Грешно лято

   Лятото ли беше грешно, той ли беше грешен, но имаше нещо сбъркано в този сезон… Лято като лято, но особено. Още от сутринта горещо, още от сутринта са объркани мислите му, те го връщат години назад, когато беше влюбен в Малина. Пазеше си я в сърцето, обичаше си я и сега, но не направи крачка към нея, имаше си основателни причини. От малък Галин си беше различен – от една страна харесваше момичета, от друга момчета и това се задълбочаваше с годините. Когато срещна Малина, имаше отношения с Коста.

   Видя я за първи път и помисли, че ще се промени, че и той ще бъде като другите. И Малина го хареса, Галин беше умен, духовит и забавен. С образование – филолог, почитател на художествената литература. Разговорите им бяха интересни. Излизаха няколко пъти заедно. Но как можеше да обърка бъдещето ѝ, тя беше толкова фина и непорочна? Животът му ще я съсипе. Реши да се отдръпне, колкото и трудно да му беше това. После срещна бъдещата си жена Станка, селянка. Това, че е от село нямаше значение, но тя нямаше душевността на Малина, дори Коста бе по-фин. Не изпитваше угризения, че ще обърка живота ѝ и се ожени. Тя го дари със син и това му беше достатъчно. Заживяха в едно забравено от Бога село, на 40 минути с кола от града, в който беше израснал. Периодично Галин се срещаше и с Коста. Станка научи за връзката му, но по някакви нейни си съображения го търпеше.

   Тази сутрин Галин се събуди с мисълта за Малина. Тя беше най-силното чувство в живота му, може би защото не беше реализирано. Стана, облече нова риза, обу едни дънки, които му бяха удобни, и реши да отскочи до града. Трябваше да я види, душата му гореше.

   – Галине, къде така? – застигна го грубия глас на жена му. –Само не ми казвай, че отиваш при Коста!

   В Станка имаше нещо мъжко и едновременно женско, вероятно това го накара да се ожени за нея, въпреки разликата в образованието и интересите.

   –Не отивам при Коста. Искам да се разходя в града, омръзна ми това село.

   –Първо нахрани животните! Петър се е разболял и няма кой да ги изведе на паша.

   Няколко души от селото плащаха на Петър, за да пасе добитъка им.

   –Ще ги нахраня – неохотно отговори Галин.

   Наложи се да влезе в обора, така както си беше облечен за града. Даде храна на козите и прегърна едната – Дора, която му беше любимка, но Дора изврещя и се измъкна. Гледаше го нагло и подигравателно, сякаш му казваше: „Не ти стигат в сърцето Коста, Малина, жена ти, че и аз. Е, за жена ти не е сигурно. Няма да стане, Галинеее!“

   Галин остави козите и отиде да нахрани прасето, след което се качи в колата.

   –Да се върнеш навреме! – извика след него жена му.

   Той само кимна с глава и потегли.

   Малина също се беше омъжила и имаше дъщеря. Не живееше добре с мъжа си, но не бяха разведени. Галин беше взел от къщи един буркан със сланина, пресни яйца и домати. Знаеше, че тя обича и искаше по някакъв начин да я зарадва. Отдавна не беше я виждал, дано мъжът ѝ не е вкъщи, иначе ще трябва да предаде продуктите с думите, че са от леля ѝ Иванка. Всичко беше обмислил, искаше само да я погледа малко, да ѝ се порадва. Душата му по детски се вълнуваше и очакваше срещата.

   Навлезе в градската част, Малина живееше на няколко минути с кола от центъра, в най-красивия, според него, квартал на Ловеч. Паркира колата пред блока ѝ и позвъни на домофона.

   –Кой е? – чу гласа на Малина.

   –Малинче, трябва да те видя!

   –И защо? – гласът ѝ като че ли се колебаеше. Галин усети скрита болка и недоумение.

   –Трябва да ти предам нещо от село, започна той, знаейки че и боговете от гръцката митология с дарове се печелят.

   –Качвай се, но за малко, ще излизам навън с приятелка!

   –Добре.

   Асансьорът послушно го отнесе на седмия етаж.

   Малина му отвори и той се закова на място. Същата си беше, имаше нещо вълшебно в погледа ѝ, което омагьосваше.

   –Влизай де! – гласът ѝ потрепери.

   И тя не е безразлична, помисли си Галин.

   Той ѝ предаде багажа и Малина видимо се зарадва.

   –Благодаря ти! Не беше необходимо. Как си?

   –Ами, добре съм, но все си мисля за тебе.

   –И аз, но знаеш, че е невъзможно. Ти направи своя избор. Дано си щастлив!

   –За какво щастие ми говориш? Направих грешка, огромна грешка…

   –Късно е да съжаляваш! – гласът ѝ беше дълбок и обработен, глас какъвто рядко се среща.

   –Малинче, мога ли да идвам от време на време, когато е удобно, само да те виждам за малко, че то… Душата ми изгоря!

   Тя замълча, сякаш търсеше думите, за да му отговори.

   –Може, само че не ходи при животните преди да дойдеш! Миришеш на обор!

   И двамата се засмяха едновременно и дяволити пламъчета проблеснаха в очите им.

                                                                     Мария Мустакерска