"Всичко си има поука, стига да знаеш да я намериш."

Луис Карол - "Алиса в страната на чудесата"

Имало едно време един малък, красив и чист град. Там не живеели никакви хора, само животни.  Мир и спокойствие царяло сред тях както никъде другаде по света. Лъвът и агнето спели заедно, откакто къщата на лъва се срутила при наводненията преди 3 години. Вълкът помагал на овцата и се занимавал с агънцата докато тя ходела да работи заедно с кравата в дома на мечката - чистели и се грижели за градината. Котката и врабчето продавали дюнери, а лисицата имала заложна къща. Всеки петък животните в градчето се събирали и разговаряли, пеели, танцували. С две думи - забавлявали се.

Героят на тази приказка е заекът. Той не бил най-бързото животно, но най-много обичал състезанията. Винаги предизвиквал по-бавните животни, като обещавал че ще даде къщата си на този, който го победи. Къщата на заека не била нищо особено, но била единственото, което имал.

Един ден заекът видял костенурката да седи на една пейка и да хрупа трева. Тя била много старо и мъдро животно. Поне преди 40 години била мъдра, но понеже не говорела много, животните не разбрали, че вече е изкуфяла. Освен всичко друго, костенурката била и най-бавното животно в града, след като охлювът се самоубил, защото не могъл навреме да си купи последната книга за Хари Потър и разбрал какво става накрая.

Заекът подвикнал на костенурката:

- Хей, искаш ли да се състезаваме? Ако ме победиш, ще ти дам къщата си. - След това си продължил по пътя без да чака отговор. Но за негова изненада слабият треперещ глас на костенурката го настигнал.

- Добре.

Заекът се обърнал и отишъл до костенурката.

- Но ако аз победя, ти ще ми дадеш своята къща.

- Звучи честно. - Казала костенурката, като украсила думите си с беззъба и сбръчкана усмивка.

Костенурката била противоположност на заека, не само по отношение на скоростта. Тя била и едно от най-богатите животни. И имала най-голямата и красива къща. Само в дневната и, къщата на заека се побирала 2 пъти. Тези мисли не оставили заека да спи цяла нощ. Костенурката била намислила нещо. Щяла да опита да измами заека. Той знаел, че е колкото бърз, толкова и глупав, така че на костенурката нямало да и е трудно да го излъже.

На запад започнало да става светло. Слънцето пристигало, за да донесе новия ден и вероятно да погледа състезанието. Заекът станал и на една хартия от баничка набързо надраскал договор. С договор нямало как да се обърка нещо. Легнал и заспал.

***

На следващия ден всички от градчето се събрали за да гледат. Това изнервило още повече заека. Определили началото и опънали лентата на финала. От двете страни на пътя имало зяпачи, някой дори били от съседното село.

Костенурката вече била там. Станала и бавно се дотътрила до старта, където заекът нервно потропвал с крак. Подписала договора без дори да погледне за какво става въпрос. Това още повече смутило заека.

- Сдоби се с къща, а, заек? - Подвикнал някой.

- Костенурке, дай шанс и на заека! - казал друг.

Подигравките не притеснявали костенурката, тя гледала устремено напред. Заекът усетил умора. Решил, че първото нещо, което ще направи като влезе в новия си дом, ще е да легне да поспи. Ако, разбира се, спечелел.

"Как е възможно да не спечеля?" - помислил си той. "Та костенурката едва се движи."

Слонът застанал пред тях и вдигнал хобота си:

 - Готови - казал той, след това свалил хобота си и извикал - Старт!

Заекът се затичал както никога преди. Имал чувството, че ако тича по-бързо, ще скъса света и ще отиде на друго място. Краката му едва докосвали земята. Всичко около него изглеждало размазано. Тогава заекът проумял - костенурката не била замислила нищо, просто била изкуфяла. Той съвсем честно щял да вземе къщата и. Нямало начин костенурката да го победи. Заекът можел дори да легне да поспи, но, разбира се, не го направил - трябва да си пълен идиот, за да заспиш по време на състезание.

Гръдният кош на заека разкъсал лентата на финала. Трябвало му известно време, за да спре. Но състезанието свършило, той имал 2 къщи.

Нещо странно ставало обаче. Нямало аплодисменти, викове или дори смях. Само някаква суетня и движение наоколо. Заекът се заоглеждал, никой не му обръщал внимание. Животните забързано вървели в обратната посока. Заекът се обърнал да види какво става.

На около 50 см от старта, костенурката лежала безжизнено на земята. На заека му отнело няколко минути да се оправи и след това тръгнал към насъбралото се множество, скрило костенурката. Когато го видели, другите животни се отдръпнали и му направили път. Гледали го странно.

Когато влязъл в центъра на тълпата, заекът клекнал над тялото и го докоснал. Нямало съмнение - костенурката била мъртва.

***

Дните отлитали неусетно, но течението на времето, вместо да отмива спомена за смъртта на костенурката, сякаш го вдълбавал по-дълбоко и забележимо. Заекът рядко излизал от новата си къща. Всичките му съграждани го отбягвали. Въпреки, че не бил особено умен, заекът знаел на какво се дължи враждебността им към него - те всички се присмивали на костенурката в онзи съдбовен и трагичен ден. Всеки от тях имал дял във вината, но именно заекът щеше да бъде изкупителната жертва.

Скоро започнали да се появяват заплашителни писма, надписи по стените и анонимни телефонни обаждания. Доскоро безгрижният, спокоен живот на заека, започнал да става сив и подтискащ.

Една нощ, той събрал малкото багаж, който имал и напуснал града с намерението да не се завърне никога.

***

Дни наред заекът вървял през трудно проходими гористи местности. Малкото храна, която си взел за изпът, се свършила преди дори да я е започнал (някой му откраднал раницата докато акал зад един дъб). Умиращ от глад, заекът се подпирал по дърветата и се молел да види населено място. Малко преди свечеряване, молитвата на заека получила отговор във вид на малка порутена барака. Заекът се добрал до вратата, почукал със сетни сили и припаднал...

***

Когато отворил очи, видял че се намира в малка мрачна стая, осветена само от една свещ. Едно прасенце стояло над малка печка и готвело нещо. Прасенцето усетило движението на заека и казало:

- Я, ти се събуди. Спа непробудно цялата нощ и си мислех, че ще спиш и през деня.

След това домакинът донесъл чинията с топла леща на заека, който се нахвърлил веднага на храната. Когато задоволил глада си за храна, заекът се заел и със жаждата си за внимание и разказал тъжната си история на прасенцето.

- Когато става въпрос за къщи, много се натъжавам - казало прасето и му пролича, че е натъжено - аз съм архитект Свинаров, може би си чувал за мен. Преди години построих една много хубава къща, но не и се радвах дълго. Един зъл вълк, шампион по надуване на балони, издуха къщите на двамата ми братя и те се преместиха в моята. Това ме ядоса толкова много, че избягах и заживях като отшелник в тази гора. От тогава всеки ден оплаквам съдбата си.

Прасенцето въздъхнало и се заело да мие чиниите.

На следващата сутрин заекът напуснал дома на новия си, тъжен приятел. Продължил пътя си между дърветата. Скоро излязъл на една осветена от слънцето поляна. В центъра на полянката, върху чаршаф на цветчета, седяла красива девойка с ампутирано дясно стъпало. Тя плачела безутешно. Заекът решил да поговори с нея. Когато се приближил, се стъписал. Това било не коя да е, а кралица Пепеляшка. Заекът опитал да се измъкне, защото по закона на приказното кралство, наложен именно от съпруга на Пепеляшка, героите от приказки за животни нямали право да говорят с героите от приказки за хора.

- Не бягай и ти от мен... - проплакала кралицата - Всички останали животни ме отбягват.

- Това е, защото наказанието е обезглавяване.

- Моля те, искам да си поговоря с някого.

- Добре - казал заекът и седнал до нея. - Какво ти се е случило?

- Принцът ми изневерява.

- Сигурна ли си?

- Да, хванах ги в леглото.

- С кого?

- С професор Дъмбълдор.

Заекът зяпнал удивен. А Пепеляшка захванала разказа си за трудния живот с принца, който имал много пороци и хомосексуалността му била просто върхът на айсберга.

- А това какво е? - полюбопитствал заекът и посочил превързаната рана на десният и крак. Кракът още бил подут и посинял, явно инцидентът бил скорошен.

- Когато видях Дъмбълдор и мъжа ми, хукнах да бягам. Но, както обикновено, бях със стъклени обувки, паднах и си отрязах крака. Лекарите не можаха да го спасят, а най-добрият магьосник в кралството даваше лични уроци по ТРАНСфигурация на съпруга ми и също не можа да ми помогне. Сега съм с един крак и с една стъклена обувка. А ти накъде си тръгнал?

И заекът разказал своята история.

- Това наистина е гадно, но поне имаш 2 крака. - казала Пепеляшка -  Според мен трябва да се върнеш и да игнорираш съгражданите си. На тях ще им омръзне и ще се откажат.

- Благодаря за съвета, но съм поел по своя път и ще видим къде ще ме отведе.

И заекът отново тръгнал през гората. Скоро срещнал нисък, плешив и беззъб старец, който берял гъби. Заекът го поздравил и старецът вяло отвърнал на поздрава. Личало му, че е притеснен и угрижен. Тогава заекът решил да го попита защо е тъжен.

- Защо ли? Защото животът е гаден. Някога бях най-красивият мъж наоколо. Обаче ядосах една зла вещица и тя ме превърна в чудовище, докато някоя жена не се влюби в мен. Станах висок 2.80, имах буйна козина по цялото тяло, а със зъбите си можех да разкъсам слон (дори го разкъсах и ме накараха да платя глоба). Но съдбата ме срещна с едно изключително красиво момиче, което се влюби в мен и развали проклятието. Козината ми опада, зъбите се смалиха и си върнах човешките размери. Всичко беше наред, докато една сутрин не установих, че промените не бяха приключили. Зъбите ми ставаха все по-мънички, краката все по-къси, а космите по възглавницата все повече. И ето ме сега - без нито едно косъмче по главата, без спомен за зъби в устата и толкова нисък, че ми се налага да се повдигам на пръсти за да пикая в тоалетната чиния. А красавицата избяга с Хагрид.

След краткия, подтискащ разговор със стареца, заекът му пожелал приятен ден и продължил през гората. Дърветата все по-плътно сплитали клони над земята. Слънчевите лъчи трудно успявали да се доберат до покритата с иглички земя. Заекът дочул хлипане. Тръгнал по посока на гласа, с намерението да чуе тъжната житейска история и на тази изстрадала личност, но спрял изплашен. Върху ниско пънче, с набрана над коленете мантия и насълзени очи, седял самият Лорд Волдемор. Заекът тихомълком се измъкнал и тръгнал по друга пътечка. До него достигнал приглушеният стон на черният магьосник и думите му "Ех, ех, прекарах се много с тая пръчка...".

Новата пътечка го отвела до малка река, над която минавало дървено мостче. На моста стояло кебапче с посърнал вид.

- Здравей, кебапче, можеш ли да ме упътиш към Големия Град?

- Разбира се - отвърнало кебапчето - върви все по тая пътечка и скоро ще стигнеш.

- Благодаря много. Не изглеждаш щастлив. Мога ли да ти помогна с нещо?

- За съжаление, не можеш. Аз съм Драганчо и страдам, защото Мишо така и не довърши разказа за карибските кебапчета...

***

Оказало се, че гората е убежище на много изтерзани души. Докато вървял сред дърветата, заекът срещал какви ли не хора и животни и изслушвал личните им истории. Изглежда, на този свят има повече проблеми, отколкото хора, които да ги решават. Заекът срещал всякакви личности - от победени отрицателни герои, до излъгани, наивни и добродушни приказни персонажи, които научили по трудния начин, че приказката продължава дори след "и заживели дълго и щастливо".

Най-скорошна била срещата с коня Рачо, още един недоволен мишов герой, убит при първото си появяване в поредицата за Катя. Друга сърцераздирателна история била тази на бившата "Алиса в страната на чудесата" и настояща "Алиса в страната на кокаина", или пък на Червената Шапчица, отчаяна от своята баба, която нямало да е толкова голяма грижа, ако стискала съдържанието на червата си така, както стискала живота. Ами Пинокио - нападнат от дървеници, Мечо Пух - болен от диабет, златната рибка - уловена от гладен глух рибар...

Когато заекът стигнал Големия Град, той се замислил за своето нещастие, незначително в сравнение с това на хората около него. Тогава решил да последва съвета на Пепеляшка и обърнал гръб на града, обещаващ му забвение, и тръгнал към своето родно градче.

***

Градчето се било променило. Когато го нямало заекът да поема вината, останалите животни насочили агресията си един срещу друг. Лъвът започнал да отправя гладни погледи към агнето и една нощ то го убило и си направило шапка и бельо от кожата му. Вълкът и овцата изяли агънцата и мечката. Врабчето изчезнало мистериозно, оставяйки бизнеса с дюнерите на котката. Е да, от няколко дюнера стърчали странни кафяви пера, но покрай останалите убийства и зверства в градчето никой не задал и един въпрос на котката.

След известно време животните си основали култ и започнали да се покланят на костенурката и да и принасят жертви всеки петък.

Именно в един такъв петък се завърнал заекът. Той не можел да познае града, покрит с мръсотия и обвит от силно зловоние. И защо нямало никого? Къде били всички? Тогава заекът дочул барабани и си спомнил, че е петък - ден за празненства. Обаче, когато стигнал до площада, вместо танци и забавления, видял много животни, облечени в черни мантии. Те се били събрали около завързан плъх. Лисицата, върховната жрица на култа на животните, се готвела да изтръгне сърцето на плъха и да го изяде.

- Хей, какво правите!!! - извикал заекът. Всички го погледнали. Барабаните утихнали. Тогава лисицата го посочила и извикала:

- Това е виновникът за нашите страдания. Хванете го и разпръснете кръвта му по цялата земя, така злото ще бъде победено и ще живеем както преди.

Всички се спуснали към заека, който отново понесъл теглото на вината. Той се затичал така, както не бил тичал дори на състезанието с костенурката, но два люспести крака с остри нокти го сграбчили и го понесли във въздуха. Това бил гарванът Наполеон. Той предал заека на разярената тълпа.

Лисицата извадила ножа си и го вдигнала над главата му. Тогава се чул тъничък гласец:

- Нека запалим голям огън, когато го убиваме. - това бил Евгени - въшката пироман.

- И да подпалим града, както ти подпали катерицата, върху която живееше? - Сърдито казала лисицата. Няколко други животни обаче почнали да протестират. Все пак щели да убиват източника на всички злини, винаги е по-забавно с огън.

- Добре тогава - предала се лисицата - Вървете да събирате дърва.

Всички животни щастливо затичали към гората, за да събират. Само лисицата, гарванът и маймунката Кинг Конг останали, за да охраняват заека.

- Гълъбина - обърнал се заекът към лисицата - Щом ще ме убиваш, може ли поне да се сбогувам с приятелите си? По телефона.

Лисицата му дала позволение и заекът извадил GSM-а си. Започнал да праща SMS-и на всички, които бил срещнал в гората и да ги моли за помощ. Това била последната му надежда. Гълъбина, Наполеон и Кинг Конг не забелязали какво пише.

Когато били събрани достатъчно дървета, Евгени се заел да пали огъня. Всички животни от града тръпнели в очакване. Изведнъж някой извикал:

- Какво е това - и всички погледнали към зачервения от залеза хоризонт.

Там стояло голямо множество. Всички, които заекът бил срещнал и всеки от тях си бил довел по някого. Архитект Свинаров довел двамата си братя; старецът, който се смалявал, бил дошъл с приятелите си от старческия дом; Пепеляшка довела цялата армия на мъжа си, дошъл и самият принц, старателно гримиран и начервен. Дошли и други същества - летящи, пълзящи и смърдящи - напълнили околността и небето над града. Всички били там, за да помогнат на заека, дори Волдемор.

Сега няма да описвам самата битка, защото такава нямало. Поради численото превъзходство на приятелите на заека, неговите съграждани се предали мирно и тихо. Заекът ги подарил на Мишо, президентът на НРО, който искал да направи зоологическа градина в Републиката. Животните били натоварени в каруцата, теглена вече не само от Катя, но и от 3-те принцеси.

Заекът бил обявен за кмет на градчето, в което се заселили всички тъжни герои. Основни принципи там били споделянето и изслушването. Така жителите на това градче се превърнали в най-щастливите тъжни герои в цялата история на приказките.

КРАЙ