Струваше му се, че пак беше подредил света.

Той много пъти го беше подреждал, а после всичко пак се разпадаше.

Затова след толкова опити да прескочи завесата на времето той се умори и се отказа.

Знеше, че няма как да стане.

Не можеш просто така да прескочиш всички неприятности и ограничения, вярвания и заблуди и изведнъж да се озовеш на чисто от другата страна на завесата, ни лук ял, ни лук мирисал. Не ставаха така нещата. Но той все опитваше.

Нямаше как да станеш русокос, особено ако вече си плешив, или пък да изумиш света с нови знания и идеи, когато се интересуваш единствено от клюки и алабализми. 

Разбираше го, и Господи, как само се мразеше.

Тая вечер като седна на масата и се заслуша в новините по телевизията, с надеждата да чуе нещо ново, нали затова им викат новини в края на краищата, той разбра, че е остарял.

Никога преди новините не му бяха интересни, и той странеше от тях.

А пък сега гледаше като зомби, стиснал студената чаша с ракия в дясната ръка, и влизаше в задочен спор с всеки който се изпаружваше на екрана.

Отделен е въпроса, че всички кокали го боляха, и той ползваше алкохола за вътрешна анестезия, а не рядко и си разтриваше рамената, или пък там където го болеше с тая течност. Стара семейна традиция. И дядо му така правеше.

Навярно щеше да вали.

Жена му дойде, той я попита как е, и след задължителната пледоария за това колко тежък ден е имала, най-накрая тя си наля чаша вино, млъкна и седна до него.

Интересна работа. Него никой не го питаше дали е изморен.

А той си мислеше за рибката.

Беше през една Коледа, когато нямаха никакви пари.

Всичко беше отишло за подаръци на децата и толкова, защото те са деца и най-много се радват на тия празници.

В магазина на съседната кооперация продаваха джунджурии. От ония които ги правят с хиляди някъде там на изток.

А той много пъти беше гледал витрината и си беше харесал една дървена фигурка на рибка. Една такава синя и плоска, и той знаеше че точно тази си е неговата рибка. Последните си пари даде за нея, опакова я, и после като му дойде времето я подари на жена си. Тя я прие, но си личеше,че не беше много доволна от подаръка, от рибката с последните пари. Така си я кръсти.

Рибката сега стои забутана в един ъгъл, и тя все така не и обръща никакво внимание. А той си я гледа от време на време, и и се радва, защото и знае истинската цена.

Идеалната жена, идеалният мъж.

Те са самотници. Никой не е женен за тях.

Ние, неидеалните, си миришем на пот, на страх, и на мъчителни въпроси.

Свикваме с всичко, и вечно си търсим пътя.

После се сети, че навремето искаше точно това - да има една жена, едно момиче до себе си, с което да му е скучно и да си го обича дори и в скуката.

Жена му стана, и почна да импровизира нещо за вечеря. Той също стана и започна да мие чиниите, и да приготвя масата. Това си беше закон божи. Колкото и изморен да си, в къщи работата трябваше да си върви, чиниите да са измити, мивката подсушена, и техният малък и беден свят да е поне малко подреден. Другото е разсипия.

После като приготвиха всичко седнаха на дивана с очи вперени в екрана и си наляха отново. Тя вино, той - ракия.

Нищо не е задължително в тоя живот.

Задълженията сам си ги създаваш.

Даже не е задължително да си трезвеник, усмихна се той и си казаха наздраве с жена му.

Едно леко дзън си казаха чашите.

Алкохола заглаждаше ръбове и противоречия и всякакви такива от тоя род. 

Почти като в онова бленувано място зад завесата на привидности и неприятности, зад завесата на небето и на времето, както на него му се струваше че трябва да е, и към което така отчаяно се стремеше.

Навън беше започнало да става студено, алкохола го стопли и той се сгуши в себе си. От новините предупреждаваха за настъпващо лошо време и силни ветрове. Още по-добре, така малката стаичка ставаше по-уютна.

Уморен от работата през деня той започна да клюма и да задрямва.

Но това беше от ония дрямки, от които рязко подскачаш и се стряскаш, както когато ти се струва, че пропадаш някъде.

Ококори се и се зачуди какво беше това, което го стресна. Може би някое паднало дърво на улицата, или пък бомбичка от някое празненство. Но нямаше нищо. 

Гърмът идваше от него.

Огледа се около себе си, видя къде е, видя малката стая, жена му, която ходеше напред-назад, чу децата от тяхната стая, както и онова вечно цъкане на стенния часовник.

И тогава се сети.

Той беше преминал зад завесата на времето, и беше разбрал какво имаше там, и точно това го стресна:

Зад завесата на времето нямаше нищо.

Едно голямо нищо.

И ако търсиш нещо можеш да го намериш единствено тук и сега, в малката стаичка, в отреденото ти от Бога време.

Това разбра. А времето не беше много.