Ако има най-подходящ ден за инфаркти, това е понеделникът. Не го казвам аз, казва го статистиката. Моята скромна особа е само част от тази статистика. И как хитро го е измислила майката природа! Или по-скоро мащехата. През уикенда лежерно забравяш всички грижи и тревоги, унасяш се, оголваш се, а после изведнъж – шат, всички дебнещи злини ти се стоварват на главата с цялата си тежест.

   Понеделник на разсъмване. Бръсна се без да бързам в банята. Свирукам си някаква жизнерадостна мелодия в духа на току-що отминалия уикенд, когато чувам жена ми да се провиква от коридора:

   - Чавдаре, днес аз взимам колата. Да видиш как се виси с чадър на дъжда по спирките!

   - Ама чакай! Нали ти казах, че имам уговорена среща с клиент на другия край на...

   Трясъкът на входната врата прави продължението излишно. Изругавам на глас. Не заради трясъка на вратата, а заради резката от самобръсначката по бузата ми, от която се стича кръв. Слагам одеколон на раната, когато чувам боботещия глас на сина ми зад гърба си.

   - Тате, мама каза ти да ми направиш закуска. Побързай, защото часът започва след петнайсе минути!

   Изръмжавам яростно. Ако не беше това безкрайно онлайн обучение, сега Ясен щеше да набива купешка баничка на път за училището.

   - Не се казва „петнайсе“! Виж се бе, дангалак! На шестнайсет си, една глава си над мен, сваляш мацките, а две яйца не можеш да си свариш!

   - Не се казва шестнайсет, а шестнадесет! И не ми се ядат яйца. Искам палачинки.

   Наглец. На кого ли се е метнал?

   - Тогава питай Гугъл как се правят и си ги направи сам! Закъснявам!

   Влизам в спалнята и забелязвам светещия си телефон на семейното ложе. Опа! Така е, когато жена ти ти знае паролата. Вземам го и виждам отворения Месинджър. На екрана се мъдри съобщение:

   „ТРЯБВА ДА СМЕ ПО-ПРЕДПАЗЛИВИ. МЪЖЪТ МИ ПОДОЗИРА, ЧЕ СИ ИМАМ ЛЮБОВНИК“.

   Усещам как коленете ми омекват, а някаква болка изведнъж ме прерязва отляво. Присядам на леглото. Ново пет! Сега навързвам тряскането на вратата, непредизвестеното взимане на семейния автомобил, онази нервна нотка в гласа на Сия. И това „Чавдаре“! Използва го само в буреносното време на скандали и гръмотевици. В слънчевите семейни дни съм или Чаво, или чавенце. Прочела е съобщението и... Освестяването идва бавно и мъчително. Нужно ми е време да осъзная, че всъщност от две години и половина, след онзи роман с Весето, колежка от конкурентна агенция, съм моногамен като лебед. И също толкова бял, съдено по отражението ми в огледалото отсреща. Излиза, че съобщението или е леко закъсняло, или не е до мен. Едва сега поглеждам да видя кой е изпращачът. Някоя си Юлия. На иконката е симпатична руса жена около трийсетте. Макар, че това с определянето на женската възраст е по-хлъзгав камък и от такъв в бърз планински поток. Обаче снимката хваща окото. Коя е пък тази?! Не познавам никаква Юлия. Все пак имам хиляда и шестстотин приятели във Фейсбук и не мога да ги познавам всичките. Кой знае и тази как се промъкнала в приятелския ми списък?! Май е време да го поразчистя. Ненормално е в него да има десет пъти повече хора, отколкото на мач на любимия ми Славия, и то в добрите времена преди пандемията! Щом Славия може, значи и аз ще мога без толкова много почитатели. Явно е някаква грешка. Жената е била притеснена и в бързината кой знае какво име е натиснала. Редно е да я уведомя, че съобщението не е стигнало до когото трябва. Представям си каква житейска трагедия може да произтече от това. Пиша ѝ:

   „Имате грешка. Не се познаваме.  Набрали сте грешно име.“

   След секунда телефонът изписуква с отговор:

   „САМО ТЕ ПРОБВАХ. АЗ СЪМ МЪЖЪТ НА ЮЛИЯ. ПРОВЕРЯВАМ ВИ ЕДИН ПО ЕДИН ПО СПИСЪКА“

   Идиот! Гледам и не вярвам на написаното. Изкушавам се да му напиша какво си мисля за него и за роднините му от женски пол, но закъснявам за срещата с клиента. Тегля на глас една дълга и звучна, обличам се набързо и хуквам с надеждата да има свободни таксита в проливния пролетен дъжд. Някакво изтръпване в лявата ми ръка се обажда на тръгване.

   Таксито е класика в жанра – кола на преклонна възраст и с поне десетина обиколки около Екватора в биографията си. Зализаният мургавеляк зад волана не спира да ломоти за изборите, за политиците, за безпаричието, а от касетофона му се носи ретро-чалга репертоарът на новопръкналия се победител във вчерашните избори. Добре поне, че има преграда между предните и задните седалки, която малко редуцира звука. Накрая мургавият ме одрусва в сметката като презряла круша. Разделям се с една славейковка, безпомощно скърцайки със зъби.

   Срещата на другия край на града се оказва ялова. Аман от претенциозни клиенти, които не знаят какво искат! Всъщност много добре знаят, но го искат хем да е без пари, хем да е веднага, а накрая ако може и ръка да им целунеш. Е, не става така! Обяснявам му на г-н Претенциозен как става, и че само ни губи времето – моето и неговото. Не ми олеква особено много. Но е нещо.

   По обяд най-после се добирам до офиса, мокър като медуза в естествения ѝ хабитат. И като медуза ми се иска да ужиля някого, но шефът ми ме изпреварва. Посреща ме навъсен на вратата.

   - Айде бе, Чавдаре! Кое време стана?! Ошета ли най-после това прословуто апартаментче?

   - Ошетох само града в дъжда, шефе – като го знам какъв е циция, спестявам му това за петдесетолевката – Апартаментът обаче си остана непродаден. Бил скъп, плачел бил за ремонт, етажът бил висок, асансьорът не бил работел. Обичайните мрънканици.

  - Мрънканици значи?... А бе ти да не работиш още в отдела за борба с клиенти?! Този отдел не го ли закрихме през деветдесетте?! Добрият брокер от всеки дефект прави ефект. Висок етаж – гледка, повреден асансьор – безплатен фитнес, скъп апартамент – престиж, нужда от ремонт – бъдещ индивидуален облик...

   Дрън-дрън-дрън...Това съм го слушал до втръсване. Обикновено изключвам слуха, когато началникът завърти тази плоча.

   - ...До края не седмицата искам от теб да ме отървеш от този апартамент! Ако ще и  еротични масажи да правиш на кандидат-купувачите! Ако не... Сещай се!

   Шефът влиза в кабинета си, хлопвайки вратата шумно. Днес ми върви на затръшнати врати. А така! Сега и предупреждение за уволнение. Изтръпването в ръката ми преминава в наболяване.

   В този момент виждам иконката с русата жена на екрана на телефона си. Как беше?... А, да, Юлия. Плъзвам пръст и отварям съобщението.

   „Извинявай! Бях си забравила телефона вкъщи и моят ненормален ревнивец ти е писал от мое име. Съжалявам много!“

   Джентълменско е да отговоря. Представям си какъв кошмар е преживяла. Милата! Но е намерила сили да помисли и за мен като за жертва. Това заслужава уважение!

   „Моля. Радвам се, че изгладихме недоразумението със съпруга ви. Хубав ден!“

   Следва светкавичен отговор.

   „Ейц, железен си! Май наистина не си любовникът на Юлия. Аз съм бе, мъжът ѝ. Пак те проверявах. Нещо не бях сигурен, дали не ме лъжеш.“

   Не! Не може това да се случва! Заради този откачалник-рогоносец сутринта останах без кола, заради липсата на кола ме ощави някакъв мазен таксиджия, после си го изкарах на претенциозния клиент, а за капак шефът ще ме изхвърли от фирмата в следствие на всичко това! Но в основата е този, който сега ми пише на Месинджъра! В този миг цялото ми напрежение се отприщва. Грабвам телефона и започвам да пиша такива неща, които дори и каруцар от Факултета с  тридесетгодишен стаж не може не само да изпише, но и да изрече на глас. Влагам цялата си креативност. Вулгарна, ненормална, извратена. Блъскам по буквите, крещя и псувам. Онзи го отнася и заради шефа, и заради клиента, и заради таксиджията, и заради целия шибан дъждовен ден. Когато приключвам, не се чувствам по-добре. Напротив, болката слиза от ръката ми към сърдечната област. А ненормалникът  отсреща ми пуска само един емотикон-усмивка в отговор. Отварям прозореца, дишам дълбоко и се мъча да се успокоя. Поне кръчмите да работеха, а то с тези ограничения покрай пандемията човек няма къде и да се напие за преборване на стреса...

   Привечер се завличам в къщи с вида и самочувствието на използвана хавлия за баня. Отключвам входната врата. В коридора се спъвам в куфар. Сия изскача от кухнята.

   - Аха, Ромео се появи най-после! Чавдаре, приготвила съм багажа ти. В тази минута ти се изнасяш от вкъщи! Безпрекословно!

   - Чакай, Сий! Това съобщение от сутринта е недоразумение. Сега ще ти покажа какво стана после. Много ще се смееш, като разбереш – започвам да ровя из джобовете си за телефона.

   -  Недей, Чавдаре. Поговорихме си подробно с Юлия. Тя ми разказа всичко за вас.

   - Кой?! Какво?!... Коя Юлия?!...

   - О-о, моля те! Никога не си бил добър в лъжите! Запази поне достойнството си и се дръж като мъж! Тази драскотина на бузата ти е от нея, нали? Разгорещен секс, а?

   - Чакай, Сий! Какъв секс?! Сутринта, докато се бръснех... Не познавам никаква Юлия. Не е това...

   - ...което си мисля, нали? О, колко си жалък, Чавдаре! Дори не подозираш, че тя ми разказа всичко. За любовните ви срещички в апартаментите за оглед, за обещанията ти, че си щял да се разведеш с мен! Е, ще имаш възможност да изпълниш обещанието си! А сега изчезвай! Документите за развода ще получиш на адреса на майка ти.

   Сия ме избутва разярена на стълбището. Сащисан, не се съпротивлявам. След мен излита и куфарът. Вратата се тряска още по-силно от сутринта. Уморено присядам на първото стъпало. А сега какво? Мъча се да разбера какво се случва. Сия е говорила с Юлия? С онази непозната Юлия? Не! Това се случва само в пиесите на абсурда. Или в сюрреалистичните романи. В живота не става така. Вадя телефона, решен да проверя. Колебая се, но накрая се пречупвам. Пиша на онзи, който се представя за Юлия. Очевидно е приел насериозно всичките ми ругатни и клетви и е решил да си отмъсти. Опитвам се да подбера подходящите сдържани думи, в случай че попадна на истинската Юлия.

   „Здравей! Съпругата ми случайно да е говорила с теб?“

   Това трябва да е достатъчно. Изпращам съобщението. Отговорът не се бави дълго. И не е само един, цяла тирада е. Усещам, че ми причернява, докато чета.

   „Кой, Сийчето ли?“ „Не. Не е говорила.“ „Говорех само аз." „Тоест пишех." „Тя мълчеше, но виждах, че чете съобщенията ми." „Сигурно е плакала и затова не ми отговаряше." „Никой не ме е псувал толкова вулгарно колкото теб!“ „Добър си в псуването.“ „Ако беше толкова добър и в оная работа...“ „Питаш се как открих жена ти?“ „Имаш толкова много нейни снимки и нейни коментари на профила си." „Фасулска работа." „Разказах ѝ всичко за нас." „Как се срещахме в апартаментите за продан, как се любехме."

   Тук вече не издържам и се намесвам:

   „Ей, извратеняко, чуй ме!“ „За няколко часа ти разби живота ми.“ „Ще те намеря и ще ти извия врата!“

   „Не! Ти ме чуй, Чавдаре!“ „Много преди аз да разбия твоя, ти разби моя живот!“ „Тогава ти обещах, че рано или късно ще ти го върна.“ „Казват, че отмъщението се сервира студено." „Е, аз бях достатъчно търпелива да изстине добре, да стане почти ледено." „Чаках две години, три месеца и тринадесет дни“ „Денят преди Бъдни вечер, когато ти каза, че се прибираш при семейството си и че всичко между нас свършва...“ „И изобщо не излъгах Сия.“  „Всичко разказано бе самата истина." „Сега разбираш коя съм"

   Телефонът се изплъзва от ръката ми. Стълбището става бяло, бяло, като снежен зимен ден в навечерието на Бъдни вечер. Това ли е инфарктът? Съдено по деня, може би да. Понеделник е. Денят за инфаркти.

   Някъде от горните етажи се разнася силна музика и протяженото песнопение с изразен акцент на бъдещия примиер-министър „Донт кил май мадър, мадър-факър, Донке ле, донт кил май мадър! Донт фак май систър, мадър-факър, Донке ле, донт фак май систър!...“ Да, това определено е инфаркт.

05.04.2021