Хирургът

                 "Опознай себе си."

             Надпис на Храма в Делфи 

   Времето-този изящен хирург ми прави пластична операция. 

Променя тялото, лицето и мислите и ги напластява с годините на детството, което води към съзряване и ме изпълва с нови чувства, по-дълбоки и по-трайни от първичните. 

   Любовта на познанието ме тласна в космоса на душата човешка,в която като направляващи знаци въпросите търсеха истинските отговори.Отговори,тъй необходими, за да се опозная чрез заобикалящата природа. 

   Тогава започнах да разбирам защо мама ме обича, разбрах,че съм резултат от предхождаща обич,която тя е споделила с татко. 

   Според думите на мама (като всички майки)съм се родил хубав,розов и плачещ,с навика на живите хора да дишат,спят и се хранят. 

   След периода на приспособяване, характерен за човек сменил обстановката, съм започнал да проявявам видим интерес.С рев търсещ свободата на движенията и проявено разбиране на моето желание,са освободили ръцете ми, за да ги разперя и докосна първата целувка на мама...Целувка, която още топли любопитните ми длани!Навярно затова когато галя,го правя с обичта на мама...

   И така, започнах да приспособявам инстинктите си за самосъхранение с усета на ръцете. Понеже все още трябваше да правя всичко лежешком,най-интересни ми бяха цветовете, които често ме забавляваха с промените си.Това ме ангажираше особено, когато при мен идваха лъчите на слънцето и аз се опитвах да ги задържа в ръцете си.Полусенките сменяха настроението си и приемаха тутакси нова пейзажна картина. 

   Със звуците бях по-боязлив:отначало извикваха в мен тревогата на неизвестното.Единствено успокоително приемах собствения си глас,за сметка на мама, която изглежда се тревожеше от нощните ми певчески упражнения и търсеше гальовни думи,за да ми върне спокойствието на тишината. 

   Това разбрах като факт, когато се роди първият син и осъзнах колко съм будел нощем тревогите на родителите си, както правеше доста успешно с двама ни със съпругата ми, нашият общ живот-синът.

   Навлизайки в период на укрепване и вследствие на многобройни опити да се закрепя на собствените си крака (дотогава доста неуспешно),най-после започнах да изучавам заобикалящата среда прав!Но нетърпението-признак за любопитството, веднъж ме преметна през дървеното легълце, за да усетя с главата си твърдостта на земята, толкова реална,че ме заболя до сълзи!

   Вика на мама и тревогата след падането бързо бяха заменени с целувки по ожулената главица,познала до тогава само топлите майчини ръце,и това до някъде ме успокои.Но също 

 помогна на инстинкта да ме пази от повторно премятане с глава надолу.Ето защо при прохождането доста внимавах с тази твърда материя под мен и дълго прекарах в пълзене.

   И така,хирургът работеше интензивно-удължаваше крайниците с времето и аз се променях от безпомощно бебе във вечно търсеща и движеща се детска изобретателност. 

   Все пак хирургът бе "перпетуум мобиле" във физически аспект и не знаеше умора ни ден, нито пък нощ!

   Там където не биваше да навирам любознателни пръстчета, получавах предупреждения с изгаряния от печката и горещата вода.Тези предупреждения и сега още ги помня, защото някои от тях ми оставиха белези за цял живот. 

   Светът навлизаше в моя свят с всекидневието на небето, пълно с птичи гласове и полети през слънчевата прозрачност; през дърветата отрупани със зеленина и плод,с кучето на татко с което станах приятел, с влажните ноздри на кобилата и нейното жребче...С топлото мляко на кравата, което пиех сутрин, с тревите на равна Тракия, които газех бос,защото приятното гъделичкане на зелените стръкчета ме мамеше да ги нагазя,въпреки че имаше бодили,които те криеха за непредпазливи нозе.

Следва продължение