Гушни ме
-Гушни ме!
Прегърнах малкото телце , силно и нежно го притиснах към себе си.
-Така ли гушкат майките?
Страшен въпрос. Удар през лицето с юмрук. Не бях готова да отговоря. Притиснах я още по-силно и започнах да я галя.
-Кажи де, така ли гушкат майките.
-Не знам. Различно гушкат.
-А мен никога никой не ме е гушкал.
Разтреперих се. Погалих главичката. Придърпах я към себе си и я целунах. По челцето. Така ме целува моята майка. Знаех, че не е професионално, че нямам право, че може даже и да ми се карат, но го направих.
- - - - - - - - - - -
Бях на преддипломен стаж в едно. . . Всъщност няма никакво значение. Моята задача беше една седмица да прекарам с едно дете. Да го опозная, да проникна в проблемите му и накрая да напиша доклад: кога, как и т.н., нали знаете 5-те „К„ плюс защо.
Разпределиха ни децата служебно. Ей така, като някакви. . .
Всъщност и аз не знам като какво, но никак не ми хареса като ми подадоха една папка, поредната в купчината папки, с думите:
- Ето това е вашият случай.
Та моят случай беше едно 9-годишно момиченце. Бяло и нежно, с очички черни, като добре узрели маслини. Не ,не е шаблон. Очите и наистина са много черни и блестящи. И продълговати. Бузките – розови, а устничките мънички, изящно изрязани и червенички, като че ли с червило намазани. Едно такова крехко и грациозно. Дрешките чистички. Обличат децата добре, следят да са чисти, а и храна не им липсва. Това за храната и чистотата го разбрах после по време на пребиваването ми сред децата.
Та взех аз папката в ръце. Разгърнах я и се зачетох. Баща – сутеньор, майката, ако това въобще може да се нарече майка, вече е по най-долнопробните пътища. Няма да разказвам подробности. Ще ви спестя мъката, която изживях докато четях.
Първата, опознавателната среща премина под знака на двустранното недоверие.
- Ти коя си?
- Аз съм. . . казах името си.
- Да ме осиновяваш ли си дошла?
- Не.
- Добре, защото мен не ме дават за осиновяване.
Знаех това от документите. Знаех и причините. Най-вероятно тя също ги знаеше. В процеса на взаимното ни опознаване имах възможност да се убедя, че тя знае за живота много повече отколкото е прието за децата на нейната възраст.
- Тогава защо?
- Ами така, просто ще се запознаем с теб. Ще прекараме известно време заедно.
- Ами ако аз не искам?
Тук вече на това му се вика „ мат с пешката”.
- То май и мене не ме питаха дали точно с теб искам да прекарам тази седмица, ама виж, налага се. - И се усмихнах предразполагащо. - Ще трябва да ме изтърпиш някак си.
- Добре де. Ама да знаеш. Аз понякога излизам да се поразходя из града. Нас ни пускат сами в града.
Край града минаваше международен път. Чувала бях това-онова, но през трета ръка и просто не можех да го приема за истина. Не ми се искаше да вярвам.
- А не може ли и аз да идвам на разходката?
Страх, ужас видях за миг в очите на детето. Но само за миг.
- Не, ние така. Разхождаме си се. Няма да ти е интересно с нас.
- Не настоях. Така се запознахме с Яна.
- - - - - - - - - - -
Прекарвах с нея по цял ден. Разказвахме си разни истории, четяхме книжки, пеехме песнички. Песните малко ме затрудняваха, защото от години не ми се е налагало да изпълнявам точно такъв репертоар, но някак си се справяхме, докато накрая дойде ужасния ден, в който Яна ми съобщи, че днес след обяд няма да сме заедно. Щели да се разхождат с момичетата в парка. Докато ми го казваше гледаше в страни и надолу. Ровеше с краче в земята и мънкаше под носа си. Не е нужно да си се дипломирал като психолог, за да знаеш какво означава всичко това. Не можех да се намеся. Нямах право, нито доказателства.
Следобедът дойде. Оставаше ми само с болка да преглъщам сълзите си, скрита зад един храст до оградата, наблюдавайки колата, която откарваше момиченцето. Дочаках я да се върне, но не направих опит да я срещна.
- - - - - - - - -
Следващият беше последният ни ден заедно.
- Така ли гушкат майките?
А аз гледах очичките, личицето, нежните детски ръчички. Галех къдравата и главица и внимавах да не докосна висящото на вратлето ù синджирче, върху което беше окачена торбичка, голяма колкото да побере банкнотата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Снежана Врачовска Всички права запазени
