26.06.2010 г., 21:23 ч.

Градска трагедия 5 

  Проза » Разкази
585 0 0
2 мин за четене

По едно време до мен дотича едно голямо рошаво куче. Уплаших се, че ще ме ухапе и вдигнах ръцете си, за да се предпазя. Тъй като седях на асфалта, главата му беше на нивото на моята. Животното ме подуши и побутна с нос рамото ми. Усетих топлия му дъх.

  – Махай се оттук! – извиках аз.

  Кучето ме изгледа с тъжните си жълтеникави очи и приседна до мен.

  – Хайде, тръгвай, остави ме на мира!

  То сведе глава, сякаш се срамуваше от нещо, но не помръдна. Аз не отделях погледа си от него, чувствах се изключително уязвима.

  – Какво искаш? Нямам нищо за ядене.

  Кучето мина пред мен и подуши изпружения ми крак. Зачудих се дали не разбира, че съм пострадала и че имам нужда от помощ.

  – Ти май разбираш, а? – казах аз с вече доста по-спокоен глас. Реших да не го пъдя, очевидно не беше агресивно.

  Чух скърцане зад себе си. Обърнах се и видях клошар с дълга посивяла брада, който буташе празна количка. Започнах да проклинам късмета си. Бях разбрала, че е глупаво да очаквам човек като него да ми помогне и затова си мълчах.

  Клошарят обаче не ме подмина. Спря и се загледа в мен. Това изобщо не ми хареса. Спомените за онзи, който ме беше опипал безцеремонно, бяха все още пресни в главата ми.

  – Защо седиш тук, момиче? – попита с мек глас възрастният мъж, а после видя кучето и добави: – О, Борко, как си?

  Аз се поколебах, чудейки се какво да му отговоря. Нямах никакво намерение да го моля за помощ.

  – Паднах – едва произнесох аз през подутите си устни.

  Клошарят наклони учудено глава.

  – Не можеш ли да станеш? – попита той.

  – Не мога! – отвърнах ядосано аз. 

  – Нека да ти помогна.

  – Не! – отсякох аз.

  – Защо!

  – Ударих си коляното. Не мога да ходя.

  – Защо не се обадиш на бърза помощ?

  – Откраднаха ми телефона.

  – Лошо, а аз нямам телефон, както може би се досещаш.

  Аз замълчах. Възрастният мъж приклекна до мен и погледна подутото ми коляно.

  – Не изглежда хич добре. Знаеш ли какво ще направим?

  – Не – отвърнах притеснено аз.

  – Главната улица е на около триста метра оттук. Ще те занеса дотам, а после ще помолим някой да извика линейка.

  Клошарят заряза количката си и внимателно ме вдигна. Коляното ми се сви леко и аз изстенах.

  – Потърпи мъничко. Ей сега ще стигнем – каза той и тръгна по тъмните улички. Десният ми крак се поклащаше при всяка крачка на клошаря, но аз стисках зъби, като се опитвах да превъзмогна болката.  

  След около пет минути стигнахме до главната улица. Аз въздъхнах облекчено и благодарих на клошаря. Той помоли една млада жена да се обади на бърза помощ, а след това ме остави на близката пейка. Остана с мен, докато не дойдоха да ме откарат.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??