Лекарят махна шината, която бяха поставили на крака ми в линейката, а след това внимателно изхлузи десния ми ботуш. Болката отново ме жегна жестоко.  Той взе една ножица и каза:

  – Ще трябва да ви разрежа дънките.

  – Щом трябва – отвърнах скептично аз. Устните ми все още бяха подути, но вече можех да говоря нормално. Почти не фъфлех.

  Гледах как срязва дънките ми и как дърпа плата настрани, оголвайки крака ми. Подутината с форма на пъпеш изплува пред насълзените ми очи. Отстрани на коляното ми имаше издължена синина, приличаща на полумесец. Гледката съвсем не беше приятна.

  – Сериозно сте се потрудили върху това коляно – каза с равен глас лекарят. Аз си мълчах и се чудех какво ще последва. – Как стана?

  – Паднах в една шахта.

  Той цъкна с език и поклати тъжно глава. 

  – Ще трябва да направим една снимка, а след това ще видим.

  ***

  Лекарят погледна снимката и се намръщи. Аз следях изражението на лицето му и се правех, че не ми пука особено. След като събу чорапа ми, той ме помоли да си размърдам пръстите на краката. Аз прилежно изпълних молбата му.

  – Това е добре – каза той. Сякаш беше доволен, че мога да ги мърдам. Той опипа схванатия ми прасец, като гледаше коляното ми да остане неподвижно. – Ще останете тук тази нощ, а утре, когато отокът спадне, ще гипсираме.

 Аз усетих че се изчервявам от притеснение. Не ми беше минавало през главата, че може да се наложи да поставят крака ми в гипс.

  – Трябва да ходя на работа – измърморих аз на себе си, но лекарят ме чу.

  – Работата ще почака.

  – Какво му има на проклетия ми крак? – попитах ядосано аз.

  – Разтегнати връзки, скъсани мускулни влакна и най лошото – пукната става.

  Аз зяпнах от ужас.

***

  Лекарят мушна дланта си под петата ми и бавно вдигна крака ми. Коляното ми отново запулсира болезнено. Сестрата донесе нещо, което приличаше на дълъг бял чорап и го нахлузи върху пръстите ми. Двамата издърпаха финия плат нагоре по крака ми, като го приглаждаха щом видеха гънка. Усещах нежните докосвания на пръстите им. Странният чорап покри крака ми от глезена до горната част на бедрото. След това сестрата хвана глезена ми и го задържа на нивото на гърдите си. Лекарят започна да увива горкия ми крак с някакъв дебел бинт, приличащ на памучна марля. Аз ги гледах как работят, чувствайки се леко неловко – не съм свикнала чужди хора да полагат грижи за мен.

  Лекарят потопи първото руло гипсов бинт в една кофа с вода, а след това го изстиска. Старателно уви прасеца ми, като непрекъснато приглаждаше с пръсти капещия гипс. Взе още едно руло и се захвана да омотава коляното ми. Зачудих се защо не спря дотук, а гипсира и бедрото ми, и то чак догоре. Не посмях да попитам.

  – Потърпи, още малко остана – каза сестрата и ми намигна.

  Аз се усмихнах, виждайки как гипсът подчертава контурите на крака ми. Гледката ми се струваше доста странна, леко сюрреалистична.

  Лекарят обърна чорапа и памучния бинт, които стърчаха отдолу, след това ги захвана за оформената до момента превръзка с още гипс. Същата операция се повтори и горе – при бедрото ми. Кракът ми вече приличаше на масивна бяла колона, а босото ми стъпало, което стърчеше навън, изглеждаше малко и беззащитно, почти детинско.

  – Сега само трябва да изсъхне и си готова – каза сестрата и подпря крака ми на една покрита с чаршаф възглавница. Лекарят отиде да си измие ръцете.

  Усетих, че кракът ми се затопля. 

  – Топло е – казах аз.

  – Става химична реакция, не се тревожи – отвърна сестрата.

  Огромният гипс ме притесняваше, но в същото време бях доволна, че коляното ми е напълно обездвижено, защото в моя случай движението означаваше единствено болка.