Удължаващите се дъждовни нощи съживиха природата след дългото и горещо лято. Сутрин все по-често започнах да виждам запътили се нанякъде умислени охлюви. Те често стават жертва на забързани хора и коли. Животът не вменяваше никому вина, защото бе проява на естествения подбор в природата. Приемах случващото се за безмислена смърт и от малък ги премествах някъде в тревата на близка градинка. Знаех, че макар и за кратко, по този начин удължавах живота на тези беззащитни живи същества. Разбира се, че за много хора б е безмислена постъпка, но предпочитам да дарявам при възможност живот, вмето смърт. Последното може да причинява всеки. Дори след убийството да се снима до трупа, а след това да закачи главата на трофея на стената.

Тази сутрин имах работа в Централна поща. Слънцето се оглеждаше в огледалото на уличните локви. Въздухът бе изпълнен с отдавно забравено усещане на свежест и чистота. Врабчетата търсеха червейчета в градинката до Народния театър с надежда да изпреварят нахлуването на майките с безгрижно лудеещи дечица.

Още след второто стъпало се спях. Бях забелязал по стената да пълзи мъничко охлювче. Навярно през нощта, незнайно защо, това юначе бе успяло да прекоси улицата. И ето че сега, с бебешката си любознателна упоритост, безстрашно пълзеше по стената към неизвестното.

Лекичко го отлепих и поставих в дланта си. Вместо веднага да се спотаи в своята черупка.още при моето докосване, мъничето завъртя кам мен своите рогца за да разбере какво се бе случило. Когато ме откри, бавничко се завъртя в кръг и се озовахме лице в лице. Започна да ме наблюдава. Стана ми интересно какво ще последва. Не бях интересен, и след около минутка се бях превърнал м някакъв скучен великан. То.се завъртя обратно и пропълзя към края на малкия ми пръст. Мъничето бе колкото нокътя на кутрето ми и успя да се задържи на върха на пръста. Покорил новия за него връх, невъзмутимо започна да се оглежда. 

Без да нарушавам неговото спокойствие, се запътих към Борисовата градина. Клекнах недалеч от маратонската врата на стадиона и го поставих върху един паднал лист сред тревата. Зачаках да видя как ще постъпи. Любопитното мъниче бавничко се завъртя докато ме открие и отново се вторачи в лицето ми. Не зная какво виждаше и как ме възприемаше, но вече не разполагах с повече време. Затова му помахах с ръка и му пожелах да расте спокойно и незабелязано от гладните врабчета и гълъби.