След десетото почукване, реших най – после да стана, пъхнах си медальона в специалната кутийка, небрежно се наметнах с нещо и се запътих към вратата. За кой ли път там търпеливо чакаха добре познатите Кен и Барби. Вече по навик, с жест на ръката ги поканих да влезат и се затътрих след тях безучастно. Дали ме бяха нарочили или беше някаква грешка, но ежемесечно бях подложен на инспекцията им, вече ми беше втръснало от безполезността на процедурата.

          Барби запърха с мигли, което вече той знаеше, че е нещо като нервен тик, издаващ притеснение, отекчение, любопитство, досада , плюс стандартната широка усмивка, при която задължително се показваха ослепително белите й зъби. В началото нещо като мълния минаваше през тялото му, достатъчно беше да зърна дългите й руси коси, късата рокличка и изваяните й крачета обути в фантастично красиви сандалки, съвършенните й пропорции, плавните й движения на котка, издаващи мека енергия и скрита страст. Цялостното й излъчване направо хипнотизираше мъжете и ги нареждаше в опашката на безнадеждно влюбени чакащи реда си на опашката. Тя рядко разговаряше, а и не беше нужно, защото тялото й говореше много повече, всеки един жест означваше точно определени послания към околните, докарваше мъжете до обожание и безмълвен транс на подчинение с виртуалното обещание за ... всъщност никой не разбираше дали тя обещаваше, или си играеше с тях, или ги хипнотизирше просто блокирайки настоящия момент на еротично вцепенение

          - Системите ни засекоха повишената ви температура от 37,1 градуса – промълви тя напевно, докато вадеше от чантичката си комплекта си за екстрено медицинско въздействие – малко флаконче спрей – Мик , би ли бил така добър да пуснеш скенера?

          Никога не бях изследвал външния вид на Кен, винаги от него се излъчваше елегантно мъжко присъствие – страхотен перчем, моряшко загоряло тяло на спортист, културист, атлет, безупречен в спортния си костюм, ведрият  му поглед едновременно внушаваше доверое, съпричастност, желание за умерени лудории

          Кен извади от портмонето си малко бръмбарче и го пусна в стаята. С леко жужене то полетя, завираше се и в най – отдалечените ъгли, мушна се под кревата и отлетя към сервизните помещения. Знаейки процедурата легнах на кревата и леко повдигнах фланелката на гърдите си. Барби присви очи от ужас при вида на косъмчетата ми по тях, но не каза нищо. Скоро бръмбърът се върна, направи две кръгчета около мене и кацна там, между косъмчетата, пожужа известно време, и ... на стената се появи екран, най отгоре пишеше ‘Check Report’, а отдолу се появиха редчета със всичките необичайни нарушения

1,72 грама прашинки

1 паяк

21 книги със заглавия : Психология, История, География, Произход на видовете, Геометрия, Децата на капитан Грант, Парижките потайности, До луната и обратно, Вечната Амбър ,,,

Състояние на пациента – всички системи работят нормално, леко увеличени жлези с вътрешна секреция, температура 37,2 градуса, кръвно налягане ...

          - Хм – погледна ме Барби укорително, пръсна ми в носа малка струя от флакончето и на стената се дописа – ОК, температура 36.6 градуса. Бръмбърчето долетя до Кен, който грижливо го прибра е портфейла си. – Чудесно ... всъщност не съвсем – продължи Барби, гледайки си в таблета – Много странно, вие сте уникален случай ... не че е голям проблем, но ви записах час за посещение в Централния Медицинския Център, а за книгите ще ви посетят експерти от архивния отдел..

          - Тези книги са просто артефакти по наследство от прадядо ми, жал ми беше да ги изхвърля ... – понечих да протестирам.

          - Беше ни изключително приятно – промърмори Барби с най – прелъстителната си усмивка – двамата се фръцнаха и излязоха през вратата с видимо изражение на превъзходно изпълнен дълг.

.....

Спи с амулета

Използвай въображението си

Красотата не е всичко

Бягай и намери

.....

          Последните мигове от посещението им използвах да разгледам Барби по – внимателно ... и не заради нещо друго, а защото споменът нахлу в мен. Беше същата , или поне, или почти съвсем същата – стройни крака, къса пола, дълга руса коса, загадъчно изражение, предлагащо и търсещо нещо. Запознахме се в бара, посръбваше си мартинито и явно скучаеше. Събрах всичката си смелост, превъртях възможните сценарии, бях се нагледал по телевизията на подобни сюжети и под действие на хормона, избрах няколко страхотни сцени. Приближих се бавно, седнах на съседния стол и разсеяно заоглеждах наредените чаши и бутилки, плавните и сръчни движения на барманката, околните двойки и почти съвсем случайно се я погледнах, наведох се леко към нея и казах една от прословутите филмови фрази, които обикновено завършваха на практика с игри в кревата. Подейства като мълния, явно и тя се беше нагледала на тези филми, защото с премерен поглед изучи външността ми и прецени изисканата похот в погледа ми и ... после пихме по едно, и още по едно, и още ... говорихме си дълго за живота и радостта от него, за изненадите и премеждията които ни предоставя ... докато накрая не ни задържаше вече нищо на тези високи столове, та кавалерски и предложих да продължим някъде другаде, у нас или при нея ... естествено се замъкнахме у тях, не спирайки да се прегръщаме и целуваме, краката ми едвам ме държаха и то не от алкохола, колкото от дългоочакваното и неочаквано реално приключение и от слабостта в слабините си. Тя отключи входната врата при което двамата, вплели се на кълбо, описахме странна постъпателна, с неконтролируеми вертикално – странични елементи, траектория заливайки се от смях, като ръцете и краката ни бяха неистово заети с разтикване на изпречилите се масички, столове, лампи и всякакви странни предмети, намиращи се по импулсивното ни резултиращо движение, но най основното беше че ръцете ни опипваха, мачкаха и късаха многобройните пластове дрехи търсещи жива плът, попиваха топлината й, моите я обгръщаха ... Почувствах я като жива играчка, лицата ни бяха едно срещу друго, заравях нос и устни в косите й, изследвах лицето й милиметър по милиметър и ... даже не повярвах на своите сили и на себе си, когато я вдигнах с двете си ръце и опрях гърба й на стената ...

          - Стой ! – изскубна се тя. Пуснах я на пода, тя ме изгледа изненадано и щастливо – Отивай в банята да се приготвиш, знаех си и ти приготвих и нещо за тебе – лесно ще го намериш ...

          Затътрих се към банята с омекнали крака, взех си душ и започнах да търся приготвеното нещо за мен. Без успех. Всички шкафчета и полички бяха отрупани с какво ли не, но презервативи не открих. Малко разочарован се запътих към спалнята, нея я нямаше та се зачудих доколко трябва да съм съблечен, махнах все пак разкъсаните си дрехи. Легнах и ... зачаках. След половин час тя се появи облечена с нещо феерично, прелъстително и възбуждащо, направо като фея от приказките, като на гръбчето й естествено имаше крилца. Движеше се като котка, и като кралица, и като жена с главно Ж, леко полегна до мен, прокара ръка по гърдите ми и наклони глава ...

          - Явно не си намерил приготвеното за теб – там под огледалото има чисто нова четка за зъби! - Промърмори тя и ме изпрати на поправителен в банята ...

          Виновно провлачих крака на обратния път и се сетих – всичко до тук беше едно към едно като в последния нашумял филм, включително и четката за зъби! То си беше като мълния! В съзнанието ми започнаха да изникват подробности, и ситуации, и жестове ... и ... Започнах да се чудя доколко всичко дотук беше истинско и ... обзе ме съмнение и романтиката на вечерта започна да избледнява. Представих си как сега тя лежи в кревата и се раздвоявах и разтроявах. Разходих си четката за зъби по предназначение, мислите ми се поуспокоиха и ... вече спокойно очаквах развръзката, дали ще играем някоя друга сцена или все пак ще кривнем от сценария по наш си собствен път.

          Да , ама не. Сексът беше стандартен, като от стандартно порно клипче, аз мълчах достойно и бащински, тя редовно запълваше звуковата картина с ‘Ах ... Оххх ... дай ми го ... ‘. Беше ужасена и очарована от възможността да грабне с пръсти космите по гърдите ми и да ги ... Не мога да отрека, че беше чудесно, но на сутринта моите най – мрачни очаквания се потвърдиха. Тялото и беше спокойно и страхотно, сутринта се надигна все така красива и без никакви следи от преживяното, дори за миг си помислих, че тайно си е сложила нов грим ... или че гримът й е перманентен ... пихме по кафе само по превръзки и не можех да отлепя очи от изящните й гърди. Тя се усмихваше доволна, каза, че я наричат Лу и че ще ме чака тук след два дни, за да си доиграем друг филм ... Мислено се проклетосвах, защото в романите, които бях прочел, задължително се пораждаше някаква дълбока емоционална връзка, там близостта създаваше нещо като двойно съзъклятие и смътни усещания за бъдеща съвместност ... и се чувствах като последен наивник, соплоланко, тръгнал да осъществява детинските си мечти. Облякох се криво ляво, нахлузих си дежурната физиономия, целунах я по бузата и се влях в тълпата на улицата. Усетих, че вече гледам с друг поглед на света, около мене щъкаха красавици и красавци със щастливи усмивки, Барбита, Пепеляшки, Супермени, Спайдърмени, каубои като извадени от щампата. Нямаше лошо облечени, или старци, или бунтарски тийнейджъри, нямаше ... нямаше нито един замислен или навъсен поглед, нямаше полицаи, нямаше сирени ... За сметка на това имаше огромни билбордове и светещи електронни табла, изливащи спокойствие и щастие, реклами за посещения на далечни красиви гледки, където се осъществяваха мечтите ...

.....

Спи с амулета

Използвай въображението си

Красотата не е всичко

Бягай и намери

.....

          Вече бях станал тийнейджър, когато една нощ родителите ми изчезнаха. Единственият спомен бяха тези четири реда, написани на стената и една специална кутийка, която се отключваше само с допир от моя пръст. Вътре беше амулетът – странна висулка от непознат материал, на едната му страна беше инкрустиран някакъв неразбираем йероглиф, от другата – огромен баобаб. Не разбирах нищо, но наизустих надписа и редовно спях с амулета. Една моя леля пое грижата за мен, изучих се, завършвах с отличия, започнах работа в ‘Мозъчен Център’ за решаване на всякакви проблеми. Всъщност работата ми беше по душа, винаги ми хрумваха блестящи идеи, някои толкова революционни, че ме нарочиха за леко откачен и ме гледаха подозрително. Имаше и друг проблем – изглеждах странно в компанията на страхотни мацки и перфектни типове ... не бях съвършен, имах една бенка на лявата буза – микроскопична беше, но ужасяваща за перфектните околни, фигурата ми търпеше всякаква критика, но ме понасяха заради моите идеи ... негласно ми бяха лепнали прякора ‘Грозният’ ... и бяха особено тъпи ... толкова тъпи, колкото красиви. Понасяхме се, но страняха от мен, не удовлетворявах техните критерии. Постепенно проумявах, че те наистина бяха перфектни – не остаряваха, не погрозняваха, не боледуваха, не вършеха глупости, не бяха импулсивни, средата в която бяхме потопени беше винаги топло, леко влажно, слънчево, спокойно, безметежно ... вероятно както в Рая. Свободното си време използвах за четене на книги, писани преди много години и забравени, до степен да бъдат забранени.

          След няколко подобни опита за общуване със жени установих, че явно филмовата индустрия ги беше форматирала в едно постоянно блаженство, не боледуваха и ... не забременяваха. Не се задълбах в този проблем със децата, вероятно са го решили по някакъв начин. Достигнах до някаква задоволителна степен на разбиране на света, нямаха минало, бъдещето се измерваше до три дни, всички бяха като стадо зомби населяващи рая.

.....

          Бях се унесъл в спомените си след напускането на двамата красавци, когато лек шум пред входната врата ме разбуди ... и си спомних думите на Барби ‘... ви записах час за посещение в Централния Медицинския Център, а за книгите ще ви посетят експерти от архивния отдел..’ !

Бягай и намери

          Този последен ред се открои в съзнанието, всичко се завъртя в главата ми и

 ... Бягай ! ... Бягай!

На две , на три нахлузих някакви дрехи, грабнах кутийката с амулета и ... през прозореца ... по корниза ... почти бях влязъл през друг прозорец, когато се чу приглушен тътен и моя прозорец започна да бълва дим ... бягай ... къде ... ?

          Слязох на улицата , потънах в своите мисли, мъчейки се да ги събера. Слях се с красивата мърдаща сивота от хора, щъкащи като мравки в своя затворен и щастлив свят ... когато ... когато си спомних за една миниатюрна бенка на дясната буза ... беше малка, едвам забележимо по-тъмна от кожата по скулите ... на тази жена, която със своя вид ме хипнотизира за секунда

... намери ... намери ... Намери ! ...

          В съзнанието ми започна да се оформя споменът ... беше в униформена бяла престилка ... беше забележимо по – ниска и имаше ... страхотни пронизващи очи ... Да, бях я срещал в Централния Медицинския Център !

....

          - Имам назначен преглед – заявих аз на рецепцията и се запътих към познатия кабинет. Нямаше други пациенти, защото тук посетителите бяха редките случаи на не напълно модифицирани хора, привиквани за изследване. Персоналът работеше вече на бавни обороти – основната система за контролиране на ДНК си беше разработена прекрасно, трябваше само да се коригират някои отделни връзки, предизвикващи нарушаване на красивата хармония. За случаи на психични отклонения като любопитство, желание за задълбочени разсъждения, желание за познание на миналото и бъдещето, открито нарушаване и стремеж за разрушаване на обществения ред, освен работата на правораздавателните органи, тук се извършваше подробно изследване и създаване на нови връзки и ъпдейти, за предотвратяване на бъдещи проблеми.

          Почуках на вратата и зачаках. Нямаше отговор известно време, след което се показа ... Тя !

          - Здравей, пак съм аз ! Явно Барби и Кен много се стараят да ни срещнат –

          - Здравей, заповядай, ти си ми постоянен клиент – усмихна ми се тя и ми посочи леглото на скенера.

          Настаних се удобно на плота, тя отиде до пулта и започна да настройва системата. Този път тя се замисли, тракаше по клавишите, спираше и започваше да мисли ... процедурата зае двойно по – дълго време. Накрая дойде до мене, продължително ме огледа и ми се стори, че ми говореше с очите си.

          - Хайде, готов си ! До следващият път ... – изпроводи ме до вратата и ловко пъхна нещо в джоба ми.

          Вече всред тълпата напипах смачканото листче в джобчето си и прочетох ‘Ела довечера на адрес … важно е’ . Инстинктивно се крих в градската джунгла докато дойде момента да позвъня на вратата й.

....

          - Здравей , влизай – пропусна ме през вратата и старателно огледа стълбището. Бях леко озадачен, защото си беше облякла размъкнат пуловер – пола, коренно различен от стандартната лъскавотия. Ужасно й отиваше ... – Нещо за пиене, чай, кафе, ...?

          Разположих се удобно на дивана, разглеждайки стандартната обстановка, всичко си беше наредено по общоприетия начин, аскетично, нищо излишно. Даже скучно. Тя донесе две чашки чай, разположи се върху подвитите си крака на дивана до мене и ... потънахме в мълчание. Главата ми беше празна , ама тотално празна. Тя беше високопоставен служител в Медицинската служба, аз – навлек с оттенък на беглец. Бях в безнадеждно състояние и зависех изцяло от нея ... единствено ме успокояваше мъничката бенка, малка звездичка върху дясната й буза.

          - Не си ме спомняш, нали? – тя машинално навиваше един кичур от къдравата си кестенява коса на пръста си, докато ме гледаше откровенно в очите, вероятно търсейки някакъв проблясък.

          Постепенно в главата ми започна да се събужда някакъв спомен за луничавото момиченце с което редяхме пъзели и играехме на криеница в апартамента, докато нашите празнуваха нещо в другата стая. Тя винаги ме побеждаваше в тези игри, но тогава аз бях толкова отвеян, че не разбирах играта и главната ми цел беше да я подразня дърпайки дългите й плитки. Обикновено се сдърпвахме накрая, ядосан разбърквах пъзела и заявявах, че тя играе нечестно, разделяхме се сърдити, но беше огромно удоволствие да се съберем отново. Нашите ми се караха, но личеше, че бяха много доволни.

          - Да, май си спомням, имаше чудесни плитки ... а къде са те сега?

          - Амиии, пораснах, нашите ми ги отрязаха и ги сложиха за спомен ...

          И после ... пийвахме си чая и един през друг се надпреварвахме да си спомняме за лудорийте ни. Постепенно ... в очите й се появиха старите искрици, предполагам и в моите. Скришом я разглеждах не вярвайки на очите си – беше станала съвършенната несъвършенност, естествена и земна, никак не приличаща на филмова героиня. Тялото й беше заело по детински удобна поза върху дивана, излъчваше вътрешно спокойствие, наслаждение от момента и съпричастно желание за общуване и игра. Светна ми.

          - Ааа , ъъъъ , какво ти стана с луничките, обожавах ги ?

          - Утре ще ги видиш !

          Настаних се удобно до нея и по стар навик, когато наблюдавахме звездите, обгърнах я с едната ръка, а другата я размахвах докато разказвах жизнените си перипетии до този момент. Тя ме слушаше притихнала, след което ми разказа своята история и много други неща, за които подозирах, но дори и не си представях че могат да бъдат наяве. Тя беше работила в ‘кухнята’ на глобалния проект под наслов ‘Красотата ще победи всичко’. Идеята била елементарна, но с непредвидими последствия – да се извършва постоянен ъпдейт на ДНК то на хората така, че всички да са красиви, доволни, да не боледуват, при което на практика изчезвали такива чувства като завист, арогантност, войнственост ... Но като страничен ефект било изчезването и на други .. като инициативност, предприемчивост, въображение ... Това бил начинът да се постигне едно безвременно безметежно сега, някои от създателите се шегували, че са проектирали Раят на Земята. Естествено се породила Съпротива, която успяла да създаде устройство за спиране и изчистване на всякакви ДНК ъпдейти, така се появил и амулетът. Денем всички хора в града били подложени на 'Красивите ъпдейти’, обаче достатъчна била само една нощ амулетът да изчисти основните модификации, а за пълно изчистване се изисквало много повече време. Тя ми показа амулетът си – същия като моя. 'Баобабът е нашия символ на живота, нещо, което е живо и вечно ' - поясни тя.

          Говорихме дълго, беше ни изключително приятно да си побъбриме на воля всичко, което до сега бяхме таили. Бяхме се потопили в сферата на взаимно изучаване и усещане за другия, достигащо до желание и обожание. Усещането беше и за нещо светло и прекрасно в бъдещето. Накрая тя стана сериозна и заяви, че трябва да се наспим за предстоящото пътешествие утре сутринта.

          Дълго не успях да заспя, но на сутринта, когато на закуска си пиехме кафето видях ...

Цяло съзвездие от лунички – точно такива, както ги помнех

          На две на три се приготвихме и тя уверено ме поведе надолу в подземията, минавахме през дълги коридори и врати с надпис ‘Влизането забранено’, докато се озовахме на нещо като подземна гара. По пероните бяха струпани контейнери за боклук с различни надписи и кодове, други бяха струпани около стените. Двамата избутахме напред един от тях с надпис ‘Токсични отпадъци’ и тя ме покани любезно и с насмешка – ‘Това е нашия транспорт, влизаме’. Огледа бързо съдържанието му и двамата се намъкнахме вътре. Не беше ‘лукс’, но беше приятно и удобно със всички неща, необходими за нашето пътуване. След половин час се чу ръмжене и тракане, контейнерът ни се залюля, нещо ни вдигна и внимателно ни постави на друго място. После – един час равномерното полюшване и потракване ми подсказа, че са ни качили на влакче. Накрая пристигнахме, преместиха ни на друго място, след което чухме почукване отвън, тя потропа отвътре и контейнерът ни отново беше вдигнат и преместен на друго място. Най после вратата се отвори и един мустакат и усмихнат чичко в работна униформа, размаха ръце в поздрав и рече ‘Добре дошли в рая’ . Тя му кимна усмихнато съзаклятнически и скоро излязохме на повърхността.

          Такова нещо не бях виждал. Ярко слънце, вятър, зелени хълмове, прекрасни засадени поля, море, чудесни малки къщички с китни градинки и ... повечето неща не ги бях виждал и не знаех как да ги наричам ... хора ... много хора. Нямаха нашите униформи, ходеха с най различни шарени дрехи ... но най - фрапиращото беше, че си казваха по едно ‘Здравей’ когато се разминаваха и по лицата им се четяха … за всеки случай не някоя напудрена филмова усмивка ... Качихме се на някаква кола и след известно време пристигнахме в прекрасна долина, където всред китните градини се намираше стара селска къща, обсипана с цветя. Слязохме и хванати за ръце се запътихме към къщата.

          - Всичко това ми липсваше ужасно, ти си отслужи срока в лъскавия град, аз също и смятам да остана тук – тя ми стисна здраво ръката, погледна ме в очите и ... добави ‘ ... с теб ... тук е къщата на твоите родители, моите са зад онзи хълм ... Може и малко старовремско да звучи, но родителите ни бяха ни нарекли да сме заедно ... а и те познавам до последната ти молекула ДНК, така че ... няма бягане!’

          - Хммм – изгледах я със най сериозния си поглед – при едно условие !!!

          - Ще се пазарим ! Аз също имам условия и искам ... 

          - Да не си криеш луничките повече!

          - Става

          Голям товар ми падна от плещите, поех дълбоко въздух, притиснах я към себе си здраво, до загуба на дъх и съзнание и тъкмо да я целуна и да й кажа ...

... когато ...

          - Сине .... !  – майка ми стоеше срещу мен с отворени обятия, а баща ми стоеше от страни и се усмихваше ...