Гроб

Есента е много красива тази година, забелязахте ли? Дори в сивия град е успяла да вдъхне онова нежно, носталгично усещане. Напомня ми за едно място, което обичам. Въпреки, че там няма есен, то няма време.

Там е погребана моята баба. Отидох за първи път с неприятното чувство на тъга, на загуба, на необратимост. Нали знаете как изникват в съзнанието всякакви спомени, свързани с човека, който няма да видите никога вече. Как започва едно чувство на вина да чопли някъде над стомаха "Дали съм и казвала, че я обичам, достатъчно?", "Дали ми се е обидила, когато и казах да не ми преподрежда стаята", "Дали е чакала да отида да я видя в болницата". Не, че не ходих, но последният път не успях навреме.

С  натежала душа слязох от колата, не бях успяла да се върна и за погребението. Всъщност, може би беше по-добре. Усетих мястото веднага, още с първото вдишване. Това време беше различно, или по-скоро нямаше такова понятие. Въздухът имаше друг вкус, светлината - друг  цвят, земята - друга плътност. Погледнах дядо си с питащи очи, а той съвсем невъзмутимо ми обясняваше, че гробът на баба е по-надолу. Аз се отърсих от смута си и тръгнах след него, около нас живееха огромни борове и като че ни наблюдаваха, някои ме съдеха, че идвам едва сега, други се радваха да ме видят и казваха: "Ето я, това е внучката й, тази, която чака толкова време." Вървяхме. Погледнах надолу и осъзнах, че земята е по-мека, защото беше покрита с бръшлян, не се виждаше откъде започва, или къде свършва, беше стар, много стар, вплел се в стеблата на боровете, завил гробовете, покрил пътеките. Вървяхме. Нещо не се връзваше, да - гробовете, все едно ги нямаше, нямаше типичните паметници и оградки, цветя и какви ли не отпадъци от храни и свещи. Всички тънеха в бръшлян, покой и забрава. Килнати паметници - порутени, стари черно-бели снимки. Стигнахме. Дядо ми обясни, че на надгробната плоча пише името и на неговата майка, защото е решил да погребе баба в гроба на майка си и продължи да ми обяснява защо го е направил и как било нормално. Не исках да го слушам, мислех си коя ли жена би намерила за нормално да бъде погребана при свекърва си. Милата ми баба, под снимката и името на прабаба ми, която не познавах, беше написано и нейното име.

Загледах се в снимката на тази прабаба. Остри черти, сухо лице - сурово. Започнах да си мисля как е живяла тази жена, която е мъртва достатъчно отдавна, за да не съм я виждала, но все пак частица от нея живее в кръвта ми. Как са минавали дните й, как е решела косите си, как се е смеела, как е кърмела децата си, как се е любела с мъжа си, как е стареела, как е събирала сено, как е плачела, как е погребала детето си... Огледах се за гроба на брата на дядо ми, който е загинал на фронта. Да - ето го. Как ли е живял той? Обичал ли е? Чакала ли го е някоя девойка, както  баба е чакала дядо. Гледах го, изучавах чертите му и се опитвах да разбера живота и смъртта. Огледах се...Толкова много стари снимки и покрити с бръшлян тайни. Попитах дядо ми, защо е толкова пусто гробището, а той се изсмя: "То, селото е пусто, живи хора нема, всяка къща е гроб, ти искаш някой да идва на гробището!"

Осъзнах колко е прав и колко действително забравено е това място. Започнах да се разхождам и да чета датите. Боже! И тези снимки. Някои бяха съвсем скрити от бръшляна и вече дори спомена за тях изчезваше. Аз ги откривах и се вглеждах в тях, в очите им, които са плачели от радост, от тъга, от болка... някога. Разплаках се, бях се отдалечила доста от гроба на баба, а явно съм се разплакала силно и  дядо ми дойде, и ми каза укорително "Плачеш на друг гроб, ма!" Толкова абсурдно ми прозвуча, че се разсмях. Както плачех, изпаднах в неконтролируем порив на смях. Тръгнахме си, а аз се чувствах някак различна.  По-жива и по-мъртва. По-мъдра. По-не значима и по-велика, светлината си остана с друг цвят, въздуха - с друг вкус, земята - с друга плътност, живота - с друго значение. След това дълго виждах всички тези лица от пожълтелите, скрити в забравата си, снимки.

Обичам това място. Там няма време, няма и спомени,  там живеят прастари борове и прастар бръшлян. Там смъртта е забравена. Просто защото няма кой да я помни.