Цар.

Ето, излезе от двореца, та застана посред Царевец на равното и хубаво място, там под Майката на всички български църкви и наблизо до Балдуиновата кула и последната от петте порти на крепостта. И с царя вървеше Тодор Балина Младия, архиепископа Натанаил, целият синклит, а и още други боляри и йереи от църковния причт. Пък стражите в плетени ризници, с копия и мечове не си струва да броя. Много народ. Цялото медно гумно изпълниха.

Медното гумно.

Имали някога старите българи в своята столица Плиска истинско медно гумно, от медни плочи, положени изкусно една до друга. Това било сърцето на България и там ходили да се погледнат в очи с народа си кановете. Там се срещали. И ако стояли достойно тия, българите им се кланяли и почитали. Ако ли пък отстъпвали от бащината слава и чест, посрамвани и посичани бивали от същите българи и идели други властелини на тяхно място, но пак от извечния род Дуло. Така било. Безчет лета. Но после минало време и малко се сменили обичаите. Зидали медно гумно и в другите столици на българите. Но само като украса. Да има къде да излизат царете, а простият народ да им вика „Ура!”.  Не било вече същото. И царете не били като предишните. Затова стана какво стана. Старите не биха паднали под турците. Никога. Кръвчицата им щяха да изпият. И главите им да търкалят по Плиска. Но... няма я столицата. Няма я, българи! Турци ровят за бакър из пущинаците й! А камъните чукат за чакъл и вар. Свърши се.

Но хайде, от старата нищо не остана, а новата? А нашата столица? Направихме и ние на Царевец гумно. Не от медни плочи, откъде такива украси и нареди да намерим и натъкмим?.. Разни жълти камъни събрахме, че и купувахме, та и ние да сме като предишните, да имаме и ние медно гумно.

Да сме като предишните, ама не сме. И не е също дали медното гумно е от мед, или от жълти камъни. Не е също дали пиеш вода, или вино. Не е също дали си мъж, или момче. Не е също дали лъжеш, или казваш правото. Дали си начело, или си началник. Да си българин или турчин. Или еничарин. Или потурнак. А какво е да си българин? Кой е българин? Аз българин ли съм? Че то е смешка и обида за България да се рече, че българин съм аз. Но пък, не може само смелите и сърцатите, и честните, и гордите, и доблестните да са българи. Не може само Димо да е българин. Трябва и аз да съм. И вие трябва да сте. Не може без нас България. Търси ни и ни иска. Страхливи, глупави, слаби, иска ни. Както майката иска и търси своите чеда. Не може без нас. А и ние без нея. България... България... Пък и да ви кажа, кога стоите до мъж като Димо, и вие мъже ставате. Ето, питайте мене. Нивга смел не съм бил. Нито пък победител. Не съм от летящите конници на Крум и Омуртага. Но... Но... Но пък обичах Шуна, хора! Обичах и Димо. И обичах родната си земя. Обичах тая мила, поробена, злочеста, изтерзана българска Татковина. Обичах до смърт. До сълзи. До премаляване. До крещене. До песен и приказка. Както я обичате и вие.

И кой е по-добър и по-драг на България – дали царят с короната, накичен с мантии, бисери, свила, коприна, ризници и мечове, който стоеше на медното гумно, заобиколен от свитата си царедворци и сановници в слава и почест, или пък аз – дребният и нищожен, без злато и пурпурни одежди, без чинове и отличия, обикновен, прост, нещастен човек. Безвестен и безименен. Не знам. Кажете вие. Царят умря. Няма го. Пък аз още живея. И пиша. Болен съм, но пиша. И ще напиша. Да остане. Да остане всичкото за вас. Да помните. Кой какъв е бил. И не само това. Още по-важно. Да пиша и да ви поуча, ако искате да ме слушате – първо намерете достойния, па после зидайте гумно, на което да стъпи, а не обратното. Търсете някой като Димо. Не че ще намерите, втори такъв няма да се роди, но търсете. Кой знае... може пък...

Гръмна. Гръмна гумното и заеча от песни и викове, от гласовете да стари калугери и зелени момчурляци. И не само тия пееха, ами още и снажните, ковани в желязо хранени люде на царя. И болярите, и бановете. Монахини, монаси, нищи повинници и целият народ. И плющяха пряпорци, размятаха се хоругви, та кънтеше Царевец и оттатъка трепереше погинала Трапезица, и чак май слънцето спря на небето, кога всичките подеха в един глас тропаря на Честния кръст. Разфуча се фъртуна, отнесе песента ни към турците и удари в поганските им лица яко бич Божи, и тия, макар и победители, отсъпиха назад, та се чудеха и маеха откъде такава ревност за Господа у едни обречени хора като нас. И откъде воистина? Откъде у назе тая сила? Тоя глас, тая дързост и свобода? От Исус ли идеше? Кроткия и милостивия? Или избиваше старата българска ръжда изпод християнската позлата?.. Или нещо, такова едно неуловимо и прогонено, се връщаше в душите ни? Не песен, а вой на български вълци! Знаете думите на тропаря: „Спаси Господи, люди твоя и благослови достояние твое... Победи православному болгарскому народ на сопротивнуя даруя...” И това и ние пеехме, обаче друго се чуеше. Други думи. Стари и прастари. Страшни думи. Забранени и забравени. Забранени за роби. Ала ги пеехме, мили братя мои. Пейте ги и вие:

„Това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал... който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля... в който бойното поле прославя рода, понеже се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение... вярваха, че светът е открит за тях... буйната българска младеж...”

Такива да са вашите песни, българи! Такива деца раждайте! Буйни! Немирни! Ако искате отново да сте господари на света, каквито са били бащите ви. Вдигнете се, ако искате да имате попове като старите колобри, дето хем са говорили с Бога, хем са държали и меч. Че мир без меч не може.

Излезе царят напред пред народа си. Грамаден беше. Още от монах го помня голям. А сега стоеше насреща цяла планина. Същи Асеновец. Като Калояна. Жалко, че не е Калоян.

- Люде! – викна царят.

- Люде! – повтори той.

- Ще падне Търнов. Ще падне Търнов, люде!

И като рече така, изви се вихрушка от плачове, от псувни и от клетви, от всякакви думи и хлипове, задрънкаха оръжия, а монасите захванаха да се кръстят и да четат молитви. Беше вечер тиха и хубава. Пък виж, буря. Победените българи се вълнуваха. И какво от това? Че грижа ли го е някого дали се вълнуват? Горко на победените! Затърсих аз с поглед Димо. Къде беше? Дали е съгласен? И дали ще позволи? Не. Не вярвам. Не може. И това хем ме успокояваше, хем тръпнех от страх. Няма да се даде Димо. Няма да даде България. И после? Какво остава? Остава да умре. А без него не мога. Значи трябва и аз...

Оглеждах се, а Димо го нямаше. Никъде не виждах белите му селски дрехи. А личаха само мантии, ризници, патрахили. Имаше и корона. Безвидна и проста. Но сияеше. На главата на царя. Аз му я намерих. Боже, сбърках ли? Какво щеше да е с България, ако Димо беше станал цар, а не Петър Монаха? Никога не ще разберем. Не е Димо, а Петър. Петър, василевс на българи и римляни. В Христа Бога верен цар на българи и гърци. Каквито щете титли му давайте и както искате му се кланяйте. Същият си остава. Цар Петър Шишман Третия.

- Ще падне Търнов, люде!

Защо не млъкнеш най-после, царю?? Или ти е хубаво като го казваш??

- А какво е Търнов? Столица е! Да, ама българите много столици са имали. Столица лесно се прави! Трябват само кръв и пот. И време. Българи, виж, трудно се правят. Трудно се прави народ. А лесно мре. Затова реших. И слушайте царска воля: Реших, че камъните на Царевец, макар святи, стари и славни, малко струват, а скъпи и прескъпи са ми търновци, арбанасци, шуменци, варненци, радомирци, софиянци, никополци, родопчани и целият мой народ.

И радомирци спомена. Не ги забрави. Почете ги. Ех, царю, имаше у теб нещо добро и великолепно... Но малко беше. Точно както ти прилича. Като в лоша клонка на добър род... Ама ние, ние сме виновни, с кой акъл цар те сторихме...

- Търнов давам, българи, вас не давам! – продължи царят. – И не давам още и книгите. Малко от вази знаят, че кога строихме и вдигахме из основи старите църкви и зидове, сполучихме да намерим библиотеката на Евтимий, патриарха български. Ех, повечето книги са повредени от влагата и от времето, ама има и още много, дето се четат. И са за българи. За история болгарская. История болгарская старая как свет. В тия книги се пази какви сме били, откъде сме дошли и колко славни са били царете ни. Толкова години са пазени, та ние ли сега да ги дадем? Глава си давам, един лист на турчин не давам! Кълна се пред вас, народе, и вас ви заклевам, българи, пазете книгите и не ги давайте! И кой остане последен, ако го убият, кръвта му по книгите да потече!

И като така се продума, ето, излязоха четирима стражи и едва-едва носеха грамаден железен сандък, та го сложеха посред на медното гумно, да го виждат всички. Пък царят пристъпи напред и го погали. А после свали короната си, целуна я, повдигна капака и я сложи вътре при книгите. Захлопна го, пък се изправи какъвто си беше голям и грамаден, изгледа народа си. И запя:

- Авитохолъ житъ летъ 300. Родъ емоу Доуло, а летъ емоу диломъ твиремъ. Ирникъ житъ летъ 150 и родъ емоу Доуло, а летъ емоу диломъ твиремъ. Гостоунъ наместникъ сы 2 летъ. Родъ емоу Ерми, а летъ емоу дохсъ твиремъ. Коуртъ 60 летъ дръжа. Родъ емоу Доуло, а летъ емоу шегоръ вечемъ. Сии 5 кънязъ дръжаше княжение об оноу страноу Доуная летъ 515 остриженами главами. И по томъ приде на страноу Доуная Исперихъ князъ тожде и доселе. Есперихъ князъ 61 лето. Родъ емоу Доуло, а летъ емоу верени алемъ...

- Стига! – викна Димо. – Стига, царю! Доста слушахме песни и литургии!

Ето го! Ето го Димо! Същият си беше, какъвто винаги е бил. Рус, бял, тънък и лек. И с тия, Боже, негови кървави очи, дето и така бяха трудни за издържане. А сега пък още повече. Че се беше вторачил синеокият право към медното гумно и въртеше като на шишове царя и слугите му.

- Стига! – викна пак Димо.

- Докога ще бягаш и ще се криеш яко заец, царю? Ще оставиш, казваш, зидовете на Царевец. Ти ли ги завладя тия зидове, та ще ги оставяш? Не го ли направи една девойка за тебе? Не умря ли майка й за тебе? И още, и още българи... Колко народ погина! Погинаха радомирци и егълничани. Да си цар! Да носиш корона! Столица, викаш, лесно се прави. Ами хайде, направи една като е лесно! Само на думи е лесно, царю! А ти, ти ни ново правиш, ни старото пазиш!

- Знам, Димо, че не ми признаваш царската воля и не ме почиташ, и не ми се кланяш като на цар. Никога не си ме почитал! Преди не го правеше, та сега ли да искам, кога съм победен и трябва да бягам?! Но чакай, Димо! Кротко! Стига си ме гледал с тия твои очи, кой си ти, та държиш сметка на царя си? Не бързай, Димо, не съм казал докрай царската си дума! Старото, казваш трябва да се пази. Така да е! Ще го пазим! Назначавам тебе, Димо, за кефалия на крепостта Царевец. С група охотници ще стоиш и ще я пазиш. До последно. Докато можеш. До кръв и живот.

Ето. Ето, казах ви. Димо няма да се даде, а ще стои. До край и до последно. Значи, трябва и аз...

- Преголяма чест ми даваш, царю! – отвърна Сиракът. – И приемам с благодарност тая служба. Да съм челник на Търнов. И да гледам как се изнизват от столнината велемощните задници!...

Като чу това, царят почервеня, кръв червен стана, повече даже и от ботушите си, и отвори уста нещо да заповяда, ала го превари неговият най-близък, поглавника на личната му дружина, телопазителя му, дето до краката му спеше и един хляб с него ядеше:

- Веруй Бога, Димо, оставам да браня Търнов, а с мене и моята мина-дружина. От тука натам сме твои хора. Пък царят ще си намери все някой да го пази. Че цар без царедворци бива ли? То е като куче без бълхи...

Тъй рече Веруй Бога и засука къделята си мустак. Знаете ли вие Веруй Бога? Кой и какъв беше? Не го знаете. Чудите се – що за име е това... И как да е иначе  - умря той отдавна. Нищо не остави след себе си. Аз го помня само. И ще ви разкажа. Та да помните и вие. И да знаете. Ей сега ще ви го зографисам, няма никак да се бавя, само преди това.... Преди това...

Пристъпих и аз напред, и не една крачка, а много, много, докато не дойдох чак до Димовото рамо. Исках и аз да му кажа нещо такова, че съм негов човек, че съм негов докрай. Не можах. Отворих уста, но някой все едно ми стисна гърлото. А очите ми се загледаха в неговите. В неговите очи Димови, страшни и кървави, и като гледах така, големи, горещи сълзи се затъркаляха по бузите. Исках да говоря, но вместо това плачех. Пред всички тия хора. Срам! Ала Димо и без думи разбра. Сложи ръка на рамото ми, а главата му и русия перчем се опряха до моята. После ме остави. Но разбра. Разбра всичко, което исках да му кажа. Дано ме е разбрал. Защото вече нищо не мога да му говоря.

Само да се моля на гроба ти, Димо...