Слязох от автобуса и с бързи крачки се отправих към къщи. Времето се разваляше; небето беше оловно сиво, очевидно всеки момент щеше да завали. Първите снежинки вече танцуваха във въздуха. Реших да мина по прекия път – през лабиринта от малки улички зад пазара. Бях уморена и исках поне за половин час да се отпусна във ваната, преди да си легна. Докато вървях, си мислех за проблемите в офиса, които днес като че ли бяха повече от нормалното.

  Задуха вятър и снегът изведнъж започна да се сипе. Тротоарът бързо побеля. Погледнах кожените си ботуши, които заради тънкия ток съвсем не бяха подходящи за продължително ходене, още повече пък в сняг. Започвах да съжалявам, че ги бях обула сутринта.

  Уличните лампи приличаха на оранжеви слънца, а около тях се вихреше истинска снежна феерия. Снегът започваше да мокри косата ми, затова спрях да се изтръскам. Нямам навика да нося шапки.

  Погледнах часовника си. Наближаваше осем часа. Ускорих крачка, защото много ми се искаше да се прибера по-бързо. Завих по една тъмна уличка – близките улични лампи не работеха.

  И тогава усетих, че десният ми крак рязко потъва. Изпищях и размахах ръце, опитвайки се да запазя равновесие. Левият ми ботуш се хлъзна настрани, а тялото ми политна напред. Десният ми крак се усука и аз чух как коляното ми изпращя. Прониза ме остра болка. Светът сякаш се завъртя, а после се строполих по лице на земята.

  Опитах да се извърна настрани, но болката ме принуди да остана неподвижна. Погледнах назад през рамо и видях, че кракът ми е заклещен в улична шахта. Помислих си, че ако наблизо светеше улична лампа, със сигурност щях да видя, че капакът на шахтата го няма. По бузите ми се стичаха сълзи и незнайно защо точно в този момент си помислих, че гримът ми ще се размаже. Гримът като че ли беше най-малкият ми проблем.

  Огледах се наоколо, но не видях никакви хора. Нямаше кой да ми помогне. Болката сякаш леко понамаля. Стиснах зъби и реших да се опитам да се измъкна.

  Забих лакти в снега и се оттласнах напред, като приритвах нервно с левия си крак. Ботушът ми обаче се хлъзгаше по заснежения асфалт.

  В момента, в който успях да се измъкна, болката експлодира в коляното ми. Дишах на пресекулки и треперех; от време на време от устата ми излизаше странен скимтящ звук, който не можех да възпра. Когато раненият ми крак се повлече по плочките, аз се извърнах настрани, а след това се надигнах и седнах.

  Докато гледах изпружения си крак, видях че токът на десния ми ботуш се е отчупил. Изпсувах тихичко под носа си. Тогава си казах, че трябва да съм пълна идиотка, за да се ядосвам за някакъв си счупен ток. Въпреки това се ядосвах, защото си бях купила тези ботуши само преди седмица.

  Страхувах се да помръдна крака си, защото имах чувството, че ако го направя, ще припадна от болка. Но не можех просто да си седя така, трябваше да се дотътря някак си до вкъщи. Коляното ми отказа да се свие, имах чувството, че е заковано с пирони – пирони, които сякаш се забиваха все по-дълбоко дори при най-малкото движение.

  Не се виждаха никакви хора.

  Присвих левия си крак и стъпих здраво на асфалта, но разбрах, че няма да успея да се изправя сама. Нямаше за какво да се хвана. А и да се изправех, как щях да ходя с този крак.

  Снегът продължаваше да се сипе. На сто метра от мен имаше къща, чийто прозорци светеха. Дали не трябваше да се развикам за помощ?

  В главата ми започнаха да се щурат глупави мисли. Даже си помислих, че в офис ме чака толкова много работа, че няма абсолютно никаква възможност да изляза в болнични.

  Пръстите на пострадалия ми крак изведнъж изтръпнаха, а прасецът ми се схвана. Вече наистина се изплаших. Помислих си, че е възможно кракът ми да е счупен. Тогава направих единственото логично нещо, което човек може да направи в ситуация като тази. Отворих дамската си чантичка, извадих мобилния си телефон и започнах да набирам 112. Канех се да извикам линейка.

  Бях нащракала двете единици, когато чух стъпки зад себе си. Обърнах се назад и видях дребен мъж с тъмносиньо яке и черна плетена шапка. Вървеше с бързи крачки към мен.  

  – Бихте ли ми помогнали да се изправя? – казах аз. – Паднах и...

  Мъжът сграбчи телефона, изтръгна го от ръцете ми и побягна. Бях толкова шокирана, че дори не успях да извикам. Онзи се стопи в тъмнината.