Господи, помилуй

„Κύριε ἐλέησον[1], Κύριε ἐλέησον” – пееше вятърът. С невероятна сила  въздухът извираше от тръбите на най-големия господен орган. Завихряше се, подемаше мелодията и я разнасяше до ушите на тези, които искаха да я чуят. Метеше улиците, събаряше натрупания по покривите сняг и посипваше като със студена пудра захар минувачите. В нощта преди Коледа призоваваше хората да си спомнят, да вдигнат глави от ежедневните си задачи, да се вслушат в гласа на песента.

Йордан избърса изпотените си очила и ги намести на носа си на местата на кръглите червени следи, които гумичките бяха оставили. Седна пред компютъра и търпеливо изчака да се включи. Един по един посети всички сайтове, в които беше регистриран и изтри акаунтите си, сякаш бягаше от нещо и криеше следите си. Изчисти дори блога си, в който беше публикувал най-добрите си стихове. До сега не бяха видели бял свят на хартия. Защо трябваше да ги пази? Сигурно не беше толкова добър, за колкото читателите му го смятаха. Когато със завидни бързина и лекота приключи със заниманието си, Йордан загаси компютъра и го изключи от контакта, сякаш се страхуваше от настъпваща буря.

Облечен с официалния си костюм, с който ходеше по сватби и кръщенета, той взе телефона си и започна да го сглобява и разглобява с малка отвертка. Нали беше празник – трябваше и той да се почувства озарен от коледните светлини, пък било то само чрез дрехите. Вниманието му беше погълнато изцяло от машинката, която въртеше в ръцете си. Поне за малко не се тормозеше от факта, че и тази година в дома му нямаше нито елха, нито празнично подредена трапеза. Сутринта беше минал покрай пазара, където незаконните дървосекачи бяха наредили по тротоара хубави дръвчета с гъсти клони, които се купуваха като топъл хляб, и му се беше приискало да си вземе и той елхичка. Не го направи. Нямаше смисъл. Вкъщи не го чакаше никой. Нямаше на кого да достави радост, да даде усмивките и топлината си. Същото се беше случило в супермаркета, в магазина за подаръци, пред построения в центъра на града коледен базар. Макар че имаше дом, работа и приятели, Йордан се чувстваше също толкова безполезен на празника, колкото и дрипавите просяци и уличните кучета, които всички подминаваха.

Телефонът вече не го занимаваше. Йордан прибра малката отвертка в кутията с инструменти и грабна първия предмет, който попадна в ръцете му. Оказа се вестник с вчерашна дата. На Бъдни вечер никой не работеше, дори неуморните търсачи на сензации. Всички се прибираха при семействата си, подготвяха се да почетат слизането на Божия син на земята. На първа страница отново имаше гръмко заглавие с името на известно криминално лице и снимка на луксозната му кола, струвала живота на не един невинен човек. Не им ли омръзваше да пишат за нещастия? Йордан разгърна вестника. Погледът му пробяга по страниците с политиката и обясненията за поредното намаляване на бюджета за образование и здравеопазване. Всяка година – едно и също. В раздела за домакинята имаше коледни рецепти, предложения за украси и подаръци, а страницата със забавленията беше удвоена, за да се запълни повече място. След първото преглеждане на съдържанието Йордан започна отначало, за да провери дали случайно няма нещо интересно по колоните и малките статийки. Зачете се в анонс за предстоящ концерт на някаква рок група, която харесваше, а след това съжали, че го е забелязал. Така или иначе нямаше да може да отиде. По-нататък имаше интервю с известен психолог, последвано от статистика за самоубийствата по време на празниците. Специалистът твърдеше, че най-много хора посягали на живота си около семейните празници като Коледа и Великден, защото тогава най-силно чувствали самотата и самосъжалението се засилвало. „Колко вярно.” – помисли си Йордан и затвори вестника.

Погледна старинния часовник с кукувичка, който висеше на стената, и кимна. Беше време. Стана и бързо извади от един шкаф пистолет, съвсем легален и записан на името му. Махна пълнителя и се усмихна при вида на трите куршума, останали в него. Не му трябваха повече. С пистолета в ръце той седна на един фотьойл, обърнат с лице към прозореца. Йордан обичаше да гледа навън, когато си беше вкъщи. Обичаше живота, имаше нужда да вижда движение, да усеща чуждото присъствие, макар и от разстояние.

Вятърът се усили и запя още по-силно: „يا رب[2]”. Хилядите му гласове се завихриха и сляха в унисона на сътворението по съпровода на божествения орган. Пясъците на пустинята се вдигаха и влизаха в очите на бедуините, а софийският сняг се трупаше по шапките и закачаше по шаловете на последните закъснели граждани. „يا ربّ ارحم[3]” – пееше вятърът, а Господ слушаше. Чуваше молитвите на всички хора в святата нощ без значение на какъв език са отправени, защото за Бог езикът е един.

Снегът се усилваше. Облаците се късаха и падаха на парцали към земята. Светлините на уличните лампи мъжделееха и трепкаха, сякаш всички крушки щяха да изгорят едновременно. Йордан тъкмо ставаше от любимия си фотьойл, когато забеляза раздвижване в навечерието на семейния празник. Една жена вървеше по тротоара и проправяше пътека в току що навалелия сняг. Оставяше дълбока диря след себе си, а вятърът веднага я скриваше. „Хубава е.” – помисли си Йордан. – „Почти като Снежната царица, но без шейната и конете.”

Даниела се прибираше вкъщи и не знаеше всъщност защо, заради кого. Все още беше със сватбената рокля и бялото пухкаво палто, подготвени за най-щастливия ден в живота й, който така и не се беше състоял. Още не бил готов, не можел да се обвърже. На Бъдни вечер, когато вече трябваше да бъдат женени, тя беше сама… отново. Защо ли му вярваше щом вече два пъти я изоставяше пред вратата на ритуалната зала. Първият път имаше много гости, втория – по-малко, а сега – само двама свидетели, необходимият минимум. За трети път носеше една и съща булчинска рокля. Чувстваше я стара и вехта, точно като себе си. Беше време за изхвърляне на непотребните вещи.

Йордан зареди пистолета. За момент му се прииска да запази зимната картина с прибиращата се у дома жена, очакваната принцеса в бяло, проправяща си път през виелицата. Приближи фотьойла към прозореца и присви очи. Жената беше руса, толкова светла, че се сливаше със светлината на лампите. Може би просто беше плод на въображението му? Не. Това беше неговата съседка Даниела. Нямаше ли да се омъжва днес за дългогодишния си приятел? Йордан стана и завъртя пистолета около показалеца си, а тъкмо щеше да натисне спусъка. Тя почти беше стигнала до входа. Вървеше сама, а сутринта я бяха изпратили в черна шикозна кола, украсена с балони и цветя. Отново я беше изоставил, както Йордан беше оставял всяка една от своите сериозни приятелки. Всеки път не беше готов, не желаеше да се обвързва, а сега седеше сам в апартамента си и нямаше дете, на което да подари играчка или жена, която можеше да пече коледни сладки, вместо да знае телефоните на всички скъпи ресторанти в града. Голям глупак ще е да е бил този вечен ерген, годеникът на Даниела, винаги готов за „просто връзка” и никога за нещо повече.

Ръцете й бяха премръзнали. Към роклята нямаше ръкавици, а кожата под ноктите й беше съвсем синя. Със сковани движения тя изрови от чантичката си връзка ключове. Не предполагаше, че този път ще й се наложи да ги използва, но ги беше взела за всеки случай, сякаш вътрешно знаеше, че отново годеникът й ще се прибере в ергенския си апартамента, а тя – в своя, за да посрещнат Коледа по отделно. Даниела изпусна ключовете на земята. Клекна и започна да ги търси в стега, а роклята й оформи мек купол, като облак, кацнал на земята. Малки ледени късчета заблестяха в косите й и заслепиха очите на Йордан. За момент си помисли дали без да е разбрал не е натиснал спусъка и някой ангел идва да прибере душата му. Не, не можеше да е така. Пред Бога самоубийството е грях. По-скоро подът би се разтворил и огнени езици биха разтопили снега отвън.

Даниела влезе във входа и изчезна от погледа на Йордан. Той отвори прозореца и вятърът нахлу в стаята заедно със своята Божествена песен. Изпълни дробовете му, обви сърцето му. Да се помоли за милост преди да извърши един от най-страшните грехове. На дали щеше да има полза пред очите на Всевишния. Да си обречен понякога е толкова разтоварващо. Сякаш всичко е прозрачно, ясно и чисто. Йордан слушаше.

„Χριστὲ ἐλέισον[4]!” Божият син, слязъл на земята, за да изкупи греховете на хората, отново беше на небето и свиреше, сякаш приканваше чедата си да излязат и да усетят как за малко той отново е сред тях и завинаги може да остане в душите им. Никога не е твърде късно блудният син да се завърне преди да е извършил непростимото. Само трябва да помоли за прошка, да се вслуша в гласа на вятъра, в песента на органа, в звъна на медните тръби, да се опита да се задържи и да намери нещото, за което е пратен за земята преди да си отиде от нея.

Даниела влезе в апартамента си. Поне той не се беше променил. Преди първата сватба беше покрила мебелите, изпразнила шкафовете и пренесла багажа в къщата на годеника си. Преди втората сватба просто беше украсила с цветя и дантели, готова за моминското си изпращане. Сега дори не си беше направила труда да промени нещо друго, освен себе си. Погрижи се да заключи вратата зад себе си и да сложи резето. Хвърли чантата си на земята, а ключовете остави на вратата. Висулката с розово пухче се разлюля, сякаш нищо нямаше и както всяка друга вечер, пречеше да се отключи от външната страна.

Неомъжената булка се разхождаше бавно из апартамента си и събираше в полите си малки предмети, бележки и книги, всички подарени от годеника й. Трябваше да сложи край на глупавата си връзка, която беше свършила много преди първата провалена сватба. Пред балконската врата струпа всичко – четири безвъзвратно изгубени години. Даниела погледна купчината от вещи. Беше малко, твърде незначителна. Не си струваше, точно както не си струваше да се страда за нещо несъществуващо.

Заскрежената балконска врата се отвори и навън излезе булката. Вятърът духна срещу нея и вкара в стаята една малка пряспа. Беше заваляло изведнъж – точно като по филмите. Тази година зимата беше необичайно топла – продукт на парниковия ефект или просто логична промяна на годишните времена. За една нощ температурите бяха паднали до толкова, че облаците искаха да заплачат, а сълзите им се слепваха, смръзваха и падаха на земята на големи бели парчета, сякаш крилете на някой ангел се бяха разпръснали в небето. После бе дошла и песента.

Даниела потръпна от студения полъх на вятъра. Не се наметна с нищо, не влезе вътре за палтото си. Снежинките се сипеха по голите й рамене и така приличаха на дантелата, все едно бяха плетени от най-съвършените ръце и блестяха повече от перлите, вплетени в косите й. Йордан я гледаше и се усмихваше на красотата й ,на правилните й черти и ефирното присъствие. Тя щеше да бъде последният човек, който виждаше преди да се изправи пред св. Петър и връзката му със златни ключове. Още една самотна душа, но по-силна от него. Ето, тя чупеше и късаше спомените, а после ги хвърляше през балкона. Те падаха в белия сняг и правеха дълбоки дупки, а вятърът ги покриваше, заличаваше съществуването им. С времето те щяха да избледнеят, а Даниела – тя оставаше.

Йордан подаде тялото си извън прозореца. Искаше да я види по-добре, да удължи мига на благоговението пред личността на силната. Песента звучеше в душата му. Молитвата, която цял свят отправяше към Бога в празничната нощ, го увличаше неусетно и не от устните, а от сърцето му извираше молба за прошка за всеки грях, който бе извършвал към другите и себе си.

Ръката на Йордан стоеше отпусната,но все още държеше пистолета. Оръжието не му тежеше, сякаш беше перо, с което щеше да напише последните страници от дневника си. За момент беше забравил за него. Знаеше, че заради Г-образната форма на блока, в която живееше, Даниела нямаше да обърне внимание на съседа през един апартамент, и не се страхуваше, че ще я притесни или обиди. Вдишваше студения въздух и се усмихваше. Дори някаква мелодия започваше да се върти в главата му, да звучи без думи с един смисъл.

На балкона кацна самотен гълъб – сив и неугледен, с разръфана перушина и крива човка. Даниела му се усмихна, понечи да го хване, но той изхвръкна на метър от нея и пак кацна нахално на перилото. Личеше си, че въпреки лошите спомени с хора птичият му мозък не беше запомнил, че трябва да лети по-далеч от тях. Даниела се върна с филия хляб. Натроши я около себе си и птицата отново се приближи смело. След нея дойдоха още – все сиви и премръзнали. В града рядко имаше красиви бели гълъби като приказните и те не се събираха около принцесите, които им подхвърлят семенца.

Камбаната на близката църква заби монотонно. На всеки кръгъл час обявяваше времето, отброяваше минутите до рождението на Спасителя. „إي هل ماسي هورهام[5]” – пееше клепалото. Господ натискаше клавишите на органа, известяваше за празника, повеляваше вятъра да разнася вестта за рождението. Душите на хората се обръщаха към Витлеем и също пееха, докато телата си разменяха подаръци, украсяваха елхи и вечеряха на маса с постни ястия. Гълъбите на балкона пърхаха с криле, а вятърът минаваше през крилете им.

Докато Йордан гледаше Даниела леденият вятър жулеше лицето му, а снегът вече беше затрупал краката му, обути само с летни чехли. Килимът около него беше мокър от стопилите се вледенени късчета вода. Пръстите му се бяха вкочанили, готови да натиснат спусъка, но някак все не бяха готови. Йордан не усещаше студа. Тялото му мръзнеше, но вътре в себе си се чувстваше спокойно, сякаш току що беше легнал в топлите си завивки след уморителен ден.

Даниела взе и последният предмет от купчината – стара тетрадка с полу-разпаднали се страници и изтъркани корици. Беше изписана със синьо мастило, вплетено в красив женски почерк с равни букви и изящна плавност. Скъса я, първо по средата, а след това всеки лист по отделно. Пусна парченцата едно по едно през балкона, а вятърът ги поде, за да занесе песента им ,заедно със своята някъде другаде. Свърши се. Вече нямаше нищо физическо, което да напомня на Даниела за трагикомедията със сватбите и погребението, освен самата нея. Тя седна на парапета се  прехвърли от другата страна. Краката й се зареяха във въздуха, вятърът поде косите й и ги разпиля като вихрушка от сняг и перли.

„Не!” – провикна се Йордан на ум. Тя се клатушкаше нестабилна на ръба и можеше да падне. Тя искаше да падне. Подхвърли едната си обувка, а после и другата. Проследи как падат и отиват при останалите вещи, затрупани на купчина под прозорците на първия етаж. Изведнъж той се паникьоса. Неговият живот нищо не струваше, беше безсмислен и самотен, но тя имаше за какво да продължава – майка, леля, братовчедки, хубава работа и най-вече – тя беше жена, можеше да стане майка и да има деца, да дари на света нов живот за разлика от него, непотребния. Трябваше да направи нещо, да я дръпне обратно в стаята, да я убеди, че си заслужава, когато сам той искаше да се застреля в главата, за да е сигурен, че никой няма да може да го спаси. Може би имаше причина да отложи за малко смъртта си. Моментът, в който двама души едновременно слагат край на живота си, изглеждаше така драматичен и прочувствен, но Йордан имаше чувството, че тя не трябва да скача, че имаше още малко време нещата да се променят. Тя беше силна – така си я представяше, смела и непоколебима, а той, окрилен от вятъра и песента на хората, си мислеше, че може да направи нещо. Апартаментите им бяха близо, само на пред две врати един остър завой на 90 градуса.

Той изхвърча от хола без дори да затваря прозореца. Остави снегът да се трупа и да се топи на парното. Завъртя се по коридора и излезе навън, а входната врата зееше. В дома му нямаше нищо ценно. На Онзи свят нямаше да носи нито плазмения си телевизор, нито паролата за дебитната карта. Той стигна пред сивата блиндирана врата на Даниела. Опита се да я отвори, но беше заключена. Ритна я няколко пъти, но нямаше друг резултата, освен че кракът го заболя страшно много. Тогава той осъзна, че пистолетът все още бе в ръката му. До толкова се беше захласнал по образа на жената в бяло, седнала на парапета, че беше забравил да го остави. Беше виждал, че по филмите отравят ключалки като стрелят в тях. Трябваше да опита. Без да се замисля много, той опря дулото о бравата и натисна спусъка три пъти по-решително, от колкото бе го направил, насочил оръжието към черепа си. Чу се гръм, сякаш Бог с чрез един отчаян мъж се опитва да спаси невинно момиче. Вратата се открехна и пропусна тънка струйка леден вятър, чиято песен вече заглъхваше.

„Κύριε ἐλέησον, Κύριε ἐλέησον…” Въдишка, после още една. Синът Божи слиза на Земята, за да изкупи греховете. Песента на небето и музиката на хората се слива в едно и молитвите биват чути.

Даниела с широко отворени очи седеше на парапета, но вече не гледаше навън, а към вратата. Беше замръзнала от страх и учудване. Не разбираше какво се случва, какви се тези коледни бандити и защо съседът й притежаваше оръжие. Йордан се възползва от временното й умопомрачение и се втурна вътре, хвана я през кръста и я бутна на земята. Помогна й да се изправи и преди да й даде възможност да проговори попита:

- Защо?

- Няма смисъл. – отвърна тя почти загубила глас от студа, нахлуващ в дробовете й.

- Вече няма кой да ме обича. Изгубих го отново и този път завинаги.

- Пак те е изоставил. Не си заслужава да скачаш заради него. Бъдни вечер е, Иисус се ражда в сърцата, а ти можеш да родиш своето малко дете. Не се отказвай, недей. Няма да те пусна. – пламенно занарежда Йордан, макар че с Даниела никога не си бяха разменяли повече от четири-пет реплики на седмица.

Горчива усмивка се появи на лицето й.

- Значи искаш да ми кажеш, че случайно си си купил пистолет? Че не искаш също като мен да си тръгнеш оттук?

- Да. – излъга той. – Съвсем случайно.

Без да мисли много Йордан насочи ръката си във въздуха и стреля. Изпразни остатъка от пълнителя и пусна пистолета. Нямаше повече патрони. Вече не можеше да изпълни плана си, но усещаше, че трябваше да плати за живота на Даниела, а може би цената беше той самият да остане жив, до когато Бог му е отредил.

- Пусни ме.

- Няма.

Той стисна китката й и я издърпа в апартамента. Тя не се възпротиви. Усети, че някой го е грижа за нея, че той също беше готов да се самоубие, но пред нея изпразни пълнителя на пистолета си, за да я убеди, че е спасител. Даниела с лекота взе оръжието от ръката му и го хвърли през отворения прозорец.

Камбаната на църквата удари дванайсет.

- Честита Коледа. – каза тя.

- Честито Рождество. – отвърна той и отслаби хватката си.

Даниела взе една метална кутия от холната маса и я отвори. Вътре имаше коледни курабийки.

- Вечерял ли си? – попита тя с усмивка. В очите й разсъдъкът се беше върнал.

Вихърът зави силно и с един решителен порив затръшна балконската врата. На небето изгряваше светлата звезда на Рождеството. Пееха хората, пееха душите, пееше и Бог. „يا ربّ ارحم”…

[1] Κύριε ἐλέησον (чете се Кирие, елейсон) – от гръцки - Господи, помилуй, част от традиционна католическа меса с много вариации по цял свят на различни езици

[2] يا رب (чете се Я раб) – от арабски – О, Господи; Месата Кирие е преведена и на арабски език. Текстът се припокрива с гръцкия. Съществуват много варианти за изпълнение – самостоятелно на арабски или комбинирано с оригинала на гръцки.

[3] يا ربّ ارحم (чете се Я раббу рхам) – от арабски – Господи, помилуй, съответства на гръцкото Κύριε ἐλέησον

[4] Χριστὲ ἐλέισον (чете се Христе, елейсон) – от гръцки – Христе, помилуй

[5] إي هل ماسي هورهام (чете се Ею хал, масси хурхам) – от арабски - О, Христе, помилуй ни, помилуй всички нас.