20.12.2007 г., 12:52 ч.

Халата Алла 

  Проза » Разкази
1426 0 2
27 мин за четене
 

 

Халата Алла

 

 

                                                                       На една хала,

която по случайност се е родила жена.

 

 

-Ина, бейбе, намерил съм купон за тази вечер! Някакво градинско парти в Бояна. Ще попълваме заедно колекцията, нали? Хайде, кажи "да", не ми се ходи сам, а и не ми се скучае петък вечер. Онази моята последната, знаеш я, блондито, та същата де- разкарах я миналата седмица, и съм на сухо в момента. Зажаднял съм за емоция, а и знаеш другата седмица делото "Кандиларов", от сега съм се спекъл. Онези сигурно са платили, а и доказателствата ми не са достатъчно, ама не се отказвам, знаеш ме. Трябва да заредя батериите, бейбе. А и на теб ще ти е гот - знаеш, че ни е добре заедно не само в кантората.

-Ок, Калине, с теб съм, брой ме.- усмихнах се аз.

-Добре, ще питам за адреса. Кани ме една готина мацка, не бе, не ме гледай така, не мисля все за това! Клиентка ми е жената, отървах я от някакъв имотен спор. Междувременно се посприятелихме, тя е женена с малко дете, просто ме покани -да почерпи адвоката си от благодарност.

Калин се усмихна приятелски и изчезна зад вратата в неговата част на кантората. Останах сама. Погледнах компютъра. Стига ми за тази седмица. Добра работа свърших. Време е за почивка. Петък след обяд е в крайна сметка! Добре, че Калин измисли нещо. И да няма интересни физиономии за мен, и да няма мацки за него, пак ще е гот - ще разпуснем. Понякога от стрес седя по цяла събота и неделя в къщи и гледам в една точка и така до понеделник. От умора не мога да се отпусна и докато се озърна и  новата седмица започнала, после се търкулнал по същия начин и месецът. И като се обърна - две години минаха, откакто с Калин открихме кантората. Не мога да се оплача от липса на клиенти, нито от много загубени дела, нито от средата си. Непрекъснато срещам интересни хора, а и с Калин сме партия и половина. Може другите да го смятат за женкар, за повърхностен, но аз знам какъв човек е - за близък приятел е готов на всичко, скача с двата крака и не мисли за себе си. Затова си го обичам по своему, а че обича жените - това го знам, но съм го приела такъв, в крайна сметка с него сме партньори, а не гаджета.

Бързо изключих компютъра и хукнах към къщи. Трябваше да взема душ, да измисля какво да облека, а оставаха само няколко часа. Точно в седем Калин позвъня на входната врата.

- Ей, бейбе, много си гот, обаче чантата не е същия нюанс кафяво, като обувките. Не се сърди де, нали си ми казала да ти казвам винаги, когато нещо не ми харесва. Иначе косата е добре тази вечер, дано само да си задържи формата до края на вечерта.

Погледнах чантата си, после обувките- да му се не види, пак не бях перфектна! Калин беше прав за двата цвята кафяво. Какво пък, аз не отивам да търся мъж, не и тази вечер, може би някой друг път, така че, ще го преживея. Все пак ми стана кофти. Ама аз съм си виновна, все го карам да ми казва, когато нещо в мен не го кефи.

-А ти как ме намираш, ама честно?- усмихна ми се той подкупващо.

Поглеждам го. Дънките му "Долче и Габана" са последен модел, а ризата му е направо убийствена. Да не говорим за колана от същата марка, разбира се. Ухае от сто километра на новия си парфюм, който, както винаги е особено секси. Абе, Калин си е Калин- очите му святкат, обувките лъщят, с две думи- готов за нови подвизи. Ако някой не го познава и го наблюдава отстрани ще си каже, че този мъж прекарва половината от живота си в мислене как да е по-неотразим, за да свали най-готината мацка, пък дори и да й се кефи само една нощ, щото той не е по дългите връзки. Ако обаче го познаваш добре, ще знаеш, че Калин не е само фръцльо, че е перфектен адвокат, че е коректен партньор и приятел. Както и да е, това е важна информация за вътрешни хора, не е за всеки. Погледнах го с одобрителен поглед и той дори не изчака комплимента ми.

- Ок, Ина, скачай в колата и да видим какво ни чака тази вечер, адреналинът ми е на шест. Дано да има някое свежо парче. А ако и ти забиеш нещо, или поне видиш някоя интересна муцуна за твоята колекция, ще е супер.

Точно в седем се озоваваме пред вилата в Бояна. Отвори ни приятна млада жена, зад  нея се показа и мъжът й и ни покани любезно. От входа на къщата през един вътрешен коридор стигнахме до много свежа скрита за хорските очи от улицата градина. Там даже имаше малко езерце с лилии. Питиетата бяха под един навес, от който започваше къщата, с две думи, нищо не ни липсваше. С Калин се спогледахме заговорнически и всеки се втурна към своята цел- той да разгледа жените, а аз - да търся интересни хора, които да изучавам. Към девет беше вече трудно да намериш място около импровизирания бар-плот под навеса, затова повечето хора, като мен се разхождахме небрежно с чаши в ръка из градината. Вечерта се очертаваше не особено интересна. Видях го и в очите на Калин. Не че нямаше две три засукани девойки, но съдейки по неговото флегматично задяване, не му беше тръпка да щурмува нито една от тях по- сериозно. По -скоро се забавляваше вяло, за да не набляга само на алкохола.  Аз също като него не успявах да намеря достатъчно интересен човек, затова се забавлявах като заглеждах кой как е облечен, как държи чашата си, как се усмихва, как поддържа скучни разговори. Винаги ми е било интересно да наблюдавам хората - да стоя отстрани, някъде зад кулисите и да гледам - и тук-там да се включвам- всеки път в различна роля. И да наблюдавам как те реагират на различните ми роли- това е моето любимо хоби. Нищо че станах адвокат, не спрях да се забавлявам да изучавам хората. Умирам от удоволствие да ги анализирам, да заемам различна позиция в отношенията си с тях и да наблюдавам реакциите им. Калин се смее, че колекционирам хора и роли, аз пък му връщам с неговата креватна колекция. И двамата не знаем чия е по-богата.

В момента, в който дори наблюденията ми върху присъстващите спряха да ме забавляват, през вътрешния двор влезе странна двойка. Мъжът не ме впечатли с нищо особено- нито грозен, нито хубав, леко безлично, но приятно облечен. Жената обаче грабна окото ми- беше наистина странна. С доста къса коса - почти по мъжки къса, с брезентови керемидено кафяво-червени панталони с много джобове и гайки, почти оранжеви кларкове, които носех по времето на моя пубертет и истинска кенарена риза с ръчна бродерия на гърдите. Като видях ризата си спомних за моята баба, тя имаше в чеиза си, който обичах да разглеждам като дете, такава кенарена риза - баба казваше, че лично си я е изтъкала. Сега обаче тази риза направо ме шокира- от къде я беше изнамерила тази жена. Започна да ми става интересно. Приближих се по-близо до нея, за да разгледам лицето й- нямаше абсолютно никакъв грим, даже и спирала нямаше. И очите й дори не бяха красиви - кафяви, едни, момчешки. И очите, и прическата, и обувките, и панталона, и дори походката й бяха момчешки. Стойката й беше леко прегърбена. Тази жена беше някъде 30-33 годишна. Интересното беше, че мъжът до нея тихо си взе една чаша и седна на една пейка в градината, а тя, след като си сипа питие започна да обикаля гостите и подавайки ръка, да се представя. Когато се доближи до мен, тя ме погледна по детски дръзко в очите и каза:

- Здравейте,  аз съм Алла, а там на пейката седи моят мъж Петър.

- Аз съм Ина -приятно ми е- стиснах ръката й аз и усетих някаква необичайна искреност - не знам от гласа или от ръкостискането, или от погледа, не знам от къде дойде това усещане у мен.

После Алла продължи да се ръкува така, докато не обходи всички гости. След това седна на пейката при мъжа си. Говореха си тихо. Забелязах отново тази специфична детско-момчешка искреност, която излъчваше, докато общуваше с него.

Не знам за приятелчето ми Калин, но аз направо случих- новият екземпляр в колекцията ми от интересни хора се очертаваше направо поразителен. Усетих адреналина в слепоочието си. Както, като когато при нас с Калин дойде нов клиент и ни заразказва за своя проблем- той говори с болка и угриженост, а ние потреперваме при мисълта, какво предизвикателство се задава пред нас. Не знам, по-възрастни колеги адвокати казват, че тази тръпка отшумява с годините, други ни убеждават, че ако си намерил попрището си, тръпката от нов случай никога не се губи. Ще видим това с годините, но в едно съм сигурна, както Калин винаги ще обича жените, така аз винаги ще обичам да анализирам хората и да играя своите роли.

Пред мен в момента стоеше наистина невероятно предизвикателство. Започнах бързо да разсъждавам как да се доближа до тази жена. Опитах се да я заговоря, когато тя стана и отиде до навеса да си вземе ново питие. Направи ми впечатление, че пие уиски и държи чашата си увита до половината със салфетка. Беше я увила така, сякаш чашата е мокра и тя я е завила, за да не намокри ръката си, докато я държи. Това ми се стори странно.

- Приятна градина, малко хлад след дневната жега... - започнах аз неопределен разговор.

- Жегата е част от лятото, нима предпочитате изобщо да няма лято, за да няма и жега?- отвърна ми доста резервирано тя.

- Защо не си говорим на "ти", май е по-подходящо за тази обстановка. - опитах се да скося дистанцията аз, сякаш незабелязала леко хапливия й тон.

- Вие, както решите, аз съм свикнала да говоря на "Вие"- отвърна за мое най-голямо учудване тя. Та кой в днешно време говори на "Вие" на купон! Наистина бях попаднала на странна птица. Междувременно забелязах, че освен руското име, и говорът й беше със силен руски акцент.

- Добре - щурмувах аз - понеже ми е много приятно да си говорим, аз ще продължа на "ти", защото така се чувствам по-свободна да общувам, а ти, както искаш. От къде е този руски акцент, а и името е едно такова. Аз говоря добре руски, а и обичам руска литература.

Тук вече улучих в десятката. Очите й светнаха, тя видимо се оживи, но запази дистанция. Сякаш не чула въпроса ми, тя ми отговори с насрещен въпрос:

  • - А Вие в оригинал ли четете руска литература?

Трябваше да си призная, че не съм чак толкова добра, но за да измия лошото впечатление, й казах, че любимият ми автор е Достоевски. Това отново обърна нещата в моя полза. Тя се оживи и започнахме да си говорим за книгите му. Казах и, че след "Престъпление и наказание" съм си мислила, колко ли добър автор е Достоевски, щом ме е накарал да усетя какво е да си убиец, че обичам да потъвам в чуждите животи и да ги чувствам като свои.

- Обичате да влизате в чужда кожа? Това е интересно, но малко безплодно, защото актьорът изобщо не живее собствен живот, той нито се ражда, нито умира, него просто го няма- има ги само ролите му, не съм го измислила аз това, а пак един друг руски автор, но по-добре да пием по едно за актьроското майсторство- тя се усмихна с вглъбен някъде пред нея поглед и отпи жадно от чашата си. Забелязах, че все още я държеше увита в салфетка. После каза, че ще се поразходи в градината и се отдалечи.

Алла вече беше завладяла изцяло вниманието ми, дори след като ми каза това за ролите, аз се почувствах някак си разкрита. Стана ми хем кофти, хем се почувствах по-добре, когато се усетих разкрита- леко е да бъдеш себе си. Междувременно се огледах. Гостите водеха скучни разговори за отпуските, за това кой къде ще замине, за спомените си от предишни почивки, за модата, за храненето, за килограмите, за красивите вещи.

- Ина, миличка, ти май намери нов екземпляр, а? Какво си говорехте с тази жена-момче? Аз те търся, искам да изпия по едно с моя партньор, а ти дори не се сещаш за мен. Няма ли да питаш накъде стрелям тази вечер, не ти пука за твоето приятелче. - Калин разроши леко косата ми с ръка, както беше свикнал да изразява към мен чувството си на привързаност.

- Какво да те питам, като е ясно, от немай къде може и да й се отвори парашута тази вечер на онази с големите "очи", ама то ще е, за да разсееш скуката. Извинявай, ще потърся Алла. Интересна ми е.

- А, ясно, анализираме... - намигна ми заговорнически Калин.

- Абе и аз не знам кой кого анализира тази вечер, но е интересно- казах аз и тръгнах по алеята.

Намерих Алла в градината да изследва листата на едно цвете. В едната ръка държеше чашата си, а с другата галеше листа. Май беше забравила, че наоколо има хора. Преди мен към нея се приближи домакинята и двете започнаха разговор за цветята в градината.

- Не знам какво им липсва на цветята ми, имат вода и слънце целогодишно, торим ги с отбрани торове, а те не виреят така добре, като при съседите. Уж почвата е еднаква, а нашите цветя са някак по- безцветни и като че ли болнави. Ще трябва да потърсим друг градинар, може би. А съседите са пенсионери, нямат средства за такава поддръжка, но там цветята виреят по-добре. Не мога да си обясня това. - каза домакинята, колкото да прояви интерес не към цветята си, а към заниманието на гостенката.

- Може би искат Вие лично да ги поливате.. - каза Алла и после се засмя, сякаш, за да покаже, че се шегува.

- Само това ми липсва, толкова сме ангажирани с мъжа ми - добави с разбиране на шегата домакинята и разговорът приключи.

Аз обаче, уж се канех да се включа в разговора, а изведнъж не знам защо се почувствах неловко и незабелязано се отдалечих.

Следващият час мина отново в безлични разговори. Постепенно се стъмни. Запалиха градинското осветление-  едни доста семпли нощни лампи, които почти не се забелязваха, а в същото време осветяваха достатъчно цялата градина. Когато съвсем ми доскуча, потърсих Алла. Не я намерих при останалите гости. Потърсих мъжа, с който беше дошла. Проведох поредния безличен разговор с него, колкото да разбера къде е тя, той ми каза, че я видял от другата страна на къщата, при входната врата да се забавлява с детето на домакините и не знам защо се усмихна леко смутен. В усмивката му видях леко притеснение или по-скоро стеснение от странната му за другите хора жена, която вместо да се забавлява с останалите, търси детска компания.

Когато минах през вътрешния двор почти зяпнах от това, което видях. Алла скачаше на един крак по плочките на пода пред входа на къщата и си пееше тихичко, а детето чинно чакаше своя ред. Беше момиченце на около пет-шест години- облечено в спортна тениска и къса поличка. По смеха му разбрах, че искрено се забавлява, докато Алла подскача на един крак.

- Ох ох, настъпих чертата, ту-у, че съм спъната, хайде ти си сега - каза тя, бръкна в един от джобовете на странния си мъжки панталон  и извади от там едно малко зарче, което внимателно му подхвърли, за да може то да го улови.

Детето се засмя с пълно гърло от щастие, че хвана зарчето, и го хвърли върху плочите. Падна му се цифрата 5. То заскача по плочките и затананика същата песен. Докато го гледах как скача се сетих- играеха на дама- колко пъти сме играли като деца на улицата, но си чертаехме квадратите с тебешир, а сега квадрати бяха плочките пред входа на къщата. То настъпи грубо с крак чертата. Погледна разочаровано и почти беше готово да се разплаче.

-Ти си. - каза то и с наведена глава й подаде зарчето. Алла клекна до него и като го гушна през раменцата, почти му прошепна:

- Чакай, чакай, знаеш ли една приказка за чудните думички. Бас държа, че не си я чувала. Думичката е "обичам те" и тя сбъдва желания. Например ако сега ми кажеш, че ме обичаш и хоп, аз тутакси ще забравя, че ти си настъпвала някога чертата. Пробвай, аз ще те попитам и ти трябва бързо да кажеш думичката, ама внимавай, ако излъжеш ще те хвана и чудото няма да стане и аз няма да забравя за настъпената черта. Детето гледаше със зяпнала от интерес уста. Сякаш беше вече влязло в света на чудесата. Алла го загледа тайнствено в очите и тихо и бързо попита:

- Кажи ми, обичаш ли ме?

- Обичам те - бързо изстреля вълшебната думичка детето и инстинктивно с двете си ръце обгърна кръста на Алла, като допря главата си до корема й. Очите на Алла се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса с ръкава на кенарената си риза.

- Ей, ама аз нищо не си спомням, май ти си наред, нали, ето ти зарчето.

Детето сияеше, не съм сигурна дали защото зарчето беше в ръцете му и беше негов ред да пее и да скача на дама, или защото беше прегърнало жената, която единствена му обърна внимание тази вечер.

Точно в този миг на входа на къщата се появи детегледачката. Тя беше видимо притеснена и повика детето да се прибира и да не притеснява гостите, защото майка му ще се кара.

- Извинявайте госпожо, аз съм виновна, просто видях малката да плаче на балкона и реших да си поиграем малко, за да се успокои. Хайде миличка, след като ме би на дама е време да се прибираш, нали? И аз те обичам- чух да прошепва бързо в ухото му Алла.

Момиченцето с неудоволствие се прибра. Чак в този момент Алла ме забеляза.

- А, отново на Вас попадам, да идем да пием по едно питие. Моята чаша е празна- в погледа й имаше мъгла. Едва сега си дадох сметка, че Алла беше изпила поне няколко чаши уиски. По стълбите леко се препъна.

- Уф, как се пързалят тези обувки, ще взема да се пребия- каза тя и се усмихна смутено.

Аз се направих, че не забелязвам нищо. В градината мъжът й се оглеждаше с търсещ и вече видимо смутен поглед. Когато я видя, той се опита да я заговори, но на нея явно много й се забавляваше, и затова не му обърна внимание, а се отправи към мен. Изчаках я под навеса. Вече усещах, че настроението й идва от увитата в салфетка чаша, от където идваше и смутеният поглед на Петър.

- Да хапнем нещо, хапките изглеждат чудесно- каза тя, и докато си вземаше надобена на сабя хапка, част от хляба падна на земята. Аз се наведох и вдигнах парчето. Сетих се, че баба ми и майка ми са ме учили, че хляб не се изхвърля. Несъзнателно спазвах тази повеля и досега.

- О, Вие не изхвърляте хляб! Правилно, хлябът е по-ценен от всичко. От това парче ще се нахрани я някое дворно коте, я някое врабче.

- Алла, говори ми на "ти"- този път дори сама не познах гласа си, усетих, че толкова много ми хареса тази жена, че вече не ми се играеше роля, исках просто да общувам с нея, както малкото дете на домакинята искаше да играе с нея на дама.

- Не съм свикнала, така съм възпитана, майка ми е рускиня. Тя ме е учила, че трябва да говориш на "ти" само на най-близките си хора. Ние с Вас да не сме пили "брудершрафт", а! Вие, както сама казахте, сте само една колекционерка на интересни личности, нали? -каза тя и се усмихна хем нервно, хем по-приятелски от всякога.

После изведнъж грабна шишето с уиски, наля си пълна чаша, изпи я почти на екс и се провикна ужасно дръзко:

- Хей, музика! Няма ли да се танцува тук!

Гласът й стресна всички и събра вниманието им. Тя стоеше в средата на градината, сякаш беше главна героиня в центъра на кръгла сцена, а ние бяхме нейната публика. Калин, който вяло сваляше една тъповата хубавица, извърна глава и спря погледа си върху Алла. В очите на приятеля си видях хем учудване, хем интерес, хем лека насмешка. Погледнах мъжа на Алла- Петър вече не можеше да скрие смущението си.

А домакинята, която беше започнала да се притеснява, че купонът й отива на пълен провал, и че хората скучаят, не изчака второ напомняне. Хукна до уредбата и вилата заехтя в силен латино ритъм.

Алла затърси някого с очи, и когато ме видя ми се усмихна заговорнически. Доближи се до мен и ми прошепна в ухото:

-Хайде, да играем твоята игра- нали обичаш да анализираш хората, колекционере - кой мислиш ще танцува с мен сега, на кой му стиска, а, познай? Или се предаваш? Тогава гледай внимателно.

- Дами канят! - се провикна тя, доближи се до мъжа си и със сценичен реверанс го покани на танц. Той притеснено й отказа.

- Алла, знаеш, че не танцувам, моля те, мила, спри да пиеш- го чух да й шепне той, защото бях близо до тях.

- А, добре, знаех си, че ще ми откажеш, тогава ще си намеря друг кавалер, Вие например, ще танцувате ли с мен? - Алла си избра един от мъжете - наглед симпатяга, но ако по-внимателно го загледаш, ще разбереш, че е доста безинтересен екземпляр. Със сигурност не ставаше за моята колекция. Мъжът не отказа. Двамата с Алла се завъртяха в латино ритъма- от далече се виждаше колко не си подхождат като партньори- Алла беше доста пластична- чак сега го забелязах. Толкова се заблудих от тези милитари панталони и кларкове. Чак сега под бабешката кенарена риза видях едно слабо гъвкаво тяло, което изведнъж забрави гърбавата си стойка и се заогъва съблазнително. Мъжът до нея беше вир вода, когато танцът свърши. Алла му се поклони с леко приклякане, като актриса от миналия век, и с леко залитане се доближи до навеса. Междувременно успя да ми намигне и да ме накара с погледа си да ида при нея и аз.

- Е, слушам, що за птица беше моят партньор?- каза тя, докато си наливаше поредната чаша уиски.

-Скучен човек, залепен за жена си, за колата си и за чиновническата работа. Не разбира този човек нито от Достоевски, нито от игра на дама. Кажи ми Алла, кой ти уши тази риза?

- Аха, интерес проявявате, от къде ми е руският акцент, кой ми уши ризата? Нали Ви се струваше демоде. Не Ви ли напомня на бабини доспехи?- очите й вече святкаха с пиян блясък. Но мисълта беше кристално чиста- Какво, има въпросителни при новия екземпляр от колекцията Ви ли?- ироничният й проницателен поглед направо ме прободе.

-Хайде Алла, просто те харесвам, мисля, че искам да те опозная, мисля, че можем да бъдем приятели, затова те питам- като се чух какво казах, реших, че това не съм аз- за пръв път, откакто се познавах, говорех така откровено. Винаги съм играла роли- уж, за да съм по-интересна, или по-скоро, за да не допускам да ме нараняват, а сега плеснах като на тепсия това, което наистина мислех. Какво ми стана този петък вечер, дали и аз не пих повече, дали няма да съжалявам?

Алла ме погледна, замисли се за миг, после изведнъж, за пръв път тази вечер, както към никой от останалите присъстващи, към мен тя се обърна на "ти". Дори не се зарадвах на успеха си, та това беше истински пробив:

- Не ми се вярва, че наистина ме харесваш. Но е твърде рано, ще видим дали ще мислиш още така до края на вечерта...- каза тя и се усмихна някак неприятно.- Добре де, мама беше рускиня, тя си е ушила някога тази риза за нея - бродирала я е сама, виждаш ли двете птици на гърдите ми - Мама умря миналата година, остана ми само ризата. Баща си не помня. Такива ми ти работи. А ти като си актриса, какво ми говориш за приятелство. Ну, ладно, я хочу танцевать! - каза тя на руски, сякаш забравила изобщо къде е и хукна пак към дансинга.

Вече беше за всички видно, че е пияна. Покани следващ кавалер. Хвърли ми бърз поглед и ми намигна, сякаш за да ми покаже, че играта ни продължава. Този беше по- интересен от предишния. Имаше страст в него. Хвана я през кръста и я завъртя. Очите му святкаха. Стана ми ясно какво му се прииска на човека, така я гледаше, че за всички беше ясно. Алла хич не се притесняваше от това. Загледа го и тя - право в очите - и докато го държеше започна да се вие в ръцете му, страстно, похотливо, ужасно възбуждащо.

Вече никой от гостите не гледаше другаде. Всички зяпахме нея. Тя се вихреше със своя страстен партньор, без да знае къде е. От време на време губеше равновесие, но в мига преди да падне, падаше в обятията му и простенваше от удоволствие. Мъжът танцуваше по сандали. Без да спира танца си, той ги разкопча и захвърли с едно движение и остана бос на градинските плочи.

- О-оо - извика тя! Това се казва истински танцьор! - И като се прилепи плътно до него затанцува още по-страстно.

Бързо огледах всички присъстващи. Жените я гледаха с погнуса. "Не съм виждала пияна жена, какъв ужас, горкият й мъж!"- долетя до мен коментар от един ъгъл. Мъжете я гледаха хем в захлас, хем в погледите им четях колко е добре, че тази жена не е тяхната. Когато танцът свърши, партньорът на Алла се опита да я прегърне през кръста и да я отведе някъде в тъмното, но тя се дръпна рязко, като почти му кресна, че танцът е свършил. Алла ме погледна и направи гримаса с лице, като сбръчка носа си сякаш от погнуса. Усмихнах й се заговорнически. Разбрахме с очи, че оценката ни на този екземпляр е еднаква.

Започна ново парче. Алла бързо си намери нов кавалер. Видях мъжът й до навеса. Отидох до него и отново учудващо за мен го заговорих:

- Жена ти танцува чудесно, Петър, не съм виждала отдавна истински човек! Много я харесвам, наистина!

Петър ме погледна учудено в първия миг невярващо, а после думите му полетяха като водопад. Едва смогваше да довърши изречението си:

- Ти си първият човек, който я вижда такава. Не мога да повярвам. Знаеш ли, обичам тази жена, тя е всичко за мен. Скарах се с родителите си, не съм ги виждал от години. Нямаме деца и няма да имаме, тя вече не може. Живеем сами, нямаме и приятели, защото никой не я понася, когато е пияна. Но ти не знаеш каква е, когато не пие. Тя е най-топлият и всеотдаен човек, който някога съм познавал, можеш ли да ми повярваш, чиста е като дете. Но й се събра много. Не искам никой да й се смее. Боже мой, искам да си я отведа от тук!

Точно в този миг чух трясък в градината. Видях Алла паднала в цветята. Никой не слушаше музиката. Всички гости бяха шокирани и притеснено си шепнеха. Никой не знаеше как да реагира в този момент. Алла не помръдваше. Погледнах Петър. Той се вторачи притеснен в нея. Но не хукна веднага да й помага. Изчака да види дали тя ще стане сама. Алла се окопити. Отвори очи и вдигна глава. За миг през лицето й премина остра болка, после очите отново засвяткаха с жар.

Цялата тази вечер беше уникална. Не бях попадала в такава ситуация, но следващите няколко мига направо ме потресоха. Точно, когато мъжът й се втурна към нея, Калин го изпревари. С два разкрача той се озова до нея, подаде й ръка и я издърпа от градината. Под нея имаше отъпкана пръст, счупена градинска саксия и смачкани цветя. Алла се изтупа, а Калин я погледна със странно втренчен поглед и пред всички каза с висок напълно сериозен глас:

- Ще танцуваш ли с мен?

Алла го погледна също втренчено, после само кимна, прегърна го и сякаш изобщо не е падала, продължи танца си, но вече с нов кавалер. Петър въздъхна до мен спокойно, а останалите гости, за да преодолеят самите те шока си, се направиха, че нищо не се е случило.

Калин танцуваше с Алла. И отново, както всички предишни свои кавалери, тя го гледаше в очите- не с онзи похотлив див женски поглед, а със странно чувство- гледаше го и с погледът си проникваше в него. Калин беше първият й кавалер тази вечер, който тя не избра сама. Алла сякаш сега го забеляза. Тя бързо забрави болката. Алкохолът я тонизираше непрекъснато и тя отново се развихри.

Стоях смълчана до Петър и двамата не откъсвахме очи от танцуващата двойка. Не бях виждала досега такъв синхрон между мъжко и женско тяло! Между тях имаше тръпка, определено имаше тръпка, но не такава, каквато с онзи мъж, дето си събу сандалите, а после я задърпа към тъмното, не и такава, каквато имаше Калин в очите, когато флиртуваше с поредната си мацка, не, имаше нещо много дълбоко- чак потреперах. Мисля, че ако аз изпитам такова нещо, ще спра да се правя на друга, ще бъда щастлива да бъда себе си.

Постепенно лицата им заблестяха. И двамата се усмихваха и не спираха да се гледат в очите. Тези двамата сякаш цял живот са танцували заедно, сякаш цял живот са били заедно. Когато танцът свърши той не пусна ръката й, но и тя не се дръпна. Просто тръгна към мен и Петър. Калин я следваше като хипнотизиран.

- Коя си всъщност ти? - го чух да я пита.

- Аз ли, аз съм Халата Алла - засмя се тя, и в гласът и нямаше и помен от пиянство. - а това е моят любим мъж Петър, каза тя и го посочи.

За не знам кой път тази вечер бях поразена. Този път от Петър. Той я наблюдаваше през цялата вечер. Почти не общува с никой. Не я изпусна от поглед и, когато танцуваше с Калин. Сега просто се усмихна спокойно и каза:

- Приятно ми е, май пропуснахме да се запознаем. Ще си ходим ли, скъпа?

- Скоро, съвсем скоро. Изчакай ме малко. Викай такси.

Стана ми изведнъж смешно - аз, колекционерката на интересни хора, актрисата, която никой не може да види истинска и моят партньор - неуловимият сваляч, се чудехме как да задържим тази доскоро почти мъртво пияна странна жена -дете до себе си. Ей това се вика вечер!

- Алла, ти... аз... започна Калин - видимо притеснен- буквално не знаеше какво да каже...

Алла само се усмихна:

-Благодаря ти. Извинявай, ще ида до тоалетната. Радвам се, че танцувах с теб. Лека вечер. - После се обърна към мен и ме извика с очи. Аз тръгнах като под команда след нея към къщата.

В коридора пред тоалетната тя ми каза забързано:

- Ей, момиче, стига се прави на актриса, като търсиш истинските работи, не ги ли виждаш, та те са под носа ти! Я бъди себе си най-накрая, не е толкова страшно, най-много рискуваш да намериш това, което толкова искаш. Не ми се пишка, разбира се. Исках това да ти кажа. Сега тръгвам, че моят мъж ме чака. Много си го обичам, казах ли ти? Той е всичко за мен. Ти наистина ли ме харесваш?

Отворих си устата, за да кажа нещо, но не успях. Тя обаче ме разбра.

- Е, щом е така, значи можем да се видим. Знаеш как да ме намериш. Имам още една такава ленена риза от мама- явно за теб съм я пазила. Ако я искаш де - каза тя, усмихна ми се, очите й грееха по най-истинския начин, който някога съм виждала. Тя се обърна и хукна. Махна за чао на Калин, който не можеше да мръдне от мястото си, и бързо потъна в тъмното. Там я чакаше таксито и Петър.

 

- Ина, да си ходим и ние миличка, не ми се стои повече- каза ми Калин, когато се окопити.

- И на мен, стана студено.

Калин ме прегърна през рамото:

- Така по-добре ли е?

- Да, вече не ми е студено.

 

                                                                                                          09.09.07г.

 

 

    

 

© Весела Антонова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страхотна си! Както винаги... Много изпипано, много истинско звучи. Дори и малко невероятно. Но това е Веселаstyle!
    P.S. Бях ти пратил нещо, но ти нищо не пожела да коментираш за него...
  • Реалистично- май си била на такова парти- интелигентно- с една дума- хареса ми.
Предложения
: ??:??