Гробът на Димо: Кръв

Гола.

Бях я виждал такава при езерцето с Димо. Когато ги спрях. Да не грешат. И сега пак. Но различна. Навремето помня момиче. Сега е жена. Някак заоблена, разлята. Хем е Шуна, хем друга. Как да го кажа? На кошута прилича. Мека и цялата пълна с мляко.

Кошута ли? Друга е. Вълчица. Готова да кърми, но и да убива. Да глозга кости. Да лочи кръв. И да гледа вълчета.

Не.

Отново сгреших..

Кошута си, Шуно. Нежна. И топла. Мое сърце. Моя любов. Такава те помня. И сега, след толкова години пак виждам как ни водеше през ония безрадостни времена, а тихите пламъци на факлата щедро заливат чудесната хубост на бедрата ти, такива млади и живи. И недокоснати от никого. Че е страшна клетвата на старата Шуна да останеш без мъж и венчило. Щом Димо не можа, как ли да се надявам аз?..

Летните нощи свършват бързо. Провиделяваше се. Вървях подир тебе с магарето и вече знаех къде отиваме. В Малката пещера. Колко пъти си ни водила там. По тия пътеки същите. Понякога обръщах глава и гледах Богданчо. Плаши ме. Мърда той вдървено, нечовешки. Като кукла. Като някой, чиято душа е изтръгната и върви ей така – без да знае накъде и защо. От Шуна не се отделяше, ала у магарето има повече разум, отколкото у него.

Първите слънчеви лъчи ни завариха тъкмо пред входа на пещерата. А там чакаше онзи, радомирският кадия, дивият албанец, дето искаше Шуна в тъмници да затваря. Сега стоеше, целият овързан с въжета, яко бесно говедо и с наведена глава. До него лежеше нож. Не се учудих. Вещицата не забравя и не прощава. Никому. Пази се, Богданчо, и на теб няма да прости!

И като си помислих това, рече Шуна на еничарина:

- Взимай го този и влизай в пещерата!

А Асан ага не се поколеба, нито помая, но вдигна кадията на рамо и хлътна в тъмната паст на Малката пещера. И ми се приплака, защото си спомних тая момчешка сила, същата, у Димо. Когато беше жив. Но сега е в ковчег. Понесен от магарето, което унило пристъпяше подире ми.

- Не бой се! – рече ми тихо чародейката, приближила се неусетно до мене. – Скоро всичко ще свърши! Смел бъди!

- Лесно ти е на тебе да си смела. – отвърнах. – Ти си вещица. Аз съм прост човек. И ме е страх. Но ви обичам. И двамата ви обичам.

- Знам, че ни обичаш. И Димо го знае. Затова оставяме всичко на тебе. Живей! И не оставяй да погине споменът!

Тука вещицата спра да ми говори и тръгна към скалата, дето изчезна Богданчо. Жестока беше.

- Шуно! – повиках аз. – Може ли да дойда? Да видя всичкото?

Тя спря, та се позамисли. И кимна:

- Така да бъде! Влез! Но не стой близо до нас, лесно да можеш да избягаш. Пещера е това, всичко може да се случи.

После се позапъна, скръцна със зъби и завъртя глава, но се обърна и рече:

- Не е пожелавал Димо по-добър приятел. Ти му даваше сила всичките тия години. Само да знаеш колко пъти ми е плакал на рамото, че му е мъчно за тебе! Помни Димо Сирак и дръж се мъжки! Да го заровиш. И за после...

Тогава разбрах, че вече съм стар. Навремето, ако Шуна подобни думи би ми рекла, със сълзи и умиление щях да я удавя. Сега само стиснах зъби. И с нокти раздрах гърдите си. Потече кръв и в устата ми, и по тялото ми. И какво от това? Обикновена, човешка кръв. Тече, тече. Толкова кръв изтече, та моята ли? Вещицата хлътна в тъмната паст на пещерата, а аз метнах юларя на магарето върху един кичест бор и побързах след нея.

Първото нещо, което видях в Малката пещера, беше лампата. Оная, същата от пущинаците на Конявската планина, когато търсихме короната. По дръжката й се виждаха дванайсет мъже, държащи някакво си полукълбо, по което има чудновати, неразгадаеми знаци. Лицето на първия мъж беше красиво и благородно, на втория чертите бяха по-сурови и неприятни, а всеки следващ ставаше все по-грозен и зловещ. Изнесла я е Шуна от ходниците без да ми каже. Защо сега е в пещерата? Защо?

Светеше лампата, а около нея събрани Асан ага, вещицата и радомиският кадия. Аз останах настрани, близо до изхода, както поиска и ми заповяда тя. Тя. Моята обич. Моето сърце. Която блестеше гола и дива.

Рече Шуна на Богданчо:

- Вземи ножа и отрежи главата на албанеца! И нека това да е последният човек, когото убиваш!

Еничаринът хич не се подвоуми, вдигна ръка и клъцна злата кратуна. Кръвта пръсна изобилно, чародейката хвърли нещо отгоре и както някога припламна лампата в цветове и красота. Наоколо се разнесе дим и странен, сладостен аромат се стелеше вредом.

- Гледай, гледай, гледай – пропя вещицата на Асан ага.

- Гледам, Шуно... – занесено отвърна той.

- Вътре в лампата гледай и никъде другаде...

- В нея...

- Не мисли, само гледай...

- Не мисля... няма ме...

- Гледай!

- Гледам... и видях.

- Какво виждаш?

- Виждам човек.

- Кой е?

- Димо.

И тука, дали зарад неверната сладост на вещерския пушек, дали просто от умора, че не бях спал от дни, пред очите ми падна черно було и нищо повече не помня. Какво е бивало после не зная.