И като вървяхме така нагоре по стръмнината, отведнъж пред нас се появи голо, равно място и грамаден мраморен саркофаг, който с времето и от собственото си тегло беше потънал до половината в земята. Десет лакти широк и дълъг от тука до Стамбул. Защо ли го намираме точно на това място? В пустинята. В гората... Може някога да не е било гора! А нещо друго. Какъв ли човек е положен в него? Или великан? Или пък някой от нашите вехти царе? Чувал съм песни за тях, че стъпят с единия крак на Балкана, а с друг на Витоша. Че камен да стиснат, вода излиза. Но не вярвам. И те са били хора като нас. Само до полуда са обичали опустелата България...

Шуна приближи тоя наш радомирски кивот, обиколи го веднъж и дваж. Погали обраслите с мъхове прастари цветя, бикове и хора, които се любят, изсечени по цялата му шир, надолу и нагоре, навсякъде.

- Отместете капака, обърнете го настрани. – глухо заповяда вещицата.

Спогледдахме се с рицаря. Да го отместим, ама как? Мраморната плоча тежеше повече и от двама ни вкупом с бронята му и моите мокри опинци отгоре. Но що да се прави. Застанахме от двете страни и напънахме. И пак напънахме, и отново, и трети път. Де сега да покажем дали сме мъже! Мъже, не мъже, не мърдаше, все едно си биехме главите в стена. Като пръчове. Костите ми изпращяха от зор и остра, пареща болка се разтече по жилите, за да каже, че колкото сила съм имал, това е било и повече не мога. И латинецът не можа. Май го беше поместил мъничко, ама това не стигаше. А Шуна стоеше зад мене, и като видя, че отпуснахме безпомощно ръце, шамароса ме отзад по тила и ядно просъска в ухото ми:

- В леглото бихте вдигали, нали? Ама тука ви е тежко! Я върви при другия, па се целунете, ако искате и хванете най-после здраво тая пущина!

И застана отляво сама, а отдясно ни изпрати и двамата за наш срам и заради това, че тя беше вещица, пък ние прости хора. А като погледнах рицаря, видях, че е разтворил прешироко очи и трепери от страх. И се зачудих, че е избран, а се показва недостоен и лишен от смелост. Тогава се обърнах, опрях рамо до неговото и видях що виждаше и той. И разбрах страха му и защо трепери. Стояхме един до друг двамината, мъжко семе, а около нас беше мъгла – гъста и млечна, нечовешка, пред гърдите ни – каменен ковчег без начало и без край, а отсреща – Шуна. Шуна ли? Не беше тя. Беше черно, призрачно създание без лице, без очи, една тъмна сянка, демон. Или пък, ако щете – Бог. От старите. Които християнството победи и ги нарече зли духове. Но тях още ги има, хора! Тук са. Живи са! Истинските богове на нашата българска земя.

И рече Шуна, Богът, демонът:

- Бутайте!

Хайде! Да го претурим студения камък, да отворим тоя гроб. Какво беше писано за възкресението Исусово? „И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него; видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг.”

Леснина е да вдигнеш Исус от умрелите. Нали самичък той, всемогъщият, обещал и предрекъл своето спасение. Как да не се сбъдне? Че то е детинска работа, всеки би могъл да го стори, не само ангел Господен. Но да възкресиш България... да прегазиш тия мръсни поганци, тия клети манафци... кой ли ще се наеме? Де са ангелите и архангелите? Няма ги! Крият се някъде по икони, по църкви и манастири. Нищо, че им се молят денем и нощем нашите попове и бабички. Глухи са ти ангелите, Боже! Само Шуна имаме. Само тя ни чува. И е заедно с нас.

Затова – бутайте! Бутайте, всички вие, братя мои, заедно, всичките, защото нищо друго не помага. Това е пътят да преборим нашата съдба.

Помръдна мраморът, потръгна по ръба на ковчега. А краят му го тикаха двама мъже млади, та здрави и ех, ако за мене не е било баш така, то поне рицарят вярвайте, че цъфтеше в мъжка сила. Ама истината е, че без Шуна нищо нямаше да направим. Помните ли, когато Димо носù на ръце Докс, пък онзи тежеше доста? Сега и Шуна така. Момиче уж, крехко и немощно, а от нейната страна първом се занесе камъкът, полетя и с глух тътен се тръшна върху изпостелите ланшни и по-ланшни листа, които застилаха планината. А тя потрепери и май се зачу от утробата й далечен стон. Тих и страшен. Поех дъх и пристъпих напред да погледна що има в ковчега. Чаках да е празен. Или пък някакви вехти кокали и прокъсани парцали. Но не. Съвсем друго. Нечакано и немислено. И тогава се разтреперих и аз като рицаря, защото се отваряше пред мене странен свят на магии, на прокоби, на стара вещина и на отречена слава. Не исках да влизам в него, но никой не ме питаше. И влязох, и видях. Първом видях сребърна чаша. До нея – оловна паница, пълна с най-обикновена червена пръст. И още – златно седло. Да, така беше – златно! Точно като в приказките за цар Котис. А Шуна стъпи върху камъка, който току-що бяхме отвалили и хвърли настрани мантията, която я увиваше отгоре до долу. Пък кучето мигом скочи в краката й, полегна пред тях и се сниши, а умната му главица ту се галеше в коляното на своята господарка, ту се виеше настрана и остреше уши, като да чуеше нещо отколешно, запустело и забранено, нещо велико, което нам, на простите смъртни, не е дадено да чуем.

- Елате! – повика ни чародейката. – Идвайте тука да се кълнете, не на мене, а на България. Ако ли не щете - махайте се и бъдете проклети! Каквато съм проклета и аз...

И гласът й се пречупи, та млъкна Шуна, а вместо да говори, забоде в нас тримата такива едни черни, тъжни и мъчно поносими очи, насреща на които що да сториш и как да се отвърнеш от тях? И носеше Шуна тесни кожени гащи, а нагоре кожен елек, стегнат с върви чак до гушата. Тя, дето все разгърдена ходеше, че и повече, сега... като в ризница, като за бой... А бяха обсипани дрехите ѝ със сребърни слънца, луни и седемлъчни звезди, в които грееха странни знаци, някои познати, а други – не. Имаше го и белега на извечния род Дуло – ипсилонът с двете хасти. По ръцете си беше усукала бели и червени конци. Много. И отляво, и отдясно, навсякъде, чисти, снежни, алени, останали като завет за внуци и правнуци от старите българи на Аспаруха. Шуна... милата ми... жрица... свещеница... Такива били някога колобрите - като нея – силни, здрави, красиви мъже и жени, те са ни водили напред и затова стояла вярата българска яка. Имало, то се знае, и стари, без тях не бива, ала те, бидейки умни и разумни, се държали по-далече от хорските очи, неусетно и невидимо учили народа на своята мъдрост и го теглили накъдето трябва да върви. Така, че все едно той сам го е поискал. Не като сега. Чудя се на християните, че все им пеят литургиите, кадят им тамяни разни грохнали дядовци, космати и брадати, сбръчкани и сбабичосани. Защо? Чий бог бихте обичали повече – богът на млада и хубава жена или този на полумъртви, уморени и изхабени люде? Ще попитате кой бог обичам аз. Недейте. Аз дадох клетва. Клех се на вехти и нови богове, на всякакви, да не оставям селата ни, и да не оставям България на чуждите. И да не допущам да погине бащиното огнище. Отдавна погребани подвизи да извадя наяве и стари знамена да развея за полза на българите и за пакост на враговете ни. А доколко съм убранил клетвата кажете вие, нали за вас пиша сию историю? Самичък да се съдя не смея, защото отдавна съм загубил милост към себе си и много страшна би ще присъда била.

Загребах шепа суха земя от паницата и гледах да не разпилявам, че беше престояла в ковчега векове, после я вдигнах високо нагоре, оставих да изтече върху главата ми.

- Ако предам България, нека така ме засипе гробът!

И прекрачих до Шуна, а на моето място стъпи мома. Сирмина и хаджи Мануилова. По риза беше, едва да не речеш – гола. Наведе се и напълни с вода от бърдучето сребърния потир, що намерихме в саркофага. Дано ми прости Господ, че съм назовал чашата потир. Яко онзи, за който Исус уж казал: Ето ви моята кръв, пийте от нея! Нашият не беше кървав. А чист. Но чакай, май не беше чак толкова различен от Исусовото причастие, защото тъкмо за кръв проговори над него момата и ето – обърна го, та се изля бистрата водица по белите й рамене. Кълнеше ли се тя или се молеше?

- Кръвта ми да се лее като водата от тая чаша, ако оставя българите и се повлека по турците!

Така рече, а на мене ми се приплака, защото й беше прилично да се кълне на момък и за венчило, а не за турци и от турци. Ама нищо, нека да е така. Нека види Господ докъде ни е докарал.

И прекрачи момата до Шуна, а на нейното място стъпи рицарят. Драго ми беше да го гледам. Целият в желязо, свободен, никога не превивал гръб. Като помисля само, че и ние сме били такива. Свободни! Свободни! Какво ли е това нещо да не ти виси поганец на главата, да можеш да решаваш сам за себе си и за своите, да си стопанин, да си баща и син да си на тая наша мила, ласкава и гальовна земя, която ни е родила? Да дишаш... Какво ли е да погледнеш нагоре и да видиш звездите?.. Но що ли ви питам? И вие сте като мене. Де ще знаете? Дано поне не сте свикнали вече с ярема си, робове!

Хвана рицарят седлото и го преметна наопаки. И да, златно беше, златно. Ще ви го повтарям колкото пъти искате. Дано се утоли най-после ненаситната човешка жажда за пари и богатство! Ето, пак ви казвам – златно седло! Ха, търчете сега по чукарите да ровите и търсите! Но няма да го намерите...

- Ако наруша клетвата, нека падна мъртъв от коня! – рече йоанитът. На български. Сигурно Шуна го е научила какво точно да каже. Малко заваляше думите, но му се разбираше. Славянин беше. Немец не може да говори така нашия език. Славянин значи. Кой ли е и какъв? Не го е избрала Шуна случайно. Има тука нещо по-дълбоко, но какво – само тя знае.