ГРАДСКИЯТ ТРАНСПОРТ – НАЧИН НА УПОТРЕБА

      Тогава Емил беше на 26, все още неженен, но вече се замисляше. След завършването беше останал в големия град, в същата студентска квартира в скромното панелно апартаментче, което делеше с още двама съквартиранти.  Работата, която си намери с малко помощ от приятели, бе в частна фирма, извън града. Разбира се, не по специалността. Уморителна и напрегната, но пък плащаха редовно.

      Сутрин ставаше десет минути по-късно от необходимото му време. Икономисваше от бръсненето и закуската, но не и от кафето. Наболата брада премахваше предната вечер, а с една баничка в движение залъгваше глада до обяд. Едва допил кафето, оставяше чашката в умивалника, намяташе дежурното яке и тихо захлопнал вратата, се затичваше към автобусната спирка.

      До работата имаше много път, сменяше два автобуса и поне три часа от деня се губеха във висене по спирките и гълтане на прах във вечно неугледните, скърцащи и естествено проветриви возила на градския транспорт. В днешно време се срещат и по-модерни, но емоциите и рисковете са си същите. Пак може да ти хлопнат вратата под носа, да те наместят пропорционално с другите пътници по методите „внезапни спирачки” или „преминаване на улична дупка с прелитане”, някоя твоя собственост да стане неусетно чуждо притежание, да те прегази някоя забързана лелка с големи торби… Да не говорим за милите, преливащи от налудничава любезност екипи от контрольори, сякаш са победители едновременно в „Сървайвър” и „Кой е по-по-най?”.

      Емил не се впускаше чак в такива подробности. Сутрин наваксваше от съня, а вечер – от изпуснатия ден. Работеше на изкуствено осветление. Разни шумни машинарии и един досаден началник бяха единственият му допир до света. Затова пътуващото слизащо и качващо се пъстро множество беше за него като изпускащ парата клапан.

     Един ден се връщаше намръщен от работа. Беше му кисело заради сбърканата поръчка и искаше по-бързо да се прибере вкъщи. Нямаше планове за вечерта и смяташе пътьом да си вземе една биричка, да претопли каквото е останало и да мързелува пред телевизора.

      Автобусът пращеше по шевовете и той едва успя да стъпи на най-долното стъпало. На първия светофар шофьорът успя да затвори вратите и Емил се запримъква навътре. Там навалицата ставаше по-рехава и до следващата спирка беше напреднал доста. Задушно, но пък не толкова опасно като на входа. Продължи към едно учудващо празно място. Процеждащата се през мръсните стъкла залязваща зимна светлина показваше едно пространство, достатъчно да събере поне пет-шест души, но странно, никой не бе оценил това.

      Причината му се изясни веднага, щом се добра до там. Точно в средата стоеше едно младо момиче, облечено в късо палто от заешка кожа. Незнайно в кой сезон е ловуван материалът за производството му, но от него се скубеха косми като пухчета на глухарче при ураган. Това възпираше почтените граждани да се доближат - опасни свидетелства за нерегламентиран контакт можеха да останат по техните дрехи и хиляди обяснения трябваше да бъдат давани пред недоверчивите половинки!

      Емил нямаше пред кого да се отчита и побърза да се възползва от създалата се възможност. Деликатно разположи умореното си тяло в съседство с неочакваното предизвикателство и…

*   *   *

      Пропусна да слезе навреме. Вечеряха в пицария, близо до нейната спирка.

      Сега заешкото палтенце стои на закачалка в гардероба в новата им квартира и закачливо се усмихва.

      Сутрин не стават толкова рано, защото Eмил я вози до работата с реното, което купиха на старо, а вечер отново се прибират заедно, но той вече не бърза чак толкова...

18.01.2014