Поканиха я и този път. От уважение. Гонеше осемдесетте, но все още не се даваше. Само този кръст да не я болеше. И как Господ я наказа да петлае краката си на стари години. Нещо все назад я теглеше. Губеше равновесие и аха-аха да падне. Виж там в жарта беше друго.  Нищо не чувстваше – нито кръст я болеше, нито главата ù шумеше. Изправяше снагата си като тополка, хващаше се за небето и храбро пристъпваше. Идваше ù да литне от щастие. В жарта ù изникваха крилe. А после с дни лежеше и виеше от болки. Нищо не помагаше – нито коланът с магнити, който ù донесе синът от Англия, нито новите хапчета Флекс комплекс, които дъщерята прочела във вестниците и веднага ги купила. Нищо. Добри излязоха децата. Само си даваха напразно парите за нея. Сърцето ù отдавна се беше превърнало в пепел, а душата ù бе почерняла. Нищо не я радваше. Не помнеше кога е плакала за последно. В селото казваха, че имала корава душа. Само тя си знаеше и Онзи горе.

     Реши да си легне по-раничко. Утре да има сили. Да не изложи кмета. Зер, щели да идват важни гости от чужбина. Чули, че имало такъв ритуал. Няма да се предава, я. Краката ù отново бяха измръзнали. Ще ги напари с гореща вода в легена. Аман от тоя студ. Целият ù живот бе белязан от него. Когато беше осемгодишна бавеше детето на бирника в селото. На десет години  я пратиха слугиня в града да се грижи за болна от туберкулоза жена. Само как храчеше кръв горката. Трябваше да мие плювалника и подлогата. Мъжът ù по цял ден го нямаше, някакъв банков чиновник. Цялата къща беше студена. Тогава написа писмо до баща си, че иска да учи. Майка ù беше починала, а кака ù - рано задомена в съседното село. Записаха я по-късно на училище. Нищо не можеше да я спре. Нито снегът, нито виелиците. Ходеше с дървени налъми, пресичаше замръзнали реки, но не се предаваше. Спомняше си пренебрежението на градските учители. Селяните да си седят на село, да пасат овцете  и да държат мотиката. Какво са тръгнали да учат. Но нямаше връщане назад.

     Бяха тежки, следвоенни години. Хората продаваха имотите си и отиваха да търсят препитание в града. Нямаха вече земи, нито животни, нищо. В града, там беше спасението. С големи лишения взе гимназиално образование. Без матура. За какво ù е. Тогава срещна Минчо - гражданин-хубавец, без дом, роден във фургон. Пътуваше с железниците.  Заведе я за първи и последен път до Рилския манастир. Бяха гладни. Нямаха пари. Видяха един овчар и го помолиха да им издои малко мляко. Изпиха го сурово. Това беше меденият им ден. Тя се надяваше, че все така ще я води някъде. Все заедно ще бъдат. Нали целият живот беше пред тях. Въздъхна. Нямаха одеало, нито легло, нито квартира. Като младоженци и нуждаещи се от жилище, ги настаниха със заповед на градската община в едно стайче, на втория етаж от голяма къща. Хазяите бяха загубили единствения си син. Момче в юношеска възраст. Зъл човек излезе този хазяин. Изкърти вратите и прозорците точно под тях, а подът на стайчето  – дъсчен, процепи големи, можеш да видиш какво има отдолу без да се навеждаш. Беше краят на ноември. Студено и отвсякъде духаше. Опита се да заспи, но как се заспива на ветрилник и с измръзнали крака.  Умората излезе по-силна от студа и ясно видя как изпод леглото се показа младо момче с шапка на главата. Погледа я няколко минути злобно и изчезна. Вцепенена от страх, повече не можа да затвори очи. Отиде на работа и не се върна никога в тази къща. Работеше в седмичните ясли като леличка. Там намери топлина и храна. Роди децата си и пак там покрай работата си ги отгледа.

     Минчо го нямаше. Пътуваше от град на град с влаковете. За дом не се сещаше. Неговият дом бяха гарите, а случайните запознанства – личния живот. Той беше бохем, а тя простата селянка. Не можеше да живее без дом. Успя да се вреди за гарсониера, която цял живот изплащаше.  Една лимонада не смееше да си купи. Но накрая си имаше покрив за нея и децата. И какво? Пак беше сама. Кога ù горя сърцето за последно?  Дали онази Нова година, когато целият град се беше събрал на площада да играе хоро, а тя  гледаше през тъмния прозорец скрита зад пердето, което сама изплете на една кука. Нямаше тридесет години. Цяла нощ  гледаше и сърцето ù се къпеше в кръв и сълзи. Децата кротичко спяха. Минчо го нямаше пак. Кой знае при коя е отишъл. На сутринта рано-рано отиде в болницата. Работеше вече като санитарка. Дали Господ се беше смилил над нея и бе решил да я утеши, но подритна с гумените си галоши пълно портмоне с пари. Някой празнуващ го беше изтървал. Не се зарадва. Машинално се наведе и го взе. После изсуши парите на печката. Бяха много пари и с тях си върна заемите. Винаги носеше едно листче в чантата си с имената на колежките и срещу тях сумата. Като получеше заплата първото нещо беше да им върне парите и така до следващия месец.

     Нямаше време за приятелки, нито за клюки. Страхуваше се да не я разпитват. Сближи се само с една колежка, младичка и хубавка като нея. Удисаха си на приказки, а и в работата си помагаха. Ходеха да си купуват баничка и бозичка на аванс и заплата. Един ден колежката ù сподели, че е разведена. Нещо се обърна в сърцето ú. Да дружи с парясница. Такъв позор! Какво ще кажат хората. Повече не отиде с нея за банички. Тя  нямаше да се разведе, за нищо на света. Ще тъпче, ще гази, ще мълчи, но ще има семейство. Колежката ù разбра и повече не направи опит да се сближат. Кой знае колко е била наранена. Но един ден. Никога няма да забрави този ден. Тя още мръзнеше с гумените си галоши, пак нямаше пари за обувки. Колежката ù дойде на работа с нови ботушки от естествена кожа. Цялата сияеше. Не можа да го преживее. Когато остана сама, се огледа,  грабна ги и ги хвърли в горящата печка. Колежката  много плака, но никой нищо не беше видял. Изпита удовлетворение за първи път в живота си. Цял живот беше правила само добрини и сега чуждата радост ù дойде в повече. Нима се беше превърнала в такъв егоист. Тя, която бавеше чуждите деца и гледаше болни хора от мъничка. Всички казваха, че имала златно сърце.

      Кога беше плакала за последно? Не беше ли онова лято,  когато отиде да посрещне Минчо от влака и той слезе подавайки ръка на една засукана госпожица, минаха щастливи покрай нея, напразно се наведе да си оправя уж чехлите, за да не я видят. После ги проследи, отидоха на плажа, къпаха се в морето, целуваха се и други още по-срамни работи правиха. Тя видя всичко. Оплака се в милицията. Накараха го да пече тухли, като трудово-морално наказание и възпитание. Съжали го. Обясни на началника, че той повече никога няма да прави така.  До онази неделя, когато печеше патка във фурната и слагаше масата да обядват. В тясната кухничка. За първи път бяха заедно и семейство. Децата нетърпеливо обикаляха масата. Тогава се звънна на външната врата. Отвори и й връчиха призовка за делбено дело. Гледаше и не вярваше на очите си. Беше от нейния Минчо, искал половината от гарсониерката, всъщност не я искал, но закона му я давал. Полагало му се. Щял да си купи кола и да обикаля с нея от град на град. Причерня ù пред очите. Патката така си остана в тавата. Недокосната. Последваха години на дела, студ и нови галоши. Изплати му дяла и изучи децата. Даде им хляба в ръцете. Минчо си купи мечтаната кола и катастрофира смъртоносно с нея. Това беше. Нали разбираше само той от живота, а тя нищо не разбираше. Беше простата селянка.

     Кой можеше да предскаже, че след толкова години ще им върнат земите на село. Баща ù отдавна се беше споминал, а в тяхната къща живееха чужди хора. Върна се с радост. Заради нивите и рентата, която получаваше. Пак ще можеше да помага на децата. Купи си малка кирпичена къщичка. Сама вароса стените. Насади в дворчето от половин декар зеленчуци, дръвчета и любимите ù цветя - рози. Хората я уважаваха, а и децата идваха да я виждат.

      Когато кметът ù предложи да стане нестинарка, за да възстанови някои традиции и да съживи селото, тя не се замисли изобщо. В толкова клади беше горяла, та някаква жарава едва ли щеше да я уплаши.  Най-после щеше да стопли измръзналите си крака.  Не можеше единствено да си прости, че изгори тогава ботушите на колежката си. На никой не посмя да го каже. Така и не намери думи да обясни деянието си. Дори пред  децата си. Може би така тайно си изкупуваше греха. Кой знае.

     Сутринта кметът дълго тропа на външната врата. Накрая с един удар на рамото си я разби. Старата нестинарка беше застинала в леглото, гушнала иконата и се усмихваше. Сигурно душата ù беше намерила покой.