ГРАДСКА ЛЕГЕНДА

            Нощта бавно се спускаше над големия град, все по-малко хора се виждаха по улиците. Уличните лампи осветяваха булеварда като последен спомен от оживлението на деня. Беше хладно, обичайно за края на октомври, когато есента беше в разгара си, окончателно преборила летните дни.

            Той седеше в таксито си и пушеше евтина цигара, мислеше за собствените си неща. За наема, за наближаващите зимни разходи, за петъчния ден, когато щеше да си вземе почивка и да излезе с Мая някъде да се позабавляват. Беше влюбен в нея и си му личеше, винаги, когато тя бе с него, той се чувстваше добре, малко нервен и непохватен, но тя осмисляше живота му.

            От към гарата се зададоха пътниците от последния влак за днес, не хранеше големи надежди, че ще хване хубав курс, но му беше все едно, това щеше да е краят на смяната му така или иначе. Към него се запъти възрастна двойка с два големи куфара, които едва мъкнеха до себе си.

            Излезе и отвори багажника, за да постави тежките дисаги вътре.

            - За къде? - попита безразлично.

            - Тинтява 35 - каза адреса старецът и се настани на предната седалка. Жената седна отзад.

            Когато стигнаха адреса той видя, че това е стара кооперация на четири етажа с олющена мазилка. Спря пред тъмния вход и излезе да отвори багажника.

            - Много се извинявам, млади човече, но бихте ли ни направили една услуга, куфарите са много тежки, а ние с бабата сме вече много уморени, ще ни помогнете ли да ги качим до жилището ни, на втория етаж сме, много ви моля!

- ,,Какво пък и аз ще остарея'' - помисли си той и взе тежките чанти. Изкачи на един дъх двата етажа, докато старците пуфтяха след него.

            - Много ви благодарим, добри човече - обади се старата, докато ровеше в портмонето за ключовете си. Не бихте ли влезли, за да ви почерпим чаша чай?

            - Не, благодаря - отговори таксиджията и понечи да си тръгне.

            - Моля ви, само за малко, ще ни бъде приятно - отрони старецът, докато го стискаше здраво за лакътя.

            Нещо му подсказа, някъде дълбоко в подсъзнанието, че това е покана, която не може да откаже лесно и е по-добре да се съгласи.

            Влязоха в задушния апартамент и се настаниха на креслата в хола. Старата стана и отиде да направи чая. Остана сам със съпруга и, запушиха и се разговориха за времето. Нещо не беше наред, не знаеше какво, но беше сигурен, че нещо не е както трябва, побиваха го тръпки от това място, стана му студено.

            Изпи набързо чая си и стана да си тръгва.

            - Благодаря ви за гостоприемството, беше ми приятно.

            - На нас също - отговори почти в един глас възрастната двойка, няма да ви изпращаме, трябва да разопаковаме багажа си.

            Успокои се едва, когато затвори вратата след себе си, но само за миг. Това, което видя, го накара да затрепери и да стисне здраво парапета, за да не падне. На вратата на апартамента беше залепен некролог, отпреди двадесет години, на който все още личаха снимките на двамата старци, с които преди минути пи чай.

            Кара бясно около час, преди да разбере, че го прави. Спря и извади мобилния си телефон. Набра номера на Мая.