Художникът

                  Аз съм художник - без ателие, без завършена картина.

             Обикновено рисувам жени. Идват, присядат в гънките на страха си, предпазливо подвиват колене и ги долепят едно до друго. Суетата им облизва матовото лице на огледалото и когато с пестелив жест ги лишавам от последното убежище на срама, се свлича като есенна мъгла. Безпомощността на голото тяло ме зарежда с милост. Рисувам веднъж, поправям, и пак...докато платното забрави началото, докато и аз вече не го помня, после забравям и жената, подреждам платната в един ъгъл и очаквам следващия модел.

           Веднъж се събудих до картината и в унес я завърших. Но после ми се стори студена и семпла, някак приключила с багрите и след два дни сподели съдбата на другите. 
           Купът растеше, заедно със спомените, които бродират завивката на старинния диван, затискат се и се кискат, обрасли в паяжина, която въобще не е метафора. Страх ме е от паяци... 

Понеделник: 

           Когато Тя надникна през отвора на таванската ми пещера, изпитах болка. Влезе кротко. Младостта пълнеше раменете с овал, очите още не знаеха властта си, стъпваше боса, с плодната грация на самодива. Тъмнината на стаята придърпа очите и, тя се огледа къде да седне. Посочих дивана, поговорихме бегло, налях чаша нектар и пестеливо я засъбличах: с наслада, отлагайки всяка дреха с необходимата минута, в която трябваше да свиква, че гласът ми е господарят тук. Отказа да свали копринения шал. Тогава въображението ми се превърна в ездач.



Четвъртък : 



       Цяла нощ сънувах и рисувах, сънувах и рисувах. Ръцете ми ставаха на четки и цапаха в червено дъхавото шампанско на шала. Платното гореше. Ухаеше на амбра. Рисувах я върху тялото си, рисувах тялото и. Устните ми обраснаха с пипала и се впиваха в коприната, смучеха я, разголваха бедрата и. Ставах и палех свещ, горях пръстите си, дано да се събудя. После захващах да рисувам друга картина, на която жената беше гола, отпуснала нозе, нехайно открила себе си. На дясната и гръд светеше луничка.



  Петък:



        Пушех и пиех втора кана кафе, когато някой влезе в стаята. Не бях завил сладкото си престъпление, трепнах, но не беше тя, а маестрото. Веднага видя дуета от картини и отбеляза, че идеята си я бива, но трябва да се пипне тук и тук и тук... Докато очертаваше с върха на една четка гърдите и, подхвърли, че се открива изложба - другата седмица, в Белия салон. Голо тяло. Той ще избира картините. Запали цигара и приседна. Слънцето изгря внезапно и съблече жената до нежно златисто. Маестрото щракна с пръсти и излезе.



       Когато тя дойде, аз вече бях покрил другата. Нетърпеливо почуквах по статива, докато свенливо се събличаше и се опитваше да седне както съм и показвал, като притискаше с обичайната упорита настоятелност досадния шал. Приближих я изнервено, както не бях правил преди, нагласих внимателно коприната. Без да искам с четката дръпнах надолу шала и забелязах, докато закривах гърдите и, че няма луничка, но пък зърната ги бях пресъздал с осъдителна точност. 



       Рисувах трескаво почти два часа, тя помоли да се раздвижи, аз запалих цигара, после продължих още малко и едва я изчаках да си тръгне. Втората картина ме привличаше повече от истинската жена. Чакаше ме и една стена – в бялата зала. Моите платна, с моето име на тях...



Събота:  



 Стативът, картината успехът – моят свят. Сега съм ръката на Бога. Сега съм господар на Времето. Който може да живее за Вечността, не се втренчва в мига! 



Някои смятат, че това е израз на сила. Дали?