- Защо го търсеха? Защо го гонят?

Ханджията се обърна и погледна Кори с широко отворени очи:

- Какво? Ти не знаеш ли?

- Ами . . . – Кори се запъна и осъзна колко е абсурдна наистина ситуацията, в която Делио го бе поставил – всъщност не знам. Ние просто пътуваме заедно. Не го познавам много.

- Ако не знаеш с кой пътуваш, по-добре си обирай крушите и бягай надалеч! Това бих те посъветвал! А сега отиди и кажи на другия идиот долу да побърза!

- Какъв беше онзи маршрут, който обяснявахте на друните? – попита Кори – маршрутът, по който Делио е минал? Ще ми го повторите ли?

Съдържателят се извърна към него, този път с несъмнена ярост:

- Да пукна, ако мога да разбера какво става тука! Виж какво, момче, хващай си пътя и се омитай с проклетия си приятел! Какво за Бога искаш от мен?

- Искам да намеря Делио. Моля те, помогни ми.

- Сериозно? Само ще си навлечеш смъртта, глупако.

- Това е моя грижа. Моля ви, кажете ми.

- Добре, щом толкова държиш, ще ти кажа. За да стигнеш до реката по пътя, който говорих, трябва оттук да тръгнеш все направо. После ще минеш отдясно покрай Съветническия дом, след което ще подминеш осем къщи надолу, после ще свиеш в един изоставен двор и . . .

Кори слушаше инструкциите и се мъчеше да ги визуализира в съзнанието си, за да ги запомни. Още докато ханджията говореше, откъм тезгяха се подаде Тенео, натоварен с целия им багаж. Ханджията веднага спря да обяснява и ги избута да излязат навън, след което моментално залости с трясък вратата зад тях. Двамата поседяха малко пред вратата, в тъмното, изтръпнали и объркани, без да говорят.

- Искам да си вървиш – каза Кори изведнъж. Обърна се и се запъти към конюшнята. Тенео го последва:

- Какво смяташ да правиш, момче? Не разбра ли, че този, с когото вървим, е престъпник и то закоравял престъпник? Подозирах това още в началото, но дойдох до тук само за да разбера как е Фло Бари. Най-добре да взимаме конете и да поемаме обратно към Костелини.

- Ти, да – каза Кори. Бяха стигнали до конюшнята и започнаха да товарят багажа и да отвързват конете – аз обаче не мога да се върна. Имам работа в Пила. Не знам какъв е Делио, но трябва да свърша задачата, за която съм тръгнал. Чувствам, че по някакъв начин, той е свързан с тази задача. Също така знам, че ти повече не можеш да си с нас.

- Не искам да те оставям сам – каза Тенео.

- Не можеш да дойдеш. Само ще навредиш – и на себе си, и на нас. Върни се и предай на велиса каквото си научил. Това е твоята работа.

- Прав си – въздъхна Тенео – но се тревожа за теб. Въпреки увереността ти, се тревожа.

Кори замълча, не знаеше точно какво да отговори. Не знаеше как да обясни на стария друн, че има неща, които и той самият не може да разбере достатъчно ясно, но в които въпреки това не се съмнява. Докосна за миг калъфа с пръчката, който стоеше на колана му, закрепи по-добре меча и лъка на седлото си, после дръпна коня си напред. Заедно с коня на Делио, го изведе от конюшнята. Когато излязоха пред къщата, Кори с изненада видя там да стои едно малко момче, задъхано, превито от умора.

Двамата с Тенео се спряха до него, а момчето ги загледа с остри, твърде проницателни за възрастта му очи.

- Това си ти! – възкликна то на пресекулки – той те описа! Ти си младежът, за когото ми говореше!

- Аз ли? За какво говориш? – Кори почувства как стомахът му се свива, а ръката му стисва спазматично юздите.

- Един човек . . . каза, че е спътникът ти. Срещнах го долу, в квартирната махала. Каза ми да ти предам нещо.

Докато момчето им преразказваше думите на Делио, Кори усещаше как положението придобива все по-зловеща реалност. До този момент една част от него се бе надявала всичко да е грешка, да се окаже, че са се объркали и после с Делио да се смеят на нелепата случка. Ето че, обаче, самият Делио му съобщаваше, че бяга – тоест вече нямаше съмнение, че ги е сполетяла сериозна неприятност. Значи Делио искаше той да напусне града през главните порти, с Тенео . . . но все пак не му казваше да се връща в Костелини, а да иде да го чака после в гората, до реката . . .

Кори се наведе и сложи ръка на рамото на момчето.

- Благодаря ти – каза той – сега искам да ме заведеш до мястото, където последно си видял този човек. Ще можеш ли?

- Но той каза . . .

- Няма значение какво е казал. Ще можеш ли?

- Разбира се – отвърна момчето след кратко колебание – нали живея там.

Въпреки изявената загриженост, Тенео все пак пое сам към централните порти на града. След като той тръгна, Кори се качи на своя кон и взе момчето с него на седлото. Чувството, че е ужасно закъснял, започваше да го мъчи неистово. Пришпори коня и се спусна напред в тъмнината.