Елица тънеше с всеки изминал ден, все повече и повече в разруха и поквара. И в дългове. И в безпаметност. Часовникът, отмерващ щастието ù, беше спрял завинаги. Стрелките му невярващо бяха замръзнали от неподправен ужас върху циферблата, показвайки часа на злополуката. За Ели всичко беше свършило в онази минута. За броени секунди три сърца престанаха да бият. Едното само вегетираше сега. Нейното сърце. Да можеше да го изтръгне, не би се спряла...

   Напусна любимата си работа. Не можеше да гледа тези чужди деца. Всяко имаше очите на Стоян, всяко се смееше с неговото гласче, всяка мъничка ръчичка я хващаше така, както доверчиво го правеше нейното малко дете. Малкото гробче беше единствената ù утеха. Но напоследък все по-често там я придружаваше един неподходящ спътник. Бутилката. Отначало само малко, но после, усещайки измамната утеха на алкохола, бързо премина към по-голямо количество. Там, в глухото гробище, при нейните любими хора, на воля можеше да вие от болка, необезпокоявана от никого. Или поне тя така си мислеше. Замъглените ù от сълзи очи и потъмнелият ù разум не виждаха как всеки ден един и същ човек я наблюдаваше изкосо. Търпеливо, както паякът плете мрежата за жертвите си, така и този мъж изчакваше удобния момент. Когато Елица вече падаше почти на всяка крачка от изпития алкохол, той услужливо протегна коварната си ръка. С премерен жест постоянно сипваше опиати в бутилката, която любезно ù натикваше в ръцете. Ели вече не можеше без наркотик. Отваряше очи и посягаше към дозата, подправена с алкохол. Забрави набързо какво диреше на гробищата. Там беше потънало в бурени. Бурените на забравата. С разкривена пиянска усмивка наричаше мъжа Лукавий, но нямаше сили да се съпротивлява. Тя беше зависима от него и от всичко онова, което го съпътстваше. След известно време той започна да я предлага на приятелите си, като потушаваше всяка нейна съпротива, доколкото тя бе в състояние да прояви, със завишена доза. Когато обаче един от така наречените му приятели му даде пари след прекараната нощ с нея, в главата на Лукавия се зароди още по-пъклен план. Елица вече не приличаше на себе си, не знаеше в кое легло се буди и къде се намира. Когато се наложи да продаде родната си къща, за да плати натрупалите се, незнайно откъде, дългове, тя разбра колко покварена беше станала душата ù. Не че преди не я беше продавала много пъти, но къщата я накара да изтрезнее за миг. Заболя я. Твърде много я заболя и тя взе непозволена доза. Когато Лукавия се върна и я завари безпомощна, за първи път се уплаши и с неохота побърза да се отърве от нея, като я закара с колата на едно сметище, накрая на едно село. Изсипа я като боклук и изчезна. Елица беше посиняла и всеки друг би помислил, че е мъртва. Когато обаче наблизо минаваше един овчар, кучето му я подуши и залая като обезумяло. Старецът се приближи и извика от уплаха. Свали връхната си дреха и я наметна. После с бързи стъпки, доколкото му позволяваше силата, прибра малкото стадо, впрегна каруцата и отиде на сметището. Елица не беше помръднала. С усилие я качи отзад, зави я с едно овехтяло одеяло и потегли към дома. Добре, че беше по мръкнало, че кой знае какво щяха да си помислят съселяните му. Само това му оставаше, да тръгнат приказки за него на стари години. Смъкна бързо момичето от каруцата и я остави на леглото, в една от стаите, гледаща към двора. Последвалите няколко дни бяха ад за този човечец, който не беше виждал подобно нещо в живота си. Понякога със сълзи на очи връзваше Елица за леглото и непрекъснато я молеше да му прости. Но това беше за нейно добро.

-          Ейй, мъчно ще излезе дяволът от теб, дете! - тюхкаше се старецът и даже често пъти се принуждаваше да ù запушва устата.

   Елица със сетни сили се мъчеше да се отскубне, молеше стареца да я пусне и като виждаше, че той не се съгласява, започваше да буйства и проклина и дори предлагаше на стареца неща, за които той само беше чувал и просълзен излизаше от стаята. По цели нощи не спеше и се чудеше какво толкова се беше случило с това дете, защото тя за него беше именно такова. Дете.  Тя беше дъщерята и внучката, които никога не беше имал. Жена му се спомина рано и той остана сам-самичък. Елица толкова много беше викала сина си, така разговаряше с него, сякаш бе пред очите ù, че на няколко пъти старецът се връщаше на сметището, от страх да не би и детето да е там. Един ден, връщайки се отново от там и влизайки в двора, той застина онемял. Елица се беше отвързала и излязла на двора. Приличаше на плашило. Косата ù беше сплъстена, очите подпухнали, беше слаба и немощна като старица.

-          Какво правиш, дете, влизай вътре, остава да ме видят сега! - но не за това се тревожеше той.

-          Спокойно, дядо! - за миг старата усмивка се върна на лицето ù, но беше твърде за кратко. Отново посърна и се прибра.

   Вече беше много по-добре. Благодари тихо на стареца и от този ден започна да му помага, с каквото можеше. Готвеше му, переше му дрехите, помагаше му в градината, но той не ù даваше много-много да се заседява навън. Но мълвата не закъсня. Понякога ходеше до близката кръчма на по чашка, но тази вечер беше посрещнат с иронични помятания и подигравки. Момичето, викат, било леко, един от мъжете в селото го познал. Та дядо Ставри за това го бил прибрал. Вълни от смях заливаха кръчмата.

-          Ей, Богу, срама нямате, грехота е! Тя може да ми бъде внучка. Тюю, лош народ!... - каза старецът на излизане и никога повече не стъпи тук.

   Но той започна с всеки изминал ден все по-често да говори на Елица, че за нея ще е по-добре да е на сигурно място, далече от тук, че там за нея ще се грижат, ще намери утеха. Под сигурно място дядо Ставри имаше предвид един малък, отдалечен в планината манастир, обитаван от монахини, на които той през два дни носеше хляб с магаренцето си. Обаче Елица беше започнала да се чувства сигурна тук и плачейки, го молеше да остане.

   -    Не мога аз да ти помогна, дете. Веднага  щом излезеш на улицата, ще почнеш пак старото. Там, горе, те знаят как. Аз им казах...