Чакам луната да се издигне в небето, за да прогледна.

  За да виждам, не е достатъчно да имам очи – трябва ми светлина.

  За да чувам, ми трябва звук.

  За да усещам, ми трябва допир.

  За да чувствам, ми трябва някой. Някой, когото да обичам.

  За да видя дори себе си, ми трябва нещо друго – нещо извън мен. Огледало.

  И гледам лицето си, превърнало се в маска. Твоята.

  Хубава съм, Господи, колко  съм  си хубава!

  Нямам нужда от огледало. Имам нужда от някого, който има нужда от мен, а не от себе си върху лицето ми.

  Всеки удар и всяка ласка оставят белег по маската ми – твоето лице, което ми остави, отричайки се от него.

  Не ме съди, че все си тръгвам!

  По-добре сама сама, отколкото сама – с теб.

  Предателството срещу себе си няма как да се скрие.

  Адът – това сме самите ние.

  1.02.2024