Животът на Ейми Кармайкъл (1867 – 1951г.) е изпъстрен с толкова посвещение, състрадателност, смелост, вярност и покорство към Божия призив, че когато човек се запознае с историята ѝ трудно може остане безразличен. Въпреки, че оставя дълбока диря в мисионерското дело, животът на Ейми може да бъде „събран“ и в една-единствена дума – същата, която е изписана на надгробната ѝ плоча в Дохнавур, Индия – думата „Ама“. Ама означава майка. Тази дума разкрива същността на живота ѝ, просто защото Ейми се превръща в „майка“ за стотици осиротели деца, чиято съдба би била да станат храмови проститутки, ако не бяха срещнали тяхната „Ама“.

Две простички истини, които Ейми Кармайкъл приема да повярва са в основата на решенията, определящи посоката на живота ѝ. Първата истина е, че понеже обича Бог, най-естествения отклик на тази обич е да направи всичко възможно да се покорява на Неговата воля. Втората истина, която е вследствие от първата, е че всеки трябва да чуе Евангелието – Благата вест за Божия Син Исус Христос, Който дойде всред бунтовния човешки род, понесе върху Себе Си беззаконията му, за да може всеки, който се отвърне от греховете си и повярва в Него да има вечен живот.

Ейми с благоговение си спомня за срещата си с Исус: „Майка ми често ми говореше за Господ Исус и докато седях в скута ѝ, тя ми пееше химни. Чувствах любовта на Господ Исус и се сгуших в Неговата любов, точно както се бях сгушила в нейните ръце. Въпреки това не разбирах, че трябва да направя още нещо, за да бъда наистина с Него…“. И един ден докато пее с майка си думите на химна „Аз знам, че Исус ме обича, защото Библията ми казва това“, Ейми отправя молитва към Христос да стане неин Господ и Спасител. И така тя приема със сърцето си, че Той е бил прикован на кръста, за да плати цената за нейния грях, и че три дни по-късно възкръсва от мъртвите, за да може тя да има вечен живот.

Детските и младежки години на Ейми Кармайкъл преминават в Белфаст, Ирландия. На 20 годишна възраст тя преживява поредица случки, които ѝ подсказват в каква посока ще се развие живота ѝ. На няколко пъти, докато помага на нуждаещи се хора, младото момиче усеща огромен копнеж да се грижи за слабите и отхвърлените. Именно в тази категория спада една не малка група момичета, които работят в мелниците в града. Тези окаяни млади жени, работещи в тежки условия, по 14 часа на ден, срещу нищожно заплащане саркастично са наричани от местната общност „Шаловете“, заради евтините шалове, които носят на главите си, защото нямат възможност да си купят шапки.

Младата г-ца Кармайкъл се свързва с работничките от мелниците и ги кани на църковните събрания. Хората, които посещават църквата обаче негодуват от факта, че трябва да присъства на службите заедно с мизерните „Шалове“. Това предизвиква Ейми да събере 500 паунда и да закупи сграда, достатъчно голяма, за да посрещне нуждата на новосформираната групата от повярвали в Христос бедни момичета.

През 1887 година, Ейми чува проповед на изключително влиятелния мисионер в Китай Хъдсън Тейлър, която дълбоко докосва душата на младата жена. Думите на Тейлър окончателно потвърждават убеждението ѝ, че целта на живота ѝ е да се посвети на мисионерското поле. Независимо, че здравето ѝ е крехко и получава препоръка от лекари да не се напряга много и да си почива на спокойствие у дома, тя прави нужното, за да последва призива си. И не след дълго с малко багаж и много ентусиазъм Ейми Кармайкъл се качва на кораба, който ще я отведе на пътешествието на живота ѝ. Пътешествие, от което никога няма да се завърне в родната Ирландия.

Първоначално Ейми заживява в Япония, след това пребивава известно време в Цейлон, докато най-сетне се установява в Южна Индия. Още в самото начало на престоя ѝ в Индия става ясно, че тя се отличава от другите представители на западното общество, живеещи в страната. Започва да носи индийски дрехи и бързо се свързва с няколко жени от околните села. След като се обръщат към Христос, тези жени, заедно с младата ирландка, започват да функционират като група, която ходи по селата, за да проповядва Благата Вест.

Един ден Ейми среща малко момиченце, чиято овдовяла майка я е посветила да бъде „омъжена за бога“. Какво означава всъщност това? Индуизмът насърчава робството на деца, които са предназначени да „служат” в храма. С други думи става въпрос за детска проституция, извършвана в името на тази древна религия – малки момичета и момчета биват продадени от бедните си родители, за да се „оженят“ за свещениците от храма Брамин. Когато Ейми или „Ама“ разбира, че много деца са погубвани от този религиозен разврат в името на хиндуизма, тя започва да приема в мисионерската база в Дохнавур първо момичета, а след това и момчета, създавайки убежище за деца. Спасителната дейност на ирландската мисионерка не остава в тайна и не след дълго хората в областта започват да наричат Ейми „Ама, която отвлича деца.“

Ейми не спира дотук със своите занимания. Тя усеща призив да създаде не само пансион, но и болница за деца. Независимо от огромните трудностите болницата започва да функционира. Нуждите от лекарства и други консумативи са огромни, но тя се моли и не веднъж вижда огромната милост на Бог. Лечебното заведение в повечето случаи е снабдено с всичко необходимо, за да функционира нормално. Случва се и още едно чудо. В крайна сметка усилията и неуморния труд като социален реформатор на Ейми Кармайкъл довеждат до промяна на закона в Индия и три години преди мисионерката да умре, храмовата проституция е забранена.

Животът на Ейми Кармайкъл всъщност е изпъстрен с толкова посвещение, състрадателност, смелост, вярност и покорство към Божия призив, че когато човек се запознае с историята ѝ трудно може остане безразличен. И въпреки, че оставя дълбока диря в мисионерското дело, животът на Ейми може да бъде „събран“ в една-единствена дума – същата, която е изписана на надгробната ѝ плоча в Дохнавур, Индия – думата „Ама“.

Цитати от Ейми Кармайкъл:

„Цяла вечност можем да празнуваме победите, но имаме само няколко часа преди залез, за да ги спечелим.“

„Мисионерският живот е просто шанс да умреш.“

„Бог да ви благослови и изцяло да изпълни сърцето ви... със Себе си.“