Гробището на демоните (7-ма част)

                             ужаси



   Нико облече набързо черна туника и сини стегнати дънки и двамата излязохме от къщата. Тя се беше напръскала със същия съблазнителен парфюм, а косата й сега бе вързана на кок. Имаше елегантен строг вид. Аз носех сива домашна тениска и долнище на анцуг, и се почувствах като просяк в нейната компания. 
    Улиците на малкото градче бяха неестествено оживени. Виждахме добре облечени младежи, както и по-възрастни, носещи ризи, в комбинация с панталони или поли. В близост до центъра търговци бяха постлали сергиите си на тротоарите. Кафенетата бяха пълни, по магазините имаше дълги опашки, по пейките в парк имаше насядали много хора.
    Свихме по малка, но също оживена уличка. Някои каменни стълбове, подаващи се от тесния тротоар, се бяха наклонили застрашително към прашясалата каменна настилка на шосето. В далечината се ширеше празно пространство, очевидно поле, към което тълпите от хора се насочваха.
    Нико ме хвана за ръката. Почувствах вълните на топлината й - по-различна от снощната топлина, някак по-сдържана, може би по-сурова, но в никакъв случай по-неприятна. Тя се обърна и ми се усмихна, а белите й зъби засияха и сякаш придадоха приказен оттенък на неугледната околност.
    - На края на улицата ли е мястото? - попитах аз. Струваше ми се, че моят глас прозвуча притеснено.
    - Да. На една обширна поляна. Ще ти хареса.
    Къщите бяха стари, сиви или бели на цвят. Много от тях бяха каменни и приличаха на антични крепостни здания. По пътя мина каруца, теглена от два коня, пълна с царевичак, а върху него седеше собственикът й - слаб, сивокос, небръснат мъж, който ни изгледа с особено изражение. По една от пресечките група деца играеха футбол. Едно от тях подвикна към нас и махна на Нико, тя също го поздрави с вдигане на ръка.
    Отпред се чу силна музика.
    - Започва се - каза Нико и се усмихна. Усмивката й сега беше мила, красива, като на игрива тинейджърка.
    - Да побързаме тогава - предложих аз.
    - Спокойно, официалният старт е чак в дванадесет. Преди това ще пеят групи.
    - Лея Цуцурмия и Вахтанг Кикабидзе, нали?
    - Не. Те са в друг ден.
    - Аха.
    - А ти откъде знаеш, че те ще пеят?
    - Един събеседник в автобуса ми каза.
    - За миг си помислих, че си го чул чак от България. Иска ми се всички събития тук да станат световноизвестни.
    - И на мен ми се иска, въпреки че още не съм видял нито едно.
    Неволно настъпих локва. Водата плисна и окъпа двама ни.
    - Извинявай - рекох аз и с ръка взех да махам водата от долната част на анцуга ми. Нико извади мокра кърпичка, избърса дънките си и отвърна:
    - Няма проблеми.
   
    Още щом излязохме на поляната, до ушите ни долетя глъч от множество хора. Цялата местност беше пълна с народ - обикновени посетители, търговци, полицаи. Музиката се чуваше откъм средата на поляната, откъм някаква импровизирана сцена. Пространството зад нея очевидно бе заето с колодрума, защото бе пусто.
    - Искаш ли сладолед? - Подвикна Нико и аз се обърнах. Едър мъж с шапка и мръсна кестенява шуба, стоящ зад павилион с голяма рисунка на сладолед, ни гледаше умолително. Без да чака ответ, тя пристъпи към него:
    - Два сладоледа. Нека един да е ягода, а другия ванилия.
    - Разбира се, мадам.
    Както ядохме от студената сладост, до нас приближи много симпатично момиче слабо, с кестенява къдрава коса. Нико я видя и засия от радост.
    - Кора, какво става с теб? Отдавна не съм те виждала! - възкликна любимата ми.
    - Никооооо! Най сетне да се срещнем! - със същия тон отвърна другата девойка.    - Това е Зуфар. Зуфар, това е Кора - запозна ни Нико. Двамата с момичето се ръкувахме.
    - Кора е дъщеря на свещеника от голямата ни църква "Свети Павел".
    - О, наистина ли? - усмихнах се аз.
    - Баща ми ще освети състезанията. Хайде, елате при нас. - радостно зачурулика Кора и се провря през тълпата. Ние я последвахме.
    Свещеникът бе най отпред, точно пред сцената, и по всяка вероятност се готвеше за представлението. Кора се дотътри до него за да му каже, че е довела приятели. Но когато отецът се обърна към нас и ни погледна (или по-точно, погледна мен), приятната му усмивка се изпари за части от секундата. Той не се обърна към Нико, когато се здрависваха, а моята ръка стисна плахо и безсилно. Не изпускаше от поглед очите ми.
    - Татко, какво става? - Кора надвика почти кряскащия глъч на тълпата, след което дръпна черното расо на баща си за да го изкара от унеса. Сякаш по някакъв начин го бях хипнотизирал. За миг аз и Нико се смутихме, а Кора ни изгледа виновно.     Свещеникът, наблюдавайки ме през рамо, се наведе и прошепна нещо в ухото на дъщеря си, при което тя кимна и наведе глава.
    - Какво се е случило? - запита я Нико. В това време груб звук от бас китара се извиси над хората.
    - Нищо, нищо. Всичко е наред. След час ще започнат състезанията.
    - Не, не е наред! - намеси се баща й. Започна песента - метъл парче, изпълнявано, както стана ясно от някаква тбилиска метъл-група.
    - Какво не е наред? - Нико надвика песента.
    - Над това момче тегне проклятие! Проклятието е много силно! - отвърна свещеникът, гледайки ме с присвити очи.
    Предполагам, много хора биха помислили, че в онзи зловещ момент аз засипах светия човек с безброй въпроси. Наистина, исках да го разпитам най-подробно за проклятието, за гробището, за всичко, което може би знае за злите сили. Но за съжаление това не се случи. След грозните слова, аз предпочетох да замълча, да наведа глава и по възможност да избягвам този мъж. Не че не исках да узная какво се случва с мен. Не че не исках да споделя с някой, за да си помогна, поне отчасти. Ала когато чух онези думи, аз отново усетих страха в най-суровата му форма. Никой, абсолютно никой не трябваше да ми разваля деня, подсещайки ме за кошмарните моменти, които се стоварваха яростно върху плешките ми и които ме разяждаха отвътре. Предишната нощ спах спокойно при Нико и днес бях щастлив с нея. Не биваше отново да мисля за Гробището на демоните. Не биваше...
    До започването на състезанията, (а и до края на деня), бях в лошо настроение. Успокоих се малко когато Свещеникът (разбрах, че името му бе Отец Михаил) ни остави, за да освети събитието, но това успокоение не бе достатъчно да ми върне настроението.
    Моята любима, а и Кора, непрекъснато опитваха да ме развеселят със закачки, но аз се усмихвах изкуствено. На няколко пъти Нико ме увери, че ще бъде до мен и ще направи всичко по силите си, за да ми помогне - думите й ме стоплиха, но не ме разведриха.

    Състезанията, продължили цели пет часа, минаха на ниво. Рядко виждах толкова масово събитие в такъв малък град. Победител от всичките пет етапа стана грузинец с български корени, родом от Рустави, който от години живеел в Америка. Позлатиха го с медал, голяма парична награда и накрая получи звание за почетен гражданин на Тианети. Бяха организирани и няколко томболи с награди, най-голямата от които бе екскурзия до Индонезия, спечелена от младо момиче на осемнадесет години. Що се отнася до мен, аз така и не улових истинската атмосфера на събитието - и най-крехките наченки на радост биваха потушавани мълниеносно от злокобните мисли за проклятието. Докато всички се забавляваха, аз изглеждах като призрак, сякаш не бях от този свят, сякаш бях привидение, дошло от ада. Нико също не успя да се наслади докрай на събитието, като през цялото време държеше ръката ми и я стискаше, за разлика от приятелката й Кора, която искрено се забавляваше.
    Тръгнахме си. Наред с оглушителната врява на множеството вървящи хора около нас, обливаща ни като мъгла от всички страни, ние крачехме мълчаливо, с тромави движения. Думите на Отеца бяха страшни. Страшни и ужасни. Аз съм прокълнат и нося със себе си проклятието. Визитата ми в страховитото гробище бе отключила нещо в мен и така станах неволен потърпевш...
    Как, как бе възможно да се поддам на любопитството? Защо просто не приех думите на онези личности за глупости и не ги оставих зад гърба си. Дали пък тогава някое невидимо същество не направляваше разума ми, тласкайки ме в онази посока?
    Неусетно пристигнахме до нашите къщи. Нико ме погледна и аз съзрях тъга в нейните очи.
    - Може ли тази нощ аз да спя при теб?
    - Разбира се, разбира се. Ще ми бъде много приятно. Но... наистина ли го искаш?
    - Искам го и още как. Само ще се прибера за няколко часа, за да се видя с родителите ми, и след вечеря ще дойда. Става ли?
    - О'кей Нико. Ще те чакам. Благодаря на Бог, че те срещнах.
    - Аз също, Зуфа.

    Седях на стола, поглъщах сварените от мен кренвирши и салатата от домати и краставици и анализирах отминалия ден. Дори любовта на моята Нико, която до днес ме спасяваше от лошото, бе победена от грозните мисли за демони и проклятия. Засега.
    Не чувствах болка или неразположение, нямаше никакви особени белези по тялото ми. Как по дяволите онзи свещеник позна, че над мен тегне проклятие? С какво бях по-различен от другите. Може би той, като божи човек, съзерцава неща, невиждани от обикновените прагматични хора. Или пък нещо в погледа ми го бе смутило...
    Ядох бавно, без апетит. Кренвиршите и салатата все повече ми изглеждаха като тягостни предмети, навлизащи със сила в тялото ми.
    НЕЩО ЩЕ СЕ СЛУЧИ!...
    Отново!
    Това прояснение дойде откъм съзнанието ми. Като че ли нещо се промени в стаята ми, но аз не виждах какво.
    Белите стени си оставаха невзрачни, старата прашна черга по пода контрастираше с тъмночервения си цвят, от прозорците влизаше светлина, и аз съзрях мрачно разположените оттатък реката две села - Дзебниауреби и Джебота, а над тях горделиво синееха Кавказките планини. Вратата на стаята ми беше затворена, но имах неведомо чувство, че невидимо същество се е промъкнало през нея.
    Тук имаше някой, или нещо. Въздухът бе друг - той тежеше в гърдите ми при всяко вдишване. В него се усещаше призрачно присъствие. Навън бе още светло, макар че наближаваше деветнадесет часа. Неведом импулс ме накара отново да погледна през прозореца, където огромните дървета и гъстите храсти, опасали реката от двете й страни, тъмнееха мрачно, а над тях, веднага след навъсеното поле, между далечни гъстаци сивееха къщите на Джебота.
    Въздухът трепереше! И причината не бяха изпаренията от реката или някаква мараня в далечината, просто невидима енергия сякаш се движеше из него.
    Аз се напрегнах. В мислите ми се появиха лоши предчувствия...
    ПРОЗОРЕЦЪТ СЕ ОТВОРИ С ТРЯСЪК!...
    Почувствах удар в главата от дървената рамка, а стъклото издрънча гръмко! Болката бе притъпена от шока.
    Появи се много силен повей - огромно количество свистящ въздух влезе с взлом. Свистенето бе стон на множество души, пържещи се в ада - казваше ми подсъзнанието. Повеят бе смразяващ, арктически. Аз затреперих от студ и страх.
    От нищото се извиси друг ГЛАС, много по-силен от свистенето - той бе дрезгав, грапав, приличаше на рев на гарга. Сепнат, направих крачки назад и седнах на леглото. Гледах смаян в пространството, към мястото, от което идваше гласът...

    Едва ли някой, който не е преживял свръхестествени явления, или пък не е бил жертва на магия, може да си представи в пълна степен чувствата, което изпитвах аз. Идваше ми да заплача, но плачът не идваше, загубил се в тъмните глъбини на моето изстрадано съзнание заради колосалния ужас, завладяващ изцяло всяка брънка на тялото ми. Човешкият мозък има предел за разум, а разумът функционира пълноценно само при нормално ниво на емоционалния стрес. Когато същото ниво внезапно се вдигне, разумът сякаш спира и мозъкът започва да действа на автопилот.
    Ето защо моментите, в които излязох от къщата, ми се губят. Не осъзнах кога съм преминал през гласа, през невидимия щит от призрачни, прокълнати създания, въобще не помнех как съм отворил вратите и съм напуснал къщата. Когато се върнах в съзнание, се намерих да крещя неудържимо пред оградата на двора. Не можех да спра, не и в близката една минута. А от състоянието ме извади моята Нико, която неусетно бе дошла при мен и ме разтърсваше...

    - Хайде да вечеряме у нас - тихо предложи тя, след като се увери, че съм малко по-добре.
    - Хайде - съгласих се и двамата тръгнахме бавно към нейния дом.

    ... следва продължение...