Част първа.

      - Мис Говърнес, имаш посещение! – звънливото гласче на Айрин ме избави от унеса

Напоследък усещах нещо странно да витае около мен. Не ме плашеше, но предизвикваше леко безпокойство.

      - Идвам!

   Айрин „влетя“ в стаята с инвалидната си количка, а след нея важно крачеше слаб, висок мъж с бледо лице и сиви, безизразни очи. Знаех кой е, знаех и какво ми носи. Щях да имам работа за известно време, освен грижите за прекрасното 9-годишно ангелче с нелека съдба. Беше се родила с вродена аномалия на долните крайници, която прогресираше в атрофия на мускулите. Все още си служеше с ръцете. Никога не бе играла истински с други деца. Имаше само мен и малък обслужващ персонал в едно от именията на баща ѝ, просторна двуетажна къща с огромен двор, обграден с високи дувари. Родителите ѝ я бяха оставили изцяло на нашите грижи. Те - светските лъвове, богати, известни, с динамичен обществен живот, не можеха да позволят на едно сакато дете( макар и единствено), да ги провали. Още повече, като знаеха, че няма да живее дълго. Пращаха пари и токова. Тя имаше всичко, освен любовта и подкрепата им. Не говореше за тях, не я видях и да плаче. Пораснала твърде рано, се бе научила да е щастлива в своя изолиран свят. Когато я видях за първи път, сигурно несъзнателно съм направила някаква гримаса, а тя само ме погледна със съвсем не детски поглед и твърдо каза:

     - Моля, не ме съжалявайте!

Така започна нашата връзка. За двете години, през които денонощно се грижех за нея, между нас се оформи негласен съюз. Тя ми се довери напълно и не ми създаваше никакви проблеми. Две самотни души, всяка по своему, се научиха да съжителстват и да разчитат една на друга. Връзката ни беше специална, от ония, които те белязват завинаги.

Айрин беше свикнала с посещенията на възрастния мъж и за мой късмет никога не ме попита нищо. Той безмълвно ми подаде малкия пакет, но преди да си тръгне, ме погледна и каза:

     - Тази е специална, внимавай!

Това вече ме впечатли. Той никога не говореше. Идваше, предаваше ми пратката и си тръгваше. Не ме харесваше, смяташе, че съм прекалено незряла, неопитна и дори безотговорна, за позицията, която ми повериха преди повече от петстотин години – Гувернантка на човешки души.

   Скучна и еднообразна работа. Душите, поставени в стъклени колби, приличаха на ембриони със сив цвят. Подреждах ги на рафтове, в коридорите на едно подземие под имението, за което никой не предполагаше. Бършех праха, който с времето полепваше по тях и им говорех. Успокоявах ги, че са на добро и безопасно място. Донякъде ги съжалявах, че трябва да стоят тук с години или векове, преди да се разпаднат съвсем и да изчезнат. Това бяха души, завършили мисията си на земята. Понякога, но рядко, някоя от тях започваше постепенно да променя цвета си до бледо розово или лилаво, знак, че иска да се прероди. Тогава я предавах на Творците, които я подлагаха на два изпита и ако се справеше, се прераждаше отново.

  Но както казах, това се случваше рядко. Повечето просто вегетираха и в един момент се стопяваха, а колбите се използваха за нови души. Аз не се задържах дълго на едно място. Когато се установявах някъде, подземието с моите безценни души, вече ме очакваше там. Имаше кой да се погрижи за това. Моята работа бе да ги наглеждам и пазя. В началото се чудех, защо толкова малко души искат да се преродят, но опознавайки хората, започнах да разбирам. Войни, болести, глад, мизерия, нещастия – светът като че ли се хранеше с тях. Умирайки, хората не желаеха да се връщат повече тук. Малко се знаеше за прераждането, душите, които се връщаха, не помнеха нищо и нямаше кой да разкаже за това. Аз също не можех, защото бях положила специална клетва, когато ме избраха за Гувернантка. Взимах различни самоличности на хора, които бяха на крачка от смъртта, изтривах спомените, емоциите и чувствата им, но поне давах право на тялото им да бъде още малко на земята. Звучи гадно и безчувствено, но това е истината. Не се привързвах към никого, досега. Само си вършех работата.

      -Пак ще излизаш, нали? За колко време?

     -Най-много ден или два, не повече, момиченце, знаеш. Винаги се връщам, нали? Освен това имаш телефон, ще ми звъннеш, ако ти доскучае.

      -Да, за да чуя: „ Абонатът е изключил телефона си или се намира извън обхват“.

      -Беше ми паднала батерията, наистина. Ще се постарая да не те оставям дълго сама, обещавам!

   Вечерта сложих Айрин да си легне, прочетох й приказка и пожелах лека нощ. Тихо затворих вратата след себе си. Думите на сивия дългуч не ми даваха мира. Влязох в подземието, низ от лабиринти с безброй рафтове, наредени прилежно със стъклени колби, малките гробници на душите. И тук бях мис Говърнес, но по-различна. Нямаше ги червеникавите, непокорни кичури, пъстрите като на котка очи, леко дрезгавият глас и тялото на 30 -годишна наркоманка, предозирала с хероин и други боклуци, блажено усмихната по пътя към Рая. Нямаше как да стигне там, защото такова място не съществува. Намерих я в момента, когато душата й се отделяше. Влязох в тялото, а в същия миг се появи и един от Сивите, който улови душата и бързо я затвори в стъкленицата. Щом прекрачех прага на подземието се превръщах в това, което съм – безплътна сива сянка, изпратена на Земята от Създателите, наричани Творци, защото създаваха душите, водеха ги на отчет, следяха развитието им, без да се месят и накрая си ги прибираха.

Стигнах до един все още незапълнен рафт и отворих пакета. Изведнъж ме обгърна непознато сияние, сянката ми се свлече на каменния под и замръзна върху него.

Следва продължение