След най-дългата зима от перестройката насам и практически несъстоялата се пролет, лятото най-после разпери знойните си слънчеви криле над заспалата земя.  Изведнъж ме обзе внезапно вдъхновение за пътешествия и приключение. Веднага изникна и въпросът „На къде?“. И понеже съм хазартен тип реших действам наслуки. Приготвих голямата си туристическа раница на две нива с всичко необходимо и я метнах на гърба си. Тръгнах  към централната автогара. Минах нетърпеливо през голямата въртяща се врата и забих жаден поглед в първото изникнало пред мен билетно гише от 30-тината налични. Прочетох  дестинацията на първият ред. Шипка. Какво пък. Ще посетя най-сетне тази изпълнена с трагизъм и патриотизъм местност. Купих си билет и моето пътуване започна. Минавахме  едно след друго през видните възрожденски градчета с революционен дух. Докато внезапно не свихме по малък междуградски път, на който току-що подминахме една белееща се табела: Шипка. Когато автобусът ни изтърси в центъра на градчето с великото име се осъзнах. Ама за градчето ли ставало дума. И започнах трескаво да търся някой, който да ми каже как да стигна до патриотичният паметник на свободата. От дума на дума, от минувач на минувач накрая се озовах на бара на една кръчма със студена бира в ръка. Случайно или не до мен стоеше още един странник с бира в ръка. И си говореше с ханджията. Ставаше дума за върха Шипка. Човечецът каза, че искал да стигне този ден до Шипка преди мръкване за да направи поклонение. В същият миг учтиво го помолих да ме вземе с него, защото автобусът ме е хвърлил далеч от желаната дестинация. Човекът се съгласи. След трудно запалване бракмата му най-после потегли. Но насред приповдигнатото ни настоение и тесният междуселски път колата взе, че угасна. „Хм - казах си. Така ми било писано. Шипка да остане единствено недостижим блян.“ Покрай шосето имаше буйна растителност, която в първият момент ми попречи да забележа една полуизтрита  от ветровете и дъждовете табела, която гласеше: Оструша 5 км. Стрелката сочеше тесен черен път, също обрасъл с буйни храсталаци. Бях чувал за могилата, помещаваща храмът-гробница на тракийският бог на безсмъртието Сабазий. Затова докато моят любезен шофьор се беше наврял на половина под капака на своята бричка, аз тръгнах по посоката от табелата и се изгубих в гъстата растителност.  Понечих да погледна в Гугъл нещо повече за древната гробница, но за жалост телефона ми беше изгубил обхват. Леко потреперих при тази мисъл, но продължих по пътя за Оструша сякаш някаква невидима свръхестествена сила ме теглеше натам и не можех да й се противопоставя. Походът продължи дълго, докато едва не пропуснах още една прогнила дървена табела с надпис: Оструша 500 м. Свих в желаната посока и се намерих пред една висока обрасла в зелено могила. Пред нея имаше посетителски център, който по стечение на обстоятелствата беше затворен (днес беше понеделник). Е, все пак и на служителите им се полага почивка. Слава Богу пред центъра имаше подробна табела с информация за гробницата. На табелата пишеше, че комплексът е изграден в средата на IV век преди н. е. като храм на Сабазий и се намира в Долината на тракийските царе, която донякъде се припокриваше с ареала на Долината на розата. „Хм – казах си. Тази гробница е била съвременник на Александрийската библиотека и Александрийския фар.“ Изведнъж слънцето се скри и се появиха облаци. Нямаше никой наоколо. Почувствах се много мистично. Преди малко ми си стори, че  вратата на информационният център е заключена с катинар, а сега зееше отворена. „Не съм забелязал кога се е отворила– казах си. Явно в крайна сметка не е била заключена, а поривът на силния вятър я е отворил“. Странно, не би трябвало въобще да е отключена по това време. Нещо ме накара да се приближа. Вътре нямаше признаци на живот. Влязох. Притъмнялото небе приглушаваше светлината, влизаща пред прозорците и вътре беше полутъмно. Видях още една табела със стрелка, гласяща „Гробница“.  Насочих се натам и навлязох навътре в подмогилното съоръжение, което се състоеше от 5 правоъгълни и едно кръгло помещения. Единственото изцяло запазено помещение се намираше в средата, издигнато върху стереобат от каменни плочи. Представляваше монолитна каменна камера с погребално ложе и каменен касетиран таван. По касетите имаше следи от стенописи в ярки цветове, но нито един не беше запазен. Стоях в захлас докато нещо красиво и мистично привлече вниманието ми. А, значи все пак имало един запазен стенопис. Беше древно изображение на женско лице с рижава коса, много нежно и бяло. Загледах се замечтано в нея. Стори ми се тъжна. Дълго не можах да откъсна очи, като че ли ме беше омагьосала. Изведнъж ми стана хладно, а пространството се изпълни с аромат на парфюм. Нищо подобно не бях мирисал до този момент. Внезапно усетих чуждо присъствие. Чух името си глухо: Стоиле…Обърнах се и онемях. Пред мен стоеше жената от стенописа в дълга синя одежда, препасана с колан през кръста. Не можех да повярвам на очите си. Заговори ми: „Отдавна те чакам, Стоиле. Вече над 2 хилядолетия. Искам да ти разкажа историята си“. „ Но защо чакаш точно мен?“ – попитах. „ Трудно е да се обясни, но ще опитам. Може и да те шокирам, но ти си прероденият ми съпруг. Духът му беше освободен да се рее между този и онзи свят и да се преражда. А според нашия обичай, когато той се помина вградиха сянката ми в гробницата. И моята душа беше осъдена да остане завинаги тук. Както винаги бяха оставили жената да плаща за греховете на своя съпруг. А той свободен да блуждае между световете. Моята участ не е лесна, но се надявах, че като минат 2000 години тъмната магия най-накрая ще се развали. Но не би. Затова говорих с боговете и те ми казаха, че трябва да намеря теб, мой съпруже, през 20-тото ти прераждане и по някакъв начин да те подмамя да дойдеш тук. Така и стана. За мое щастие 20-тото ти прераждане се оказа в София. Като те гледам – все същият снажен и красив момък си. Моля те само едно – целуни ме и ме избави от тази орис. Завинаги ще съм ти благодарна и ще те пазя в сърцето си.“ Обзе ме тревога. Какви ги дрънкаше това полупрозрачно и неземно красиво същество, изправено пред мен? Аз – нейният съпруг? Невероятно. Тя мълчеше и ме гледаше с умоляващи очи. По бузата й се търкулна сълза. Казах си: „Какво пък. Нека се опитам да изтрия вековният мъжки грях към съществата от женски пол поне веднъж.“ И я целунах. Изведнъж чух неземна музика, огледах се наоколо, но в гробницата вече нямаше никой. Душата й се беше въздигнала на небето и едва ли някога отново щеше да слезе на Земята. Дори и след няколко хилядолетия. Не знам защо, но в този миг се почувствах безсмъртен. Излязох навън. Слънцето се беше показало и печеше силно. Навън все още нямаше жива душа. Чух скърцащ звук и като се обърнах – вратата на информационния център беше плътно затворена и заключена с масивен катинар. „Сигурно бълнувам или ми се е присънило всичко, което ми се случи току-що.“ - помислих си. Тръгнах обратно по пътя за града, а край себе си усещах уханието на рози, въпреки, че наоколо нямаше нито една роза.