Гроздобер

ГРОЗДОБЕР

                - Е-хе-й-й-й баджанак, хайде бе, хайде, че кое време стана – провиква се уж сърдито и припряно Вичо, а на сърцето му едно радостно и тупа-тупа. Драго му е на Вичо Честния и как няма да му е драго от гроздобера, като винцето и ракийката отдавна свършиха и то не само неговите, а и на баджанака.

                Там-тарамтам-там,  заблъска Вичо по празните бидони, намигна на жена си и пак запрепира:

             - Хайде бе баджо, слизай от бълдъзата и запрягай ремаркето в ладата, че ехе слънцето се показва откъм Кукувец.

            - Оп – оп – оп – ала – с възглас се подава из открехнатия двукрил вратник рошавата глава на Тамам-Стойчо и след минута натоварената с празни бидони лада се нареди зад вичовата.

            - Взе ли чувалите Денке... ами кофи, кофи взе ли - нарежда през смъкнатия джам Вичовица.

            - Взех ма, взех ма сестро, а ти нали не забрави татьовите ножиците, че с тях най ми спори брането – ухилена до уши отвръща Стойчовата булка, а кучето лае, лае та ще прегракне и котката се гали из краката й, аха да я спъне.

            Бръмнаха ладите и ремъркетата залангъркаха във флирт с празните бидони и дигнаха пушиляк към лозята.

            „­Орязахме ги честно подир Зарезан, платихме си честно за орането и пръскането, честно господ дъж ни прати по Гергьовден и Игнажден, на сега честно да си напълним бидоните и честно ще си къркъме с баджанака цяла зима” – мислеше си Вичо Честния докато връткаше копчето на радиото и като уцели Радио „Веселина”, весело заприглася на Веско Маринов:

„От старите винари още знам,

че истинското вино е горчиво...” и т.н.

          По-нова лада караше Честният, та стигна преди баджанака си на лозето. Нагласи ремъркето към то кордоните, запъна го с две буци да не избяга, изправи се и обгърна с поглед лозята. То лозя, от тук до хоризонта, ама само два реда му дойдоха като зестра, след като разбиха ТКЗС-тата. Два на него и два на баджанака. Иначе двамата заедно си ги режеха и им плащаха масрафа, ама невестите им теглиха чоп, та всеки да си знае неговото.

            Измъкна се от ладата и Вичовица, поозърна се и току откъсна едно зрънце от първия чукан на какиния си ред:

         - Бре-е-е, мляс-мляс, шекерлия е, ама на, какините редовете пак са по-берекетлия – уж промърмори под носа си, но Вичо я чу и я смъмри:

         - Стига, ма Пенке! Я виж нащи лозници как са провиснали от грозд. Пък нали все заедно си ги пием със Станчови и виното и ракията... – и не продължи, щото със скърцане и трясък Станчо паркира ремаркето до неговото, тръшна юнашки вратата на ладата, изпъна снага и се правикна:

         - Дръж се лозе-е-е, Станчо иде!

        Денка, Станчовата булка хич и не огледа ландшафта, а току скъса едно „кантарче” от сестриния си ред, налапа го цялото, примляска дваж-триж и експертно констатира:

       - Можеше и да се изчака другата неделя, ама тия двамата, траят ли – и тихичко додаде – Пенке ма, ващи редове пак по пълни ма...

            Усетил накъде отива работата Станчо стъпка фаса, грабна една от кофите и весело подвикна:

          - Тамам са си редовете, момичета. Хайде грабвайте кофите, че кое време стана!

         Започнаха да берат, ама всеки техните си редове. Първо подхванаха двата съседни реда, та де си чуват по-лесно приказката. Отначало обсъдиха децата, после прасетата, кмета, селския пастир и тъкмо подхванаха съседите, Вичовица току подвикна:

       - Вичо бе, тук, от мойта страна май е брано. Како ма, ти там изнапред... да не ми помагаш, а?

         - Пено, ти таз сутрин, хич та няма. Гаче ли не знаеш, че тук в средата все малко си дава лозето, ма – бързо и отвърна Денка.

          - Малко-много, ей на и зърна по земята има – продължи да каканиже Вичовица, ама мъжа ù не я изтрая и туку се сопна:

        - Я марш и двете от страни на редовете! Баджо, ела ти до мене, че тия двете от сабалян се подкараха!

      Размениха си местата, баджанаците в кордона, а сестрите в съседните и продължиха да берат, ама приказките секнаха. Като обраха двата съседни реда, прехвърлиха се на крайните два. Вичо и Станчо изнасяха кофите и ги изпразваха в бидоните, а като се засечаха при рамаркетата, току си смигваха, ама само толкоз.

           Слънцето още се катереше по небосклона, кога Станчови излязоха накрая. Поля  Станчовица на мъжа си, изми се и тя, и палнаха по цигара. Поседна Станчо на синора, ама Дена не я свърта дорде не надзърна у вичовите бидони. Накривил глава и захапал на кише фаса, гледа я Станчо пресмехулно, ама оная му се стросна:

         - Хилиш се не хилиш, ама вичовите бидони по-пълни и ей ги още са у лозето. Да знаеш, тая Пена май от чуждите редове ходи да бере.

        Нищо ни ù рече Станчо, само прехвърли фаса у другия ъгъл на устата си и продължи да се подхилва. Тъй го и свари Вичо, бръкна у кутията му, щракна със запалката и през дима забоботи:

           - Бива, баджо, а, бива си го берекета таз година. И на градус си го бива, ша знаиш.

         - Тамам е, баджанак, тамам е, даже отгоре – ухили се още по-изшироко Тамам-Станчо.

         - За едни е тамам, ама за други ней – промърмори уж под носа си Вичовица, гледайки под око станчовите бидони.

       - Хайде, бригада, по колите – изкомандва Вичо Честния и току пак смига на баджанак си.

          Бръмнаха пак ладите и се заклатушкаха тежко натоварените ремаркета. Уморена от граздобера, Вичовица беше леко задрямала, когато осъзна, че колата не свърна към тяхната къща, а продължи и спря пред станчовия вратник. Станчо го беше вече разтворил, вкарал беше ладата и ремаркето си, и разперил широко ръце командваше:

         - Дай-дай-дай, още малко ляво дай, а сега напред, дай-дай, тамам!

        - Вичо бе, кво става – клепайки учестено зина Пена срещу мъжа си, а той, ухилен кат рапон угаси двигателя и тържествено ù заяви:

      - Кооперация, ма жена, с баджанака ще си правим ТКЗС, ама наше. И без туй целогодишно заедно си ядем, работим и си пием, та значи сторихме събрание и решихме: от днес нататък всичко и най-честно ще е общо... без жените, де!