Честно да ви призная от малка обичам цветята. И птичките. И това как природата оживяваше пред очите ми. Но градинарството никога не ми се е отдавало особено. И все пак една пролет успях да си засадя зюмбюли и други цветя. Знам какво ще кажете? Защо точно зюмбюли? Нали розите са най-красивите цветя? Знам, че това може да е така за повечето от вас, но за мен зюмбюлите бяха най-красивите и благоуханни цветя. Обожавах ги. Имах бели, розови и лилави. Грижех се за тях както трябва и им се възхищавах. Но знаете, те не са трайни цветя, а само сезонни и един ден те просто умряха. Добре знаех, че ще ме напуснат някога, но все пак страдах за тях. Те оставиха голяма празнота в сърцето ми. Сигурна съм, че всички познавате болката от ляво, за която пее Васил Найденов. Такава изпитах и аз. Все едно част от мен си беше отишла с тях. Тогава се затворих в себе си и си казах, че повече никога няма да се привързвам към нищо. Не ме разбирайте погрешно. В градината ми имаше и теменужки, розички, и божури, но аз си обичах зюмбюлите…Отмина лятото и дойде есента. Честно да си призная никога не бях харесвала този сезон. И аз като повечето хора го мислех просто за прехода между лятото и зимата. За сезон – тих и меланхоличен, приютяващ всички страдащи по света. Най-обикновен сезон. Който не може да те зарадва нито с аромата на пъстри цветя, нито с пухкавото бяло одеяло, което нежно завива растенията и им пее приспивна песен, нито пък с лекия бриз, който сякаш гали кожата ни и ни кара да настръхваме от радост. Нищо, разбирате ли? Знам, че и есента имаше своята красота, но тя не означаваше нищо за мен. Какво пък толкова? Някакъв луд художник, който не е знаел кой цвят да използва, и затова е решил да сложи от всички. Жълто, зелено, оранжево, червено... И тъкмо да си кажеш, че природата е уникална и започнеш да се радваш на творението, и в един момент всичко изчезва. Листата окапват. Край. Дотук бяхме с красотата. Започваше безличната част от есента, която беше просто прелюдия към зимата. Сега като се замисля животът не представлява ли същото? Един красив октомврийски пейзаж, който с изчезването си оставя опустошителна зима. И за един миг се озоваваме дъното. Но пък точно в такива моменти човек израства. И сигурно се чудите защо толкова ви говоря за сезоните? Спокойно, не съм синоптик, нито някаква специалистка. Аз съм просто едно обикновено момиче. Не съвсем като другите, но не и много по-различно от тях. Момиче, което като всеки друг се опитва да посее красиви цветя в градината на собствения си живот, но което често се оказва, че е объркало семенцата и накрая в нея има само бурени. Един единствен път успях да засадя красиви цветя. От моите любими зюмбюли. А те ме напуснаха съвсем скоро след като бяха разцъфнали. И тогава се замислих, не сме ли всички ние едни цветя, живеещи в градина? Някои от цветята се привличат, други се отблъскват, но в цялата тази навалица, каквато е животът, винаги ще има едно цвете, което ще обичаме малко повече от другите. То няма да има най-красивите цветове, нито най-уханната миризма, но ще е цветето, за което ще искаме да се грижим. И не си мислете, че то ще изглежда като вас. Напротив. Ще изглежда като нещо коренно различно от вас на пръв поглед, но ще носи същата душа като вашата. И не си мислете, че това цвете винаги ще е до вас, защото ще останете излъгани. То ще премине през живота ви бързо и неочаквано като светкавица, ще го разбърка, но само за да ви накара да го промените по един по-красив начин. Това не е цветето до което ще остареете. Това ще е цветето, което ще искате да бъде до вас, но ще знаете, че е невъзможно. Това ще е най-светлата ви мечта, която по-често ще ви разстройва, отколкото да ви радва. На него ще му се възхищавате от разстояние. То няма да прилича на никое друго от тази градина. То ще е единственото за вас. И не оставайте с убеждението, че на това цвете няма да му пука за вас. Напротив. Ще изпитва същото. Ще живеете в някаква красива илюзия докато времето не ви раздели. И все пак ще чувствате подкрепата му отдалече. Ще знаете, че е от вашия отбор. Ще съжалявате, че се срещате в неподходящо време и че нищо не се е получило. Но един ден ще сте благодарни най-много на това цвете. Защото вие ще сте усвоили урока, който е трябвало, благодарение на него. Затова не съжалявайте. А му благодарете. И се надявайте един ден да срещнете цвете, което да обичате и да ви обича колкото предишното. Но този път да остане до вас...