14.02.2025 г., 6:59

Гробът на Димо: Кръв

578 1 5
5 мин за четене

Гола.

Бях я виждал такава при езерцето с Димо. Когато ги спрях. Да не грешат. И сега пак. Но различна. Навремето помня момиче. Сега е жена. Някак заоблена, разлята. Хем е Шуна, хем друга. Как да го кажа? На кошута прилича. Мека и цялата пълна с мляко.

Кошута ли? Друга е. Вълчица. Готова да кърми, но и да убива. Да глозга кости. Да лочи кръв. И да гледа вълчета.

Не.

Отново сгреших..

Кошута си, Шуно. Нежна. И топла. Мое сърце. Моя любов. Такава те помня. И сега, след толкова години пак виждам как ни водеше през ония безрадостни времена, а тихите пламъци на факлата щедро заливат чудесната хубост на бедрата ти, такива млади и живи. И недокоснати от никого. Че е страшна клетвата на старата Шуна да останеш без мъж и венчило. Щом Димо не можа, как ли да се надявам аз?..

Летните нощи свършват бързо. Провиделяваше се. Вървях подир тебе с магарето и вече знаех къде отиваме. В Малката пещера. Колко пъти си ни водила там. По тия пътеки същите. Понякога обръщах глава и гледах Богданчо. Плаши ме. Мърда той вдървено, нечовешки. Като кукла. Като някой, чиято душа е изтръгната и върви ей така – без да знае накъде и защо. От Шуна не се отделяше, ала у магарето има повече разум, отколкото у него.

Първите слънчеви лъчи ни завариха тъкмо пред входа на пещерата. А там чакаше онзи, радомирският кадия, дивият албанец, дето искаше Шуна в тъмници да затваря. Сега стоеше, целият овързан с въжета, яко бесно говедо и с наведена глава. До него лежеше нож. Не се учудих. Вещицата не забравя и не прощава. Никому. Пази се, Богданчо, и на теб няма да прости!

И като си помислих това, рече Шуна на еничарина:

- Взимай го този и влизай в пещерата!

А Асан ага не се поколеба, нито помая, но вдигна кадията на рамо и хлътна в тъмната паст на Малката пещера. И ми се приплака, защото си спомних тая момчешка сила, същата, у Димо. Когато беше жив. Но сега е в ковчег. Понесен от магарето, което унило пристъпяше подире ми.

- Не бой се! – рече ми тихо чародейката, приближила се неусетно до мене. – Скоро всичко ще свърши! Смел бъди!

- Лесно ти е на тебе да си смела. – отвърнах. – Ти си вещица. Аз съм прост човек. И ме е страх. Но ви обичам. И двамата ви обичам.

- Знам, че ни обичаш. И Димо го знае. Затова оставяме всичко на тебе. Живей! И не оставяй да погине споменът!

Тука вещицата спра да ми говори и тръгна към скалата, дето изчезна Богданчо. Жестока беше.

- Шуно! – повиках аз. – Може ли да дойда? Да видя всичкото?

Тя спря, та се позамисли. И кимна:

- Така да бъде! Влез! Но не стой близо до нас, лесно да можеш да избягаш. Пещера е това, всичко може да се случи.

После се позапъна, скръцна със зъби и завъртя глава, но се обърна и рече:

- Не е пожелавал Димо по-добър приятел. Ти му даваше сила всичките тия години. Само да знаеш колко пъти ми е плакал на рамото, че му е мъчно за тебе! Помни Димо Сирак и дръж се мъжки! Да го заровиш. И за после...

Тогава разбрах, че вече съм стар. Навремето, ако Шуна подобни думи би ми рекла, със сълзи и умиление щях да я удавя. Сега само стиснах зъби. И с нокти раздрах гърдите си. Потече кръв и в устата ми, и по тялото ми. И какво от това? Обикновена, човешка кръв. Тече, тече. Толкова кръв изтече, та моята ли? Вещицата хлътна в тъмната паст на пещерата, а аз метнах юларя на магарето върху един кичест бор и побързах след нея.

 

Първото нещо, което видях в Малката пещера, беше лампата. Оная, същата от пущинаците на Конявската планина, когато търсихме короната. По дръжката й се виждаха дванайсет мъже, държащи някакво си полукълбо, по което има чудновати, неразгадаеми знаци. Лицето на първия мъж беше красиво и благородно, на втория чертите бяха по-сурови и неприятни, а всеки следващ ставаше все по-грозен и зловещ. Изнесла я е Шуна от ходниците без да ми каже. Защо сега е в пещерата? Защо?

Светеше лампата, а около нея събрани Асан ага, вещицата и радомиският кадия. Аз останах настрани, близо до изхода, както поиска и ми заповяда тя. Тя. Моята обич. Моето сърце. Която блестеше гола и дива.

Рече Шуна на Богданчо:

- Вземи ножа и отрежи главата на албанеца! И нека това да е последният човек, когото убиваш!

Еничаринът хич не се подвоуми, вдигна ръка и клъцна злата кратуна. Кръвта пръсна изобилно, чародейката хвърли нещо отгоре и както някога припламна лампата в цветове и красота. Наоколо се разнесе дим и странен, сладостен аромат се стелеше вредом.

- Гледай, гледай, гледай – пропя вещицата на Асан ага.

- Гледам, Шуно... – занесено отвърна той.

- Вътре в лампата гледай и никъде другаде...

- В нея...

- Не мисли, само гледай...

- Не мисля... няма ме...

- Гледай!

- Гледам... и видях.

- Какво виждаш?

- Виждам човек.

- Кой е?

- Димо.

И тука, дали зарад неверната сладост на вещерския пушек, дали просто от умора, че не бях спал от дни, пред очите ми падна черно було и нищо повече не помня. Какво е бивало после не зная.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Анани Ананиев Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Преполагах, че е умишлено, защото на 2 или 3 се среща. Не, не съм подозирала за такъв похват, защото аз не го почувствах по начина, по който го обясняваш, но определно ми направи впечатление. Мерси, че обясни.
  • Благодаря на всички за хубавите думи. Ина, права сте за глаголното време, но умишлено така е написано. Сегашното време подсказва, че монахът хем разказва, хем вижда всичко пред очите си и го преживява отново.
  • Поздрав!
  • Ама то какво стана - оказа се, че си изключително добър разказвач. Продължавай!
  • еее, не беше често, четох чак до края ... бих събрала накъсаните фрази в началото в цели изречения. "Но сега е в ковчег. Понесен от магарето..."- но сега беше в ковчег - така мисля, че трябва да е глаголното време. Иначе, благодаря пак. Дай нататък и не е добре така да ги завършваш, защото ще ми се изчерпа любопитството. Шегувам се.

Избор на редактора

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...