„ХАЗАРТ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА”

 Светът е пълен с толкова много лица, образи, звуци, места. Всички те се смесват като един пъзел, в който аз съм основата, на която се подрежда.

Няма ден, няма вечер, няма нощ.

Пъзелът се допълва и доразвива от нови квадратни попълнения с различна аудио-визуална информация.

Няма сънища, няма кошмари, няма реалност, всичко е една амалгама.

Събуждам се и не знам, събудил ли съм се или сега заспивам. Дали прекрачвам прага на истинския живот, който ми става все по объркан, хаотичен, кошмарен или политам към несъзнавания свят на спомени, мисли, чувства.

Дали пък когато човек е в тежко душевно състояние съзнаваното и несъзнаваното не се обединяват. Дали реалният и сънуваният свят не се смесват, не преливат в едно, както когато си влюбен няма значение дали си буден или не, ти все си с обичания човек. Той е навсякъде с теб. Заедно обикаляте света. Заедно се изкачвате на най-високото и опасно място. Заедно се изправяте срещу непоносими кошмари. Заедно сте в сънища и реалност. Дотолкова оставяте заедно, че когато любовта – тази прекрасна, но понякога, особено когато е млада още, капризна и непостоянна лудетина, не ви омръзне и не полети на някъде другаде, отвеждайки любимата или любимия в друга посока и оставяйки те със своята студена, неприветлива сестра близначка – самотата. Дори и при нея сънищата остават същите. Любимият човек, който в реалния свят вече не е до теб е в тях. Той или тя сякаш не осъзнават, че реалното им копие вече го няма и упорито отказват да напуснат света на сънищата. Основният виновник за това е цялата поредица спомени, които като вирусен файл, като нахални деца, никога не се махат. Всичко се опитва да ги изхвърли и премахне, но те мощно и достолепно пазят своята територия, макар че вече не е тяхна.

Няма ден, няма вечер, няма нощ.

Няма реалност, няма сън. Всичко е едно. Сякаш съм затворен в себе си, дори и опитващ се да съм максимално отворен към света. Затворен в своя вътрешен град, квартал, блок. В една от моите стаи се води битката за състоянието ми. Там, в малкото пространство се събират многото играчи наредени на хазартната маса...

Господата Мисли и госпожиците Чувства са толкова напрегнато изострени, че събирайки се да играят карти със Спомените, тези уж красиви, пълни с живот деца, сега в този нов свят господстващ от новия началник Самотата, са като малки бедни сирачета не оставящи ме докато не им дам една монета - сълза.

Всички седнали на една кръгла маса. Играта за надмощие започва. Всички еднакво напрегнати и еднакво тормозещи мистър Разсъдък, съседа от долния етаж. Всеки път хвърляйки своята карта с блъскане по масата, Разсъдъка нервно алармира с леко почукване своето безпокойство. Играчите не му обръщат внимание и продължават да блъскат средството си за игра на масата. Картите на вид леки, са безкрайно тежки и шума от допира им до масата отеква из целия ти град. Всяка карта е с тежината на безграничната неоценена любов... А колко тежи тя?... Когато е споделена, е лека и ефирна, но когато е отхвърлена е по-тежка от натоварени един върху друг влак, слон, двуетажна сграда, танк, невзет изпит, конфликт с добър приятел, банков заем, жираф и две, три мишки не оставящи те да спиш точно тогава когато най ти е нужен сън. Тежината се стоварва на масата при всяка поставена. Не, по-скоро при всяка ударена карта на масата. Всеки един от играчите има по няколко еднакво раздадени такива на вид леки картонени, правоъгълни хартийки обрисувани с изстрадалия ми образ.

Мислите винаги хитри и търсещи начин да успеят да победят вечно несъгласяващите се с тях Чувства, които пък от своя страна винаги ловко успяват да излъжат, подведат, заблудят вечния си съперник. Спомените обаче са в двете крайности. Според това, коя от сестрите е на власт. Те или печелят винаги подлудяващи съперниците си с уникална хипнотична способност да разстройват и разсейват, или губят всичко играейки толкова скромно, че дори Мислите и Чувствата не ги забелязват и отразяват като съперник.

Сега обаче Самотата е хазяин на празната, студена стая, пълна само с една кръгла маса. Самотата, управителя на игралната зала, в която господари на масата в момента са именно Спомените.

 Картите падат все по-тежко и по-тежко. Образите ми лепнати на тях. ми се сблъскват с твърдата маса. добре сглобена от майстора дърводелец Реалност. Всеки удар боли. Тежи. Непоносимо звучи и подобно на чук, блъска не давайки мир и спокойствие на все по изнервения съсед от долния етаж. Разсъдъкът, колкото и да се опитва да им отвърне на шума с шум, хазартните играчи побеждават и той се изнася оставяйки жилището си необитаемо.

Играчите стават още по озлобени. Самотата е доволна, защото който и да спечели, който и да загуби, тя ще е все печелившата. Ще им вземе процент и на спечелилите, и на загубилите. Тази еврейска лихварка никога не остава излъгана, подлъгана или ако се случи нещо такова, тя винаги прави така, че да получи своето.

Мислите и Чувствата стават все глупави и наивни играчи, които като малки, невръстни, наивни деца се надиграват за счупеното люлеещо конче на моята съдба, неподозиращи, че поставени на тази маса, уж, за да се справят с проблемите си стават все по озлобени и прикрити зад картите, зад които объркаността и безсилието им ги завладява неусетно и пагубно. Пускат корените на своята хаотичност и дерайлиране.

Играчите са като хипнотизирани, опиянени, приспани чрез свръхмисловна и чувствителна инжекция на случилата се абдикация на Любовта. Спомените, деца на любовта, но сега изоставени при строгата си леля, правят каквото тя им каже, за да не бъдат наказани, а и да получат закрилата й, поради опасността, която ги грози от враговете им - Мислите и Разсъдък. Те с удоволствие искат да ги изтрият, премахнат, знаейки, че тежкото, тягостно положение се поддържа именно от тях. А децата, какво са виновни? Те един път са създадени и искат да живеят. Искат, не искат, съществуват и тормозят долния мисловен етаж, в момента останал необитаем. Етаж, който обаче бива посещаван от многобройни гости с най-различни имена и подаръци. Подаръци правещи етажа, а и блока да изглежда много по приветливо място. Гости идващи от квартала Приятели. Винаги цветен, ароматен, сияещ, малко близък, малко далеч, този квартал е най-богаташкият в града. Жителите му винаги са, макар малобройни, силни, енергични, позитивни и добри декоратори. Винаги влезнали в тъмната ти стая, в студения етаж те променят нещо, понякога малко, но вкарват лъч топла светлина, звук-смях.

Приятели! Смъртният враг на Самотата. На тази ревнива сковаваща, вледеняваща душевадка, която загубва силата си когато те са на близо. За сметка на това пък Мислите придобиват нов енергиен запас. Спомените избледняват поболявайки се, докато Чувствата стават равнодушни. Играта се накланя към победа на играчите с „М”. За съжаление обаче това е мимолетна победа, защото гостите на долния етаж не остават за постоянно. Все пак са гости, но и малката победа е един вид крачка напред. Всяка загуба изтънява и отслабва поробителя, който макар притежаващ на своя страна многобройните Спомени и силните Чувства, та дори и някоя и друга подкупена мисъл – предателка, инфектирана от вируса Депресия, тя не е всесилна.

На вид всичко върви в полза на Самотата, но Мислите и Разсъдъка не са се отказали, защото имат един таен съюзник. Толкова мощен, толкова силен, че нищо не може да го победи. Казва се господин Време. Мощният военен живеещ близо до квартала на Приятелите. Като един добър Самарянин ,помага на всички нуждаещи се в града.

Той позвънява на вратата на игралната зала и макар да не му се отваря дълго време, то все пак времето си е негово и господстващо над всичко, намира пролуки и нахлува така, че освобождава стаята, етажа, блока, квартала, града от Самотата.

Като всяка велика армия, така и тази на Времето има и свой велик пълководец. Той... Всъщност е тя и се казва генералша Любов.

Загубила се след като е избяга, след предателството на сестра си, тя след дълго блуждаене, страдание, равнодушие, разочарование е намерила своя мъдър път, цел - да се бие с армията на Времето.

Любовта влиза победоносно в игралната стая - прегръща Чувствата, подрежда и напътства Мислите, отслабва и заменя спомените. Не, не ги убива. Тя никога не е толкова жестока. Само изсмуква отровата във всеки спомен и той се превръща от нещо болезнено специално в една обикновена снимка. Така вече града е свободен.

Разсъдък се завръща на етажа си. Всичко си идва на мястото и аз мога спокойно да изляза извън града и да вляза в реалността с малко по-голяма надежда и усмивка.

Следва ново раздаване.

Силната карта сега е в мен!