Вървях по брега на канала, пресичащ града, гледах мътната вода и си мислех, коя ли е първата сериозна грешка, която съм допуснала в живота си. Нямам предвид дребните детски прегрешения, характерни за всяко дете, а тези житейски грешки, които се оказват повратна точка в живота ти и понякога го обръщат с главата надолу. Не мисля, че първата ми грешка бе женитбата ми с Марк. Не беше дори и факта, че забременях от него и това стана причина да се оженим така прибързано. Едва ли бе и класическата грешка, която допуска всяка секретарка, когато си ляга с шефа си. Аз също станах жертва на тази грешка. Когато се дипломирах, започнах работа като секретарка в офиса на Марк. Скоро след това спах с него. Защо го направих и аз не зная. Изобщо не бях влюбена. В резултат на тази връзка се появи Питър – нашия син. Въпреки, че беше заченат по грешка, не мисля, че той е грешка. Напротив, той беше най-хубавото нещо в досегашния ми живот. Сигурно съм допуснала някоя голяма грешка много преди да срещна Марк. Но каква е тя? Защо не си я спомням? И ето ме сега на двадесет и осем години, с провален брак, без работа, без собствен дом и с петгодишно дете. Вървях покрай канала и се чудех как да се откача от двете горили, които вървяха по петите ми от известно време насам и се опитваха да ме убедят, да започна работа като компаньонка в най-луксозния СПА-комплекс в града. Разбира се те не използваха думата „компаньонка”, но като съдя по естеството на работата, дискретно да забавлявам специални, изискани гости на комплекса, то си беше същото. Въпреки, че няколко пъти им отказах, те продължаваха да ме преследват и да ме убеждават, че това е най-доброто, не единственото решение за мен.
За пръв път чух за СПА-комплекса в деня, в който излезе съдебното решение за развода ми. След като излязох от съда, отидох в едно кафене. Тъкмо си бях поръчала кафе, когато към мен се приближи непозната жена и ме попита, дали може да седне на моята маса. Направих и знак с ръка. Тя каза:
- Проблем ли имате?
Отговорих :
- Не. Само дето току-що приключи разводът ми.
- Съжалявам.
- Аз не. Бракът ми беше грешка от самото начало.
- А сега какво ще правите?
- Ще си потърся работа. Трябва да се издържам по някакъв начин.
Тогава тя ми разказа за СПА-комплекса. Луксозен център за релаксация и развлечение, посещаван от много богати и влиятелни хора. Каза, че с моята външност и образование съм идеална за сътрудник в СПА-центъра. Когато я попитах в какво се изразява работата, тя ми отговори:
- Младите дами придружават господата на приеми и коктейли. Е, ако някой от господата иска да се усамоти след това с дамата си, това е друг въпрос. Всичко става по взаимно съгласие и много дискретно. Нищо не излиза от СПА-центъра.
След като изслушах всичко казах:
- Благодаря, но това не е за мен.
Сбогувах се и тръгнах. Два дни по-късно се появиха двамата мъже, които също се опитаха да ме убедят да работя в СПА-комплекса. Отказах и на тях. Но от тогава те започнаха да ме следват като сянка и използваха всяка свободна минута, за да ме обработват. Тормозеха ме психически и вече започна да ми писва. Няма ли най-после да проумеят, че не искам да работя в прословутия СПА-център.
Изведнъж ми хрумна нещо. Не знаех дали ще даде резултат, но реших да опитам.Върнах се в квартирата, събрах си вещите набързо, платих си наема и се изнесох. Тръгнах из крайните квартали да намеря нова квартира. Не след дълго открих една. Не беше кой знае каква, но пък бе евтина. Настаних се и отидох да прибера детето. В забавачницата казах, че се преместваме от града и го отписах. На другия ден записах Питър в друга забавачница и тръгнах да си търся работа. Имах късмет. Понеже бях дипломиран педагог си намерих работа като възпитател в едно училище. Работата бе само следобед с група изоставащи деца. Заплатата бе добра. Известно време не видях мъжете от СПА-центъра. Но една сутрин, когато се връщах, след като бях оставила Питър в забавачницата, те ме чакаха пред квартирата. Разбрах, че няма смисъл да се крия. Приближих се. Единият ми подаде писмо.
- Какво е това писмо?
- Прочетете го и ще видите.
- От кого е?
- От собственика на СПА-центъра.
- Кой е той?
- Не сме упълномощени да кажем. Ще изчакаме отговора ви.
Отворих писмото. Почеркът бе хубав. Буквите бяха изписани красиво подравнени и с еднакъв наклон. Като учител не можех да не се възхитя. Преди да прочета писмото, погледнах за подател, но нямаше такъв. Зачетох. Човекът, който го бе писал ме канеше на среща. Но не беше обикновена покана. В писмото пишеше: „... Зная, че синът ти е всичко за теб. Надявам се, че обичта ти към него ще те накара сериозно да се замислиш дали да ми откажеш...” Това си беше заплаха. Нямах избор. За да предпазя детето си, трябваше да приема срещата. Попитах мъжете, какво трябва да направя.
- Елате утре в десет часа и тридесет минути в СПА-комплекса и попитайте за собственика.
- Къде се намира този център?
Подадоха ми листче, на което бяха написани само улицата и номера. Взех листчето и се прибрах. Нямаше смисъл да бягам. Знаех, че пак ще ме намерят. Реших лично на собственика да обясня, че не желая да работя за него. Пък дано той да е по-разбран и да ме остави на мира.
И така допуснах поредната грешка. Отидох в СПА-центъра. Комплексът наистина беше внушителен както отвън, така и отвътре. Явно много пари минаваха оттук. Но освен, че бе скъпо, всичко бе направено със стил и вкус. Това, че не исках да работя тук не значеше, че не мога да се възхитя на заобикалящата ме красота. Не ми се наложи да се представям и да питам за собственика. Явно тук ме познаваха и знаеха, защо съм дошла. Заведоха ме направо в кабинета на шефа. Когато влязох насреща ми застана невероятно красив мъж. Едва ли бе по-голям от мен. Имаше тъмна коса, която решеше назад и тъмни като нощта очи, в които човек можеше да се удави. Подаде ми ръка и аз я поех. Бе мека, с гладка кожа и добре поддържани нокти. Мъжът бе облечен в тъмен стилен костюм от известен дизайнер. Изобщо цялата му фигура излъчваше стил и класа. Покани ме с жест да седна и седна срещу мен.
- Много се радвам, че прие поканата ми.
- Имах ли избор?
- Човек винаги има избор.
- И какъв беше моят?
- Ти направи правилния избор.
Усмихнах се криво.
- Защо ме повикахте тук?
- Поканих те, за да видиш на място какво ти предлагам и от какво се отказваш.
- И какво точно ми предлагате?
- Да живееш в луксозен апартамент, да имаш всичко, което ти е нужно и да бъдеш домакиня на приемите и коктейлите организирани от мен. Досега не съм предлагал това на друга жена.
- И защо избрахте точно мен?
- Защото си млада, красива, интелигентна. Удоволствие за всеки е да разговаря с теб. Хубавите жени винаги са предпочитана компания. Освен това имам и лични причини, но тях ще разбереш по-късно.
- И къде е уловката?
- Защо мислиш, че има уловка?
- Хайде стига, вече разбрах, че тук жените са не само събеседници, но и компаньонки. А това не е нищо друго освен изискана форма на проституция.
Той се засмя. Имаше приятен смях. Всъщност както всичко у него.
- Казано така звучи много лошо. Ние просто допринасяме за удобството на своите клиенти. Какво става в апартаментите след приемите и коктейлите не е наша работа.
Той стана и се приближи до мен.
- Глория, ти никога няма да направиш нещо, което не желаеш.
Подаде ми ръка, да стана и се загледа продължително в лицето ми. Като, че ли ме изпиваше с поглед. Стомахът ми се сви. Какъв невероятен магнетизъм притежава този мъж.
- Ела, искам да ти покажа нещо.
И ме поведе нанякъде. Заведе ме в просторен, обзаведен с вкус апартамент, намиращ се в противоположна посока на кабинета му.
- Какво е това?
- Твоят апартамент.
- Моля?!
- Казах, че това е твоят апартамент.
- Не. Това е някаква шега, нали.
- Погледни ме, Глория. Приличам ли ти на човек, който се шегува.
Погледнах го. Беше по-сериозен от всякога.
- Но аз не желая да работя за вас. Не разбрахте ли?
Той се приближи. Прегърна ме през кръста и ме привлече към себе си. Краката ми се подкосиха от допира с тялото му. Вдигнах ръце и се подпрях на гърдите му. Усетих твърди и стегнати мускули. Главата ми се замая от аромата на парфюма му. Заговори тихо:
- Глория, освен, че си много красива, ти си и много умна жена. Знаеш кои са приоритетите ти. Синът ти е на първо място, нали?
Кипнах. Заудрях го с юмруци по гърдите.
- Как смееш да ме изнудваш по този грозен начин? Кой си ти, че да контролираш живота ми?
Той дори не помръдна. Изчака да се успокоя и отново заговори:
- Нищо не заплашва сина ти, Глория. Не ме остави да се доизкажа. Имах предвид, какъв живот му предлагаш сега? Мизерна квартира в беден квартал. Третокласна забавачница. Какво образование ще му подсигуриш с възпитателската си заплата? Какво ти предлагам аз? Живот сред лукс. Среща с влиятелни хора. Приятни вечери в приятна компания. Погледни ме, Глория. Толкова ли е трудно да бъдеш домакиня на моите приеми и коктейли. Не желаеш ли заедно да посрещаме гости тук, в този апартамент? Нима в това има нещо лошо?
- А после? Какво се очаква от мен да правя след приемите?
- Глория, вече ти казах. Повтарям ти го и сега. Не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.
- Но нали в това е същността на работата да предлагаме на клиента, това, което желае. Ако пожелае компанията ми за през нощта. Това не е ли проституция?
Той сви рамене.
- Всеки сам избира докъде може да стигне.
Доводите му бяха убедителни. Предавах се и той го разбра. Не издържах и се разплаках. Той ме притисна до гърдите си без да се страхува, че ще изцапам скъпия му костюм. Отново ме изчака да се успокоя. После хвана брадичката ми и повдигна главата ми така, че да го погледна в очите.
- Глория, хайде да се договорим нещо. Остани тук три нощи. Присъствай на един прием и после ще видим какво ще стане. Приемаш ли?
Кимнах. Той продължи:
- След обяд си свободна да уредиш нещата си и привечер ела. Ще вечеряме заедно.
- Тук ли?
- Да.
Отново кимнах.
- Можеш да доведеш и сина си.
- Не мисля, че е добра идея.
- Е, ти си знаеш най-добре.
Наведе се и ме целуна. Бе нежна, ефирна целувка и свърши така внезапно, както и започна. Но краката ми се подкосиха. Дадох си сметка, че желая да съм с този мъж, а дори не зная името му. Попитах го. Той се усмихна и каза:
- Питър Робинсън говори ли ти нещо?
- Не. Не си спомням да съм го чувала.
Усетих как леко се стегна.
- Е, това съм аз.
- Питър. Какво съвпадение и синът ми се казва така.
- Зная.
Този път аз се засмях.
- Изглежда, че ти знаеш всичко за мен, а аз не зная нищо за теб.
- Има време ще разбереш.
И отново ме целуна. Този път задълбочи целувката. И аз се вкопчих в него останала без дъх. До вчера не желаех да чуя нищо за него или за СПА-центъра. А сега изгарях от желание по него. И бях на път да изпълня всичко, за което ме помоли. Той се отдръпна леко и ме погледна.
- Добре ли си?
Не бях много сигурна, но отговорих:
- Да, добре съм.
- Можеш ли да вървиш без да те придържам?
Господи, та той четеше по мен, като в отворена книга. Толкова ли бях предсказуема. И защо той винаги ме изненадваше. Отново отговорих положително. Той ме пусна и излязохме от апартамента. Изпрати ме до входа и тръгна към кабинета си. Бе спечелил играта. Аз загубих. Отидох първо в училището където работех. Не бяха много доволни, че напускам без предизвестие, но ме освободиха. После отидох в забавачницата и взех Питър. Отново излъгах, че ще се местим и го отписах. Заведох го при Марк. Него пък излъгах, че съм болна и ми предстои лечение. Не можех да му кажа къде отивам и защо не мога да взема сина си с мен. Марк не беше във възторг от това, но нямаше избор. Рут – новата му жена – обаче се зарадва. Тя беше бременна и смяташе, че това ще е един вид подготовка за предстоящото майчинство. А Питър бе щастлив, че отново е с татко си. Изглежда всички бяхме доволни. Накрая отидох в квартирата си, събрах скромния си багаж и я освободих. Пристигнах в СПА-центъра привечер. Питър Робинсън ме очакваше. Заведе ме в апартамента и ми подаде ключовете.
- Сега това е твоят дом. Чувствай се като у дома си. Преоблечи се, ще вечеряме.
Смутих се.
- Нямам подходящи дрехи.
Той се засмя и се насочи към една ниша в стената. Оказа се вграден гардероб с размери като цялата мизерна квартира, която бях напуснала. И бе пълен с дрехи, обувки, аксесоари. Смаях се.
- На кого е всичко това?
- Твое е.
Погледнах го, говореше съвсем сериозно. Без да поглеждам, разбрах, че са моя размер.
- Но откъде знаеше, че ще приема предложението ти?
- Не оставям нищо на случайността. Какво ще кажеш за тази рокля?
Показа ми черна вечерна рокля. Наистина беше много красива, но поне този път реших да се противопоставя. Посочих друга вечерна рокля в червен цвят.
- Предпочитам тази.
Той кимна и я свали от закачалката. Подаде ми я и се насочи към рафтовете с обувки. Имаше всякакви. Избрах подходящи за роклята и се върнах в спалнята.
- Изкъпи се и се преоблечи. Ще те чакам.
- Тук ли ще ме чакаш?
- Би било чудесно, но не. Ще бъда в салона.
И излезе. Влязох в банята. Тъй като нямах време за вана си взех набързо един душ. Сложих си халат и се върнах в спалнята. Започнах да се обличам. Погледнах се в огледалото. Изглеждах страхотно. На тоалетката имаше козметика. Всички гримове, червила и парфюми бяха от марката и цветовете, които ползвах. И това ли знаеше за мен? Сложих съвсем малко грим. Оставих косата си свободна и излязох. Той седеше до вече сервираната за двама маса. Когато ме видя, стана и се приближи до мен. Подаде ми ръка и ме огледа от главата до петите.
- Божествена си.
Смутих се, но му отговорих:
- Благодаря. Ти също.
Той също се бе преоблякъл. Настани ме на стола и седна срещу мен.
- Заповядай! Добър апетит.
Бе толкова галантен. По време на вечерята поддържаше лек, непринуден разговор. Явно знаеше как да бъде добър домакин. Не случайно бе собственик на толкова скъп и изискан СПА-комплекс. След като приключихме с десерта, той предложи:
- Какво ще кажеш да потанцуваме.
Съгласих се. Стана, пусна подходяща музика и ме покани. Танцувахме плътно притиснати. Усещах всяка част на тялото му. Аромата му ме опияняваше. Пулсът ми се ускори. Стана ми топло. Той усети състоянието ми, наведе се и ме целуна. Целувката бе едновременно и нежна, и страстна. Искаше ми се никога да не свършва. Но той ме отстрани от себе си и каза:
- И аз желая същото, повярвай ми. Но не сега. Има време.
Бях готова да протестирам, но той сложи пръст на устните ми.
- Хубавите неща стават бавно.
Придружи ме до спалнята и си тръгна. Съблякох се и легнах, мислех си, че няма да мога да заспя лесно, но изглежда съм заспала. Събудих се на другата сутрин свежа и отпочинала. Погледнах часовника, но се сетих, че нямам работа през деня и мога да остана още малко в леглото. Обърнах се на другата страна и там на калъфката до главата си видях една червена роза и бележка: „ Добро утро! Чакам те в салона за закуска.” Скочих веднага от леглото. Облякох се набързо. Сложих си малко грим и излязох. Той отново седеше до сервираната за двама маса.
- Отдавна ли чакаш?
- От един час, но няма значение. Как спа?
- Благодаря, добре.
След закуската той стана и каза:
- Сега имам малко работа. Но после ще те взема и ще обядваме някъде навън. Бъди готова към единадесет часа и тридесет минути.
Тъй като нямах какво да правя дотогава, прегледах съдържанието на библиотеката. Имаше разнообразна литература. Избрах един роман и се зачетох. В единадесет часа започнах да се приготвям. Половин час по-късно Питър застана на вратата на спалнята. Отново носеше червена роза.
- Откъде знаеш, че обичам рози?
- Зная всичко за теб.
Отново успя да ме изненада. Взех чантата си и тръгнахме. Отпред бе паркиран малък спортен автомобил, светлочервен на цвят. Качихме се и потеглихме. Не знаех къде отиваме, но и не попитах. Заведе ме в малък ресторант край реката. Обслужването бе приятно. Храната вкусна, а гледката невероятна. След обяда се поразходихме малко по брега на реката и се прибрахме в СПА-комплекса.
- Оставям те да си починеш. Довечера ще бъдеш домакиня на първия си прием. В седем часа да си готова. Гостите пристигат в осем. Ще дойда преди тях и ще ги посрещнем заедно.
- Кой е специалният гост?
- Робърт Нилсън. Ще ти го представя лично. И помни, не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.
После ме целуна бързо и си тръгна. Притесних се. Какво ли се очакваше от мен? Нямаше смисъл да се чудя. Щях да разбера. Полегнах, но не ми се спеше. Затова станах и разгледах апартамента. Имаше още две спални, подготвени за гости. Досетих се, че са за „ специалните” гости. Замислих се дали тази вечер ще ми се наложи да използвам една от тях. И потръпнах. Върнах се в салона. Там освен библиотеката имаше и компютър. Седнах пред него. Реших да се поровя и да потърся повече информация за домакина си. Но там нямаше нищо повече от това, което вече знаех.
„Питър Робинсън – на двадесет и осем години (значи бяхме връстници), не женен. Собственик на СПА-комплекс „Райско кътче”.
Името бе много подходящо. Тук наистина бе като в рая или поне това, което си представях за него. Разбрах, че няма да науча нищо повече за собственика, затова изключих компютъра и станах. Реших да разгледам дрехите и да преценя, какво ще е най-подходящо за вечерта. Спрях избора си на тъмносиня кадифена рокля. Реших, че е подходяща за случая. Не знаех, чие дизайнерско произведение е, но и не ме интересуваше. Избрах подходящи обувки и аксесоари и ги приготвих за вечерта. Привечер си напълних ваната. Потърсих шампоан с аромат на рози. Не се изненадах, че има такъв. Изсипах го във водата и се потопих. Не зная колко време съм стояла отпусната във ваната, но реших, че ако искам да съм готова на време, трябва да побързам. Пуснах душа, облях се набързо и излязох от банята.Отделих повече внимание на обличането и гримирането. Исках да се покажа на ниво. Исках да съм достойна домакиня за приема организиран от Питър. По-трудно ми беше с прическата. Щеше да ми е по-лесно, ако имах стилист, но тъй като не разполагах с такъв, се справих сама. Успях да прибера косата си в кок. Погледнах се не беше никак зле. Към 7:30 вечерта, когато Питър дойде бях напълно готова. Стоях в спалнята, за да не преча на хората, които подреждаха салона за приема. Питър се приближи и ми подаде поредната червена роза с думите:
- Прекрасна си!
Целуна ме малко по-продължително. Добре, че гримът ми бе наистина добър, иначе не зная как щях да изглеждам след тази целувка. Той също изглеждаше страхотно.
Малко по-късно приемът вече бе в разгара си и както изглежда всичко бе наред. Разбира се Питър имаше опит в това. Що се отнася до мен, умеех да водя светски разговори, така че не се затрудних особено. Робърт Нилсън се оказа много мил господин на средна възраст. Не разбрах с какъв точно бизнес се занимава, но си личеше, че е много богат. Към полунощ част от гостите вече си бяха отишли, но имаше и доста останали. Питър се приближи до мен и ми каза, че господин Нилсън иска да разговаря насаме с мен. Стегнах се. Помислих си: „ Ето, започва се.” Но не казах нищо. Погледнах Питър, но лицето му не изразяваше нищо. Каза ми в коя спалня е и се отдалечи. Смесих се с гостите и дискретно се насочих натам. Господин Нилсън седеше до масичката край прозореца и гледаше нощта навън. Когато влязох се изправи, изчака ме да стигна до него и ми целуна ръка. Покани ме да седна до него. Това, което последва обаче много ме изненада. Започна да ми говори и нито веднъж не намекна, че иска интимна близост.
- Питър ми каза, че сте много интелигентна жена и можете да ми окажете ценна помощ, за да доразвия някои свои бизнес идеи.
И започна да ме запознава с идеите си. Отначало се изплаших, че ще се проваля. Какво разбирах аз от бизнес? Но скоро се убедих, че господинът по-скоро иска някой да го изслуша и да го окуражи. И тъй като идеите му ми се сториха интересни и осъществими се справих с лекота със задачата си. Явно човекът си разбираше от работата. И едва ли имаше нужда някой да му дава съвети. Не зная колко време сме разговаряли, но изглежда сме се забавили, защото на вратата се появи Питър. Почука дискретно и още преди да съм отговорила влезе. Обърна се към събеседника ми.
- Робърт, - говореше му на малко име, явно добре се познаваха – не мислиш ли, че много дълго отнемаш домакинята ни. Гостите започнаха да си ходят, а няма кой да ги изпрати.
- Извинявай, Питър, увлякох се да ù разказвам идеите си и не усетих как лети времето.
После се обърна към мен.
- Надявам се, че не съм ви отегчил, госпожице Патрик.
Усмихнах се.
- Не, разбира се. Беше ми много интересно.
Той отново ми целуна ръка.
- Удоволствие е да се разговаря с вас, госпожице Глория.
А на Питър каза:
- Наистина е много интелигентна жена, не я изпускай! А сега ние старите хора трябва да си ходим и да оставим младите да се забавляват.
И излезе. Питър ме хвана за ръката и ме задържа.
- Наистина ли само си говорихте?
Погледнах го.
- Да. Не си ли личеше?
Той сви рамене.
- Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.
Не разбрах какво има предвид, но и нямах време да се замислям. Отново потвърдих, че само сме разговаряли и излязохме от стаята. Гостите наистина си бяха отишли. Имаше само двама, трима. Изпратихме ги и Питър ме попита искам ли шампанско. Бях изпила вече няколко чаши, но не се чувствах пияна, затова приех. Той наля две чаши, подаде ми едната и ме поведе към моята спалня. Там остави чашата си на нощното шкафче. Свали сакото си, преметна го на един стол, разхлаби вратовръзката си. Взе отново чашата, седна на леглото и ми направи знак да седна до него. Когато го направих, вдигна наздравица.
- За твоя първи прием. Справи се чудесно.
Благодарих му и отпихме от шампанското. После Питър взе двете чаши и ги остави на шкафчето. Притисна ме на леглото и започна да ме целува. Бях свикнала с внезапните му целувки, но този път усетих, че има и нещо друго. Като че ли ме изучаваше с устни. Дали не искаше да се убеди, че Робърт Нилсън наистина не ме е докосвал. Изглежда остана удовлетворен от резултата, защото отслаби натиска, но продължи да ме целува. Помислих си, че този път ще остане с мен, но и сега останах излъгана. Не разбирах как го прави. Възбужда ме до полуда, а самият той се владее до съвършенство. Стана, взе сакото си и тръгна към вратата. На мълчаливия въпрос в очите ми отговори:
- Друг път. Още не му е дошло времето.
Не казах нищо. Пък и какво ли можех да кажа? Преди да излезе се обърна и ме попита:
- Какво научи?
- Моля?!
Не разбрах въпроса му.
- Днес си ме проучвала. Какво научи?
Шашнах се. Как научаваше всичко? Отговорих му:
- Нищо повече, от това което вече знаех.
Той се засмя и кимна с глава. Явно не очакваше да чуе друго.
- Следващия път ме попитай. Може и да ти отговоря.
И излезе. Остави ме сама, възбудена, незадоволена и измъчвана от хиляди въпроси без отговори. Съблякох се и влязох в банята. Дълго стоях под душа. Накрая реших, че е време да си лягам. Не, че на сутринта ще ставам рано, но нямаше смисъл да стоя будна цялата нощ. На сутринта, когато влязох в салона, той беше почистен и подреден. Удивих се, колко дискретно се справя със задълженията си персоналът. Изобщо не съм разбрала кога са влизали и излизали. Изглежда спалнята ми бе шумоизолирана. Този път закуската бе само за мен. Явно Питър бе зает. Не ми каза, че ще му трябвам през деня, затова реших да изляза и да се поразходя. Вървях дълго и безцелно из града. Имах малко пари в себе си, така че реших да обядвам навън. Прибрах се в апартамента след обяд. Потърсих следа от Питър, но не намерих. Тъй като не спах много през нощта, легнах и поспах два часа. После реших, че не съм се обаждала на сина си и взех телефона. Вдигна Марк.
- Здравей, исках само да разбера как е Питър?
- Добре. Ти как си?
- И аз съм добре.
- Сигурна ли си? Не ме лъжеш, нали?
Бях забравила лъжата си. Смотолевих.
- Да, да, добре съм. Не се тревожи. Тия дни ще мина да видя Питър.
- По-добре недей, Глория. Тъкмо започна да свиква с нас. Нека да не го объркваме.
Имаше право. Но ме заболя.
- Не му ли липсвам поне мъничко?
- Пита отвреме, навреме за теб. Но не бих казал, че му липсваш.
Замълчах. Разбрах, че губя сина си, но в момента не можех да направя нищо. Сбогувах се с Марк и затворих телефона. Почувствах се зле. Огледах се, дали всичко това заслужава жертвата, която правя. Не си заслужава. Но вече се забърках достатъчно, за да се оттегля. До вечерта вече знаех, че ще остана.
Питър не дойде и за вечеря. Хапнах набързо и седнах пред компютъра. Изтеглих си един филм и се загледах. След като свърши, взех един роман и влязох в спалнята. Легнах с книга в ръка и въпреки, че бях спала след обяд, бързо ми се доспа. Оставих книгата и се унесох. Не зная колко време съм спала, нито колко е часът, но се събудих от целувките на Питър.
- Най-после отвори очи, спяща красавице.
- При такова нежно събуждане.
Той се засмя.
- Колко е часът?
- Няма значение. Време е за сън. Дойдох само, да ти пожелая лека нощ, тъй като не се видяхме цял ден.
- Липсвах ли ти?
- Защо? Аз не ти ли липсвах?
Засмях се.
- Ще останеш ли при мен тази нощ?
Той поклати отрицателно глава.
- Още не му е дошло времето.
- Все така казваш.
Сега той се засмя.
- Не бъди нетърпелива. А сега заспивай, докато не си се разсънила съвсем. Утре ще се видим.
И си тръгна. Обърнах се към нощното шкафче, за да изгася лампата и видях розата. Отново бе червена. Взех я, помирисах я. Ухаеше приятно. Докоснах цветчето с устни и я поставих във вазата на шкафчето. На другата сутрин получих бележка, че Питър ме чака за закуска в апартамента си. Досега не бях ходила там. Апартаментът му много приличаше на моя, но в него определено си личеше неговият отпечатък. Не знаех как изглеждат спалните. Но стаята, в която влязох, отразяваше същността на собственика. Той ме чакаше прав до прозореца. Подаде ми ръка и ме настани до масата. Когато седна и той, казах:
- Благодаря за розата.
- За нищо. Красива жена като теб заслужава да получава красиви цветя.
След като закусихме ми каза:
- Днес ще бъда зает през целия ден, така че няма да се видим. Но довечера отново ще има прием.
- В моя апартамент ли?
- Да.
- Ще има ли специален гост?
- Да.
Стомахът ми се сви.
- Как се казва?
- Франк Карлмайкъл.
- И той ли е възрастен като господин Нилсън?
- Не, той е млад. Освен това ми е приятел. Учихме заедно в университета.
- Ясно.
Разбрах всичко. От мен се искаше специално отношение към приятеля му. Заболя ме. Но не можех да направя нищо. Сама приех да играя играта на Питър Робинсън. На изпращане той отново ме целуна и ми пожела приятен ден. Господи, колко сладки бяха целувките му. И какво сладко мъчение бе да бъда близо до него.
Този ден не ми се правеше нищо, затова го пропилях безцелно. Когато наближи вечерта започнах да се приготвям. Избрах червена вечерна рокля от пясъчна коприна с тънки презрамки. Към нея вървеше тънък шал за раменете. По-късно когато Питър влезе при мен с обичайната червена роза си помислих, че цветето подхожда на роклята. След като ме огледа Питър каза:
- Тази вечер си с цвета на греха.
Усмихнах се криво.
- Мислех, че е цвета на любовта. Но твоето определение подхожда повече за това, което предстои.
Той не каза нищо. Приближи се и ме погали по бузата с опакото на ръката си. Затворих очи и се оставих на усещането. За пореден път се запитах докога ще ме измъчва така.
Когато излязохме всичко беше готово, както и предния път. Хората от персонала си бяха свършили чудесно работата. Гостите започнаха да идват. Не закъсня и въпросният Франк. Наистина бе млад мъж, също толкова хубав, колкото и Питър, но за разлика от него, имаше руса чуплива коса и сини очи. Когато Питър ни запозна, той ми се поклони галантно и ми целуна ръка. После се хвана театрално за сърцето.
- Сразен съм. Питър, та тя е прекрасна. Къде я намери, приятелю?
Питър не отговори нищо. А аз се засмях и му благодарих. Франк ме хвана под ръка и ме поведе към масата с напитките. Погледнах към Питър, но той се отдалечаваше към вратата. Отиваше да посрещне останалите гости. С напредването на вечерта разбрах, че Франк има две слабости: пиенето и жените. Не спря да пие през цялото време, както и да флиртува с мен. Ако не знаех, че е учил в университет, щях да си помисля, че е пройдоха и плейбой. Когато гостите започнаха да си ходят, Франк вече едва се държеше на краката си. Питър се приближи и ми каза дискретно:
- Отведи го, докато не е паднал и не се е изложил.
След кратко колебание добави:
- И помни, не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.
После се отдалечи. Загледах се след него. Какво искаше да ми каже с това напомняне? Че сама мога да решавам или, че не трябва да правя нищо. Хванах Франк под ръка и дискретно го поведох към една от спалните. Но още с влизането, той се хвърли на леглото и заспа. И таз добра. Какво се очакваше от мен да правя сега? Седнах на стола до масата и се загледах през прозореца в светлините на града. Но ми доскуча и реших, че няма смисъл да стоя тук. Затова излязох. Всички си бяха отишли. А Питър седеше сам до една от масите и пиеше шампанско. Изненадах се.
- Какво правиш тук сам?
- Чакам те.
- Но откъде знаеше, че ще изляза толкова скоро?
Той ме погледна.
- Не знаех.
- И щеше да ме чакаш цяла нощ?
- Може би.
- Господи, Питър, не те разбирам.
- Значи ставаме двама и аз не се разбирам.
И се усмихна накриво. Погледнах го по-внимателно.
- Пиян ли си?
- Не достатъчно. Ела при мен.
Аз се приближих, той ме хвана през кръста и ме настани на коленете си.
- Какво стана вътре?
- Приятелят ти беше толкова пиян, че още с влизането легна и заспа.
Той кимна с глава и каза:
- Утре ще го мъчи страшен махмурлук.
- Сигурно. Защо пие толкова?
- Той си знае.
- Какво ще правим сега?
Питър ме погледна.
- Ти иди се наспи, а на сутринта ще изпратя някого да се погрижи за него.
- Защо не останеш при мен тази нощ?
- Глория, този разговор вече сме го водили.Върви. Утре ще се видим.
И ме побутна към спалнята. Вътре на калъфката ме чакаше поредната червена роза. На бележката пишеше: „ Лека нощ и сладки сънища!” Стана ми приятно. Върнах се обратно, за да му благодаря, но той вече си бе отишъл. Не ми остана нищо друго освен да го послушам и да се наспя. На сутринта тъкмо бях закусила, когато дойдоха и ми предадоха, че Питър ме кани в апартамента си. Казах, че ще бъда там след десет минути. Облякох се набързо и тръгнах. Не исках да го карам да ме чака. Когато влязох, той тъкмо привършваше закуската си.
- Исках да те поканя на закуска, но имах да свърша нещо и се забавих. Казаха ми, че вече си закусила.
- Да. Не се притеснявай.
- Добре. Исках да ти кажа, че днес съм се освободил за целия ден и мога да го прекарам с теб.
Стана ми приятно. Той продължи:
- Първо ще отидем на разходка. После ще си направим пикник. А след обяд ще отидем на кино. Ще завършим деня с вечеря тук в моя апартамент. Харесва ли ти програмата?
- Да. Звучи чудесно.
- Иди се приготви. Чакам те отвън.
И този път тръгнахме със спортната кола. Сряхме на един паркинг и продължихме да се разхождаме пеша. На обяд се върнахме в колата и отидохме в един парк. Там си направихме пикник. Питър се бе погрижил за всичко. Когато се нахранихме, той хвана ръката ми и ме попита:
- Глория, чувстваш ли се добре с мен?
Усмихнах се.
- Ако спеше с мен щях да се чувствам по-добре, но и така не е лошо.
Той ме погледна сериозно и каза:
- Ще стане по-скоро отколкото очакваш.
После целуна ръката ми.
- Да се поразходим в парка.
Станахме, прибрахме всичко в колата и тръгнахме прегърнати из парка. Не говорехме, наслаждавахме се на тишината и спокойствието. На приятния ден, на птиците, на цветята. След обяд отидохме на кино. Седнахме прегърнати. Аз отпуснах глава на рамото му, а той ме целуна нежно по косата. Останахме така през целия филм. Беше някаква романтична комедия. Вечерта се прибрахме. Той ме изпрати до апартамента и ми каза, че ще ме чака в осем в своя. Приготвих се особено старателно. Предчувствах, че тая вечер няма да е каква да е, а специална. Точно в осем часа бях в апартамента му. Той ме посрещна галантен както винаги. Поднесе ми обичайната роза, придружена с комплименти.
- Толкова си хубава, че чак ми спираш дъха.
- Благодаря. Ти също си невероятен.
Той кимна с глава и ме покани на масата с цветя, свещи шампанско и всичко останало. Звучеше приятна музика. Докато се хранехме ме попита искам ли да зная нещо повече за него. Отговорих му, че това което зная ми е достатъчно и много ми харесва. Когато стигнахме до десерта, Питър се изправи. Подаде ми ръка. Привлече ме в прегръдките си и каза:
- Какво ще кажеш да пропуснем десерта. Твърде дълго чакам това.
И ме целуна страстно и невъздържано. Останах без дъх. И аз твърде дълго чаках този момент и не бях готова да чакам повече. Между целувките успях да кажа:
- Какъв по-хубав десерт от този.
Той ме поведе към спалнята. Бях толкова погълната от него и от усещанията, които пораждаше в мен, че и в дворец да ме беше завел, пак нямаше да забележа.
Оказа се, че Питър е невероятен любовник и прекарах незабравими мигове в прегръдките му. Дори му казах, че го обичам, а той се засмя. Не ми се искаше нощта да свършва, но тя свърши. Почти не спахме, но не ми се спеше. На него също. На разсъмване огледах стаята. И замръзнах. Точно до леглото на стената над главите ни имаше увеличена моя снимка от балната ми вечер. Погледнах още веднъж снимката, но не грешах. Погледнах Питър. Той ме наблюдаваше.
- Но това съм аз.
Той само кимна с глава.
- Тази снимка е правена на бала ми.
Той отново кимна.
- Но, кой ме е снимал?
- Аз. Ти дори не забеляза.
- Познавали ли сме се тогава?
- Бяхме съученици, но в различни паралелки. Само в часовете по френски език бяхме заедно, защото ни деляха на групи. Седях винаги зад теб.
- Но защо не те помня?
- Защото тогава имаше очи само за Ник.
- А да, помня Ник. Бях луда по него. Но той не ми обръщаше внимание.
- Дори го покани да ти бъде кавалер на бала, но той ти отказа. Тогава ти се затвори дни наред в къщи и заяви, че няма да ходиш на бал.
- И това го помня.
- Една вечер дойдох у вас и те поканих да дойдеш на бала с мен. Ти ми тръшна вратата под носа и ми изкрещя, че няма да ходиш на бал.
- Бях толкова обидена, че Ник ми отказа, че не ме интересуваше нищо друго.
- Но въпреки това дойде на бала с Данаил.
- Да, вярно.
- А помниш ли какво стана после?
- Не, всичко останало ми се губи.
- След като отказа да спиш с него и той те заряза. Тогава ти се напи. Намерих те седнала на стълбите, разплакана и пияна. Взех те на ръце, качих те в колата си и те откарах у вас.
- Да, някой наистина ме закара до дома. Ти ли беше това?
- Да. Помниш ли какво направи в колата?
- Не. Какво?
- Нахвърли ми се и поиска да те любя, но аз те отблъснах.
- Експерт си в това.
Но той, като че ли не ме чу и продължи:
- Желаех те повече от всякога, но знаех, че на другия ден няма да помниш нищо. Исках, когато се любим да знаеш, че го правиш с мен. Да усещаш всяка една минута прекарана с мен.
- Можеш да си сигурен, че тази нощ знаех с кого съм и помня всяка минута.
- Сега да, но тогава?
- Как изглеждаше тогава? Защо не съм те забелязала?
- Не съм се променил много, само дето тогава бях по-млад.
- Като се замисля, тогава май си падах само по неудачници.
- А помниш ли, кой ти беше първият?
- Един колега от университета.
- Не се ли казваше Рикардо?
- Да. Откъде знаеш?
- Същата вечер дойдох у вас, решен да си опитам късмета отново. Но вашите ми казаха, че си излязла със своя колега Рикардо. Не зная какво ми стана, но много исках да видя, кой е този Рикардо. Затова паркирах колата малко в страни от къщата и зачаках. Когато се прибрахте спряхте близо до мен, но не ме видяхте. Гледахте само да не ви видят от къщата. И го направихте там в колата.
- И ти си гледал?
- Зная, че трябваше да си тръгна, но не можех да мръдна от мястото си. Е, не се виждаше всичко, но се очертаваха силуети и по движенията се разбираше какво става.
- Но как разбра, че ми е за първи път?
- Видях те когато слезе от колата. Вървеше странно, личеше си, че те боли, а и беше разочарована.
- Защото беше пълен провал. Поредната ми грешка.
- А после се появи Марк.
- От тогава ли ме следиш?
- Не. Видях ви една вечер съвсем случайно да излизате от офиса му хванати за ръце и разбрах, че отношенията ви не са чисто професионални. Започнах да те следя, когато разбрах, че си бременна. Всичко друго можех да понеса, но да родиш дете от друг, това вече бе прекалено. Когато излезе по майчинство, изпратих Рут при Марк. Знаех, че е въпрос на време да го свали. А после да го убеди какво име да даде на детето.
- Значи това с имената не е съвпадение?
- Не. Исках щом не е мой син, поне да носи моето име.
- А аз мислех, че Марк е избрал името. Сега разбирам, че ти си режисирал живота ми. Защо, Питър?
- Не се ли досещаш?
Досетих се, но не исках да го приема.
- Искал си да ме накажеш, да ми отмъстиш за това, че съм те пренебрегнала, когато съм била на осемнадесет години.
- Ти съсипа живота ми, Глория. Обрече ме на самота, защото не мога да бъда с друга жена.
- Но как тогава си станал толкова добър любовник?
Той се засмя криво.
- Когато те видях с Рикардо, те намразих. Реших, че си по-долна и от най-долната курва. И започнах да излизам с всякакви жени. Всяка една от тях бе по-достойна за вниманието ми от теб.
Затворих очи. Не исках да слушам повече. Но все пак попитах:
- Тогава ли реши да ми отмъстиш?
- Не. Казах ти вече, когато забременя от Марк.
- И ме наказа, като разруши брака ми.
- Бракът ти и без това нямаше да трае дълго. Ако не беше Рут, щеше да е някоя друга и ти го знаеш много добре. Исках да те накарам да се влюбиш в мен, да ме желаеш, така както аз те желаех, но да не можеш да ме имаш. Вместо с мен да си принудена да спиш с други мъже.
- Но двата пъти, когато бях с други мъже не се случи нищо.
- Защото аз не го допуснах. Знаех, че Робърт иска само да си говорите. А Франк познавам много добре. Когато прекали с чашките не става за нищо.
- Но защо тогава, когато бях с Франк ти остана да ме чакаш? Нали си знаел, че нищо няма да се случи. Какво те притесняваше тогава?
- Защото зная как той въздейства на жените и не бях сигурен дали ти няма да поискаш да бъдеш с него.
- Ами тази нощ, Питър? Ти все пак я прекара с мен. Защо?
- Защото, Глория, ти си като наркотик за мен. Зная, че ме убиваш, но не мога да живея без теб. Сега надявам се разбираш, че не можеш да останеш повече тук. Не мога да продължа да живея повече така.
- Но къде да отида, Питър? Знаеш, че нямам нищо.
- Това не е мой проблем, Глория. Помоли бившия си мъж да ти помогне.
Станах и започнах да се обличам механично. Преди да изляза се обърнах и казах:
- Искам да знаеш, че отмъщението ти успя, Питър. Сега вече сме квит. Обичам те.
Видях как затвори очи и стисна устни. Значи и него го болеше, толкова, колкото и мен. Но от това не ми стана по-леко. Отново събрах скромния си багаж и си тръгнах, така както бях дошла. Първо отидох при Марк. Исках да взема Питър. Но той ми отказа. Каза, че детето вече е свикнало с тях и очаква с нетърпение новото бебе, за да има с кого да си играе.
- Пък и нали ти трябва да се устроиш някъде. Да си намериш работа. Няма да ти е лесно с дете.
Какво можех да отговоря на това. Тръгнах си сама. Дълго вървях по улиците без да зная къде отивам. Накрая стигнах до реката. Изкачих се на моста, спрях се и се загледах във водата. Както стоях така изведнъж разбрах кога съм допуснала онази грешка, която по-късно преобърна живота ми.Онази нощ на осемнадесет. Нощта на бала.
Качих се на парапета и без да му мисля много се хвърлих в реката. Усетих режещата болка при допира с водата. Усетих как ме поглъща, как ме повлича надолу. Ушите ми почнаха да бучат, а дробовете ми, като че ли щяха да се пръснат. Не издържах и отворих уста, за да поема въздух, но вместо това погълнах вода...
Събудих се няколко часа по-късно в реанимацията на болницата. Някакъв мъж ме видял да скачам и се хвърлил да ме спасява. Дори и това не можах да направя като хората.
Не бях се възстановила още и Марк нахълта в стаята.
- Ти луда ли си? Какви ги вършиш? Забрави за детето. Повече няма да го видиш. Още утре ще подам молба за попечителство.
И си отиде. Разбрах, че съм стигнала до дъното. Накъде повече. И се разплаках. Една сестра ме съжали и ми даде успокоително. На другия ден ме изписаха. Взех чантата, която бяха прибрали от моста и си тръгнах. Но не преди да изслушам една дълга лекция от лекаря, колко ценен е животът и как не трябва така лекомислено да си играем с него. И не преди да изкопчи от мен обещание да не посягам на живота си.
Беше ми останало нещичко от последната учителска заплата. Отидох в квартирата, която бях освободила само преди няколко дни и за мой късмет тя се оказа свободна. Нанесох се и тръгнах да си търся работа. И в това ми провървя. На прозореца на магазин за антики имаше бележка, че търсят продавачка. Влязох и видях господин на средна възраст. Може би попрехвърлил петдесетте. Представих се само с малкото си име и попитах дали мястото още е свободно. Отговори ми, че е свободно и се замисли.
- Глория. Къде ли съм чувала това име? Няма значение. Аз се казвам Стивън. Но всички ми казват чичо Стив. Кога можеш да започнеш, момиче?
- Още сега, ако нямате нищо против.
- Разбира се, че нямам. Започвай тогава. Тъкмо ще видя дали те бива с клиентите. А сега ще отида да подредя склада. Отлагам го вече много време.
В магазина не влизаха много клиенти, макар, че имаше доста уникати. Работата ми като учител и приемите на Питър ме научиха добре да общувам с хората. Така, че не изпитвах никакви затруднения при работата си с клиентите. Дори с лекота ги убеждавах, че това което им предлагам е точно това, което търсят. И чичо Стив беше доволен. Заплатата не беше голяма, но ми стигаше. Работех от понеделник до събота, а в неделя почивах. Отваряхме магазина в девет сутринта и го затваряхме в осем вечерта. Отначало чичо Стив стоеше с мен, но постепенно започна да ме оставя сама.
Една събота след доста успешна работна седмица чичо Стив ме покани на вечеря у тях. Каза, че е поканил гости, ако искам и аз да отида. Нямах какво друго да правя, затова приех. Тъй като не знаех къде живее, тръгнахме заедно. Оказа се, че живее в доста внушителна къща. Дори имаше прислуга. Смаях се.
- Не знаех, че сте толкова богат.
Той се засмя.
- Не аз. Синът ми е богат. Той поддържа всичко това. Ще го видиш. Той също ще присъства на вечерята. И доколкото виждам вече е дошъл. Колата му е тук.
В алеята бе паркиран тъмен кадилак. Влязохме в къщата и се отправихме към гостната. Но още щом пристъпих в стаята се заковах на място. На среща ми стоеше Питър. Той също се стъписа като ме видя. Приближи се и ме попита:
- Какво правиш тук, Глория?
Баща му ни изгледа смаяно и попита.
- Вие двамата познавате ли се?
Питър кимна.
- Имам нещастието да я познавам.
Възрастният господин се замисли за момент и каза:
- Това онази Глория ли е?
- Да.
- Значи затова името й ми се стори познато.
Обърна се към мен.
- Ако знаех коя си изобщо нямаше да те взема на работа.
- Тя при теб ли работи?
- Да. Наех я в магазина.
Тъкмо се чудех какво да кажа, когато започнаха да идват гостите. Наложи се да прекратим този разговор. Господин Робинсън не ми обърна повече внимание. А Питър ме наблюдаваше от разстояние, но не ме доближи. Едва изчаках най-благоприятния момент да си тръгна. Но не стигнах много далеч. Питър ме настигна, спря колата и ми каза да се кача.
- Не зная какво си намислила, Глория, но ще разбера, можеш да си сигурна в това.
- Не съм намислила нищо, Питър. Дори не знаех, че ти е баща. Просто имах нужда от работа.
Той не каза нищо повече. Запали колата и тръгна. Отидохме в един апартамент в центъра на града. Попитах го чии е, а той отговори, че е негов. Като влязохме, ме хвана за ръцете и се загледа в лицето ми.
- Какво да правя с теб, Глория? Не ми излизаш от ума. Как да те забравя, като непрекъснато те срещам?
- Не е нарочно, Питър, моля те повярвай ми.
Той въздъхна и ме привлече в прегръдките си.
- Знаеш ли няма друга като теб. Ти провокираш най-доброто и най-лошото у мен. Едновременно те мразя и обичам. Искам да те любя и в същото време ми се иска да те удуша.
После започна да ме целува. Прекарах нощта при него. На другата сутрин ме изпрати без да каже нито дума.
В понеделник отидох в магазина с намерение да напусна, но господин Робинсън ми каза, че Питър се е застъпил за мен, така че мога да продължа да работя. Но отношенията ни станаха чисто делови. Нямаше я тази непринуденост от миналите дни. Още същата вечер Питър ме потърси отново. Тъкмо бях излязла от магазина, когато спря до мен. Отидохме в апартамента му. В спалнята бе приготвил дрехи за мен. Каза ми:
- Изкъпи се и се преоблечи. Ще вечеряме.
Послушах го. Когато излязох той ме поведе към трапезарията. Вечерята бе сервирана. Хранехме се почти мълчаливо. Когато приключихме, отидохме в хола. Седнахме и той заговори:
- Дълго мислих, Глория. Искам да ми родиш дете. Мисля, че ми го дължиш, след като заради теб не мога да създам семейство. Искам да имам поне дете.
Доплака ми се.
- Защо продължаваш да ме измъчваш, Питър? Не ме ли наказа достатъчно?
Той се ядоса. За пръв път го виждах такъв. Изсъска:
- Не знаех, че за теб е такова мъчение да имаш дете от мен. Та нали до скоро ми казваше, че ме обичаш.
- Нямах предвид това, Питър. Просто няма да издържа да загубя още едно дете. Не искай това от мен, моля те.
- И кой ти каза, че ще ти отнема детето? Зная, че то ще има нужда от теб. Затова искам да се преместиш тук.
- Наистина ли? И няма да ме отделиш от него след като се роди?
- Аз не съм Марк, Глория. Освен това държа на думата си.
Стана ми приятно да го чуя. Усмихнах се плахо и казах:
- Ще бъда много щастлива да ти родя дете. Защото наистина те обичам.
Той не каза нищо повече. На другия ден напуснах квартирата си и се пренесох при него. Питър ме караше сутрин на работа, а вечер ме прибираше. Когато баща му разбра, че сме заедно ми каза:
- Чуй ме добре, Глория. Не зная, защо Питър реши да живее с теб. Сигурно си има причини за това. Но ако отново го нараниш, ще си имаш работа с мен. Разбра ли?
- Да, господине. Но нямам намерение да го наранявам, защото го обичам.
- Дано да е така, както казваш. Дано да е така.
Когато забременях Питър реши, че е по-добре да не работя повече. Обади се на баща си и го помоли да си потърси друга продавачка. Ходеше с мен на всички медицински прегледи. Грижеше се за здравето ми. И никога повече не остана да спи в СПА-центъра. Винаги се прибираше в апартамента при мен, колкото и късно да е. По време на раждането не се отдели от мен. А когато детето се роди се усмихна и ме целуна. Когато ни попитаха как ще се казва и двамата едновременно отговорихме:
- Питър.
Сестрите се засмяха. По-късно една от тях ми каза, че съм щастливка. Досега не била виждала толкова всеотдаен татко. И аз знаех, че наистина е така. За пръв път в живота си не допуснах грешка, като реших да родя дете на Питър. Дори нещо повече разбрах, че животът ми дава втори шанс, за да поправя всички грешки, които съм допуснала някога.
Когато две години по-късно се роди и дъщеря ни Стела, Питър ми предложи брак и така станахме истинско семейство.
Хубаво е когато можеш да поправиш грешките си, защото има и не поправими. Радвам се, че моите не бяха такива.
© Блага Енева Всички права запазени