Защо се ужасявате, хора, и защо тъгувате? Ваша ли е вината за това предателство? Не е ваша. Моя е. Аз ги чух. Не вие. Аз чух и видях. Но сляп и глух съм бил. Винаги. И досега. Срещна ли хубаво момиче или жена, все вярвам и мисля, че тъй също е здрава, чиста и добра. Все вярвам, а то е напротив! Обичайно всегда е било красивите хора да имат черни души. Покварени, защото са свикнали всички да им се умиляват и да им угаждат на хубостта. Да получават каквото поискат без труд и усилие. Разглезени, размамени! Такива са. Ама не и за мене. За мене лице красно е сърце красно. А вие подобни не бивайте. Че на грехове като моите няма да удържите. Будя се нощем. Крещя. Блъскам си главата в студените камъни. И какво? Ще върне ли това някой от умрелите? От закланите българи? От моите братя? Няма. Умрелите са си умрели. И да ви кажа, завиждам. Те не страдат. Страдам аз. Разкайвам се и моля за прошка. Ала никой не остана за прощаване. Сам съм. Забравен. Ето, за пример ме вземете и не вярвайте. Никому не вярвайте. Ни на хубави, ни на грозни. Ни на мъже, а на жени още по-малко. Никому! Само на себе си. И на България. България, България!... И на Димо. На Димо Сирак....

Ех, Димо, Димо, като ти изкопах гроба... по-добре аз да бях легнал в него....

А в това време, докле кълняхме и пустосвахме Сирмината щерка, кучката, отвън на стените затръби турска бурия. Събираха се турците да вземат Царевец. Знаеха, че малцина сме останали. Малцина да гинат мърцина... И какво сега, време ли е да се мре? Не исках да умирам, ами да живея. Мило ми беше небето, синьото, и зелените ливади, и белите салкъми, всичко ми беше мило. Не ми се умираше. Грях ли е да искаш да си жив, лошо ли е? Не знам. Знам само, че Димо не беше го страх. Щом тръгнаха турците на пристъп и видя той, че сме твърде малко да пазим добре целия Царевец, раздели хората на два отряда. Едните качи на високите стени на Българската Патриаршия Възнесение Христово, Майката на всички български църкви, там да се бранят до последно и по нея да избиват и измушват турци-анадолци, доколкото им е възможно. И тия клаха и избиваха, вервайте ми. Мамицата им разплакаха на поганците! Толкова се бяха разбеснували, че по едно време около стените на Патриаршията се натрупаха цели камари от тела на неверници, а живите, които напираха да убият малцината останали от нашите, газеха по телата на другарите си, катереха се по главите им и тъпчеха черните им кървища. Само и само да стигнат до българите. Да ги насекат. Да ги разпорят. Да поругаят храма им. Да го запалят. И да го няма.

Защо? Що за бяс е тоя? Откъде иде въжделението да убиваш и да рушиш? Нали сме всички хора, живи хора, от майки раждани. Внуци и правнуци на един и същ праотец. Или не сме? Или в кръвта ни е записано да сме убийци? Или сме глутници вълци, на които е речено да се давят и разкъсват едни други? Ако е така, Боже, то спри да искаш от нас да сме добри и милостиви. Спри да искаш да си обръщаме другата буза, когато ни ударят. Не каза ли ти, Боже, че си дошъл на света не за мир, а за меч? Къде е тоя меч? Кога ще го вдигнеш? Кога ще го размахаш, Боже? „Когато му дойде времето”, проповядва игумена на манастира. Лъже той! И ти лъжеш, Господи! Нивга меч не си имал! Мамиш само бабичките да ти вярват и да чакат справедливост! Ако тогава, на Царевец, не беше време и място за Божи гняв, за огън и жупел, то не зная аз какво друго трябва, да та потръгнеш тоя твой пусти меч из ръждясалата ножница! Какво още? Да се затворят хиляда жени и деца в Твоя църква, а турците да хвърлят отгоре им пчелни кошери? И кога клетите отворят порти накрая, да бъдат клани и разпаряни направо на олтара ти? Даже не мога да си представя такава страхотия, но кой знае, в тая прокълната агарянска царщина бива всичко, що нигвга не е бивало. Тогава поне, Боже, би ли се събудил, би ли се размърдал?.. Не, нали?.. Какво са за теб някакви жени и деца, какво са някакви хора... Но ако не друго, Господи, поне ела, пронижи мене, който те наричам страхливец и измамник, и те проклиням право пред иконата ти! Та да забравя най-после. Да спра да чувам писъците. Да спра да виждам кръвта. Но не забравям. И не спирам…

Накъсо речено, българите бяха избити, Църквата Майка беше осквернена и запалена. Отново. Както и преди векове. И пак поробители тъпчеха медното ни гумно. Онова, неверното, неистинско гумно, което струпахме как да е, а не както трябва. Защото и ние сме българи какви да е, а не каквито трябва. Останахме само малцината, които чакахме реда си по бойниците на царския дворец. Димо, аз, Веруй Бога и още неколцина от хората му. Толкова. Тогава видях и разбрах какво е библейско Откровение и Апокалипсис. Разбрах какво е Армагедон. Дотогава само бях чел ония страшни думи, а тогава видях.

Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица. И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше Смърт; и Адът следваше подире му...

Не, сгрешил си, отче Йоане, кон нямаше, само арапи... Подир арапи – татари, подир татари – манафци... За нас идеха. А че името им е Смърт – това, виж, вярно беше.