Хармония и нежност

                           Хармония и нежност

Пробуждам се...
До челото ми диша прекрасно малко човече.
Притискам нежно устни до гърдичките му и блажено се отнасям в мечтания...
Въздъхване...
"Завърна ли се малък пътешественико? Хе-хе! Хайде на топличко чайче и вкусен медец!"
Отнасям го да се изпишка. Напъва се, но само звучно пръцна.
"Е-хей, няма да акаш сега, нали! Само пиш..."
Показвам... Не може!
"Добре-е-е. После."
Обувам му гащичките и го отнасям в хола. Отварям вратата на долапа под секцията и го слагам да седне.
"Ето сега, тати ще стопли чайчето."
 Поставям каната на мястото й и натискам копчето.
След малко доволно посръбваме от билковия чай и похапваме с дървени лъжици от пълния буркан с мед.
После му обличам гащиризона и го пускам да щъка по двора. Обличам се набързо. Грабвам найлонова торбичка и напъхвам вътре два едри картофа, нож, лъжица, тенджерка, масло, сирене и двете филийки хляб, останали от обяд. Мушвам една глава лук и запалката. Вземам в другата ръка газовия котлон и излизам навън. Отнасям багажа в колата и се връщам за бутилките от сайванта. Малкия вече се е кротнал до колата и чака. Интересно обаче, защо отзад? Винаги пътува отпред, с колан...
Той си знае защо! Отварям му вратата и той се покатерва вътре. Затварям внимателно и разтварям вратите на гаража. Съседа е отвън. Помолвам го да ги затвори той и потегляме.
В следващото село преминавам през стада от кози, после и крави. На дървения мост поспирам да се насладим на бързодвижещата се река. След поредица от дондуркания по дупките, придружени с "Ах!" и "Ох!" от малкия, паркирам край топлия минерален извор.
Измивам едра ябълка и я подавам на малчугана да ръфа. Той доволен се разхожда наоколо и наблюдава действията ми. Изваждам котлона и го поставям на завет зад чешмата. Наливам малко вода в тенджерката и я слагам да се възври. Обелвам картофите и ги нарязвам по дължина. Поставям ги във водата. Прибавям и лукът. Затварям капака и изваждам бутилките от колата. Започвам да пълня и същевременно си стоплям ръцете, студено е, а и този вятър...
Дебита на чешмата е около 30-40 литра в минута. Напълвам десетина бутилки от по 10 литра бързо. На последните три, малкия се сеща, че може да помогне и започва да ми ги подава. Започва да се носи приятен аромат откъм тенджерката. Като надушва това,  тарикатчето ми подава остатъка от ябълката и се втурва към котлона. Прикляка до него и започва да му бае. Дояждам ябълката на Бебо и поставям последната бутилка в колата. Отварям капака, за да проверя картофите. Разделят се лесно, но може още малко  да поврят. Последните процедури са озвучени от виковете на гладничето:
"АМ-АМ, АМ-АМ!"
Намачквам картофите на пюре и добавям маслото. Изключвам котлона и разбърквам със сирене. Прибирам всичко в колата и се отправяме по обратния път през дупките и калта. Сприрам до сами реката. Течението е силно. Бучи. Обяснявам на детето си колко е опасно и защо. От въодушевление той забравя за храната и обикаля с ентусиазъм наоколо. Сякаш прочел мислите ми, той хваща сухи клонки от земята и започва да ги хвърля в реката. Нарочно не му казвам нищо, но и той сам се досеща как да се забавлява. Смее се и подскача наоколо. Запаметявам момента на две места. Едното в главата ми, другото в електронната памет на фотоапарата. Подсказвам му за картофките. Посядваме на столче издълбано от течението на реката в по-буйните й моменти. До нас водата е по-спокойна. Вижда се речния пясък. Синеочко хапва с апетит, но накрая на филийката си не издържа и скача да обикаля наоколо. Скарвам му се, когато се засилва към водата. Дояждам му пюрето и прибирам всичко в колата. Посочвам му близкото възвишение и му обяснявам как ще се изкачим до върхът му. Паркирам колата в подножието. Предстоят ни около 300 метра почти вертикално изкачване. След голямо пъшкане, падане, ставане и смях му показвам света от високо. Той разглежда смаян околностите. С вдигнати нагоре ръце, в които се смее  двегодишното ми хлапе, изпращам залеза. Поставям го на скалата до мен. Започва да подскача, да се катери по камъните и да си играе с цъфналите пролетни цветя. Казвам му, че се налага да слизаме. Стъмва се, а и ще посрещаме Мама. Тя току що се обади, че пристига с автобус. Тичаме по надолнището от другата страна на хълма. Полегато е, но пак е доста наклонено. Бебо пада 5-6 пъти по дупе и се смее. Продължаваме да търчим, но когато става каменисто го вземам на ръце и го отнасям в подножието. Последен спринт, последен смях...
Посрещаме Мама...