Имало едно време... приказка, но без принцове и принцеси. Само един художник.

Та преди много години едно самотно момиче среща този художник. Поради незнайно какви 

причини този образ се запечатва в съзнанието на момичето. Минават години, всеки поема по своя път.

Създават семейства, деца. Срещат се отново, само че на друго ниво – виртуална илюзия. 

"Хей, ти ли си! Не мога да повярвам! Чакам те цяла вечност! Искаш ли да бъдем приятели?" – 

попитало момичето.

"Да, искам, само че, аз не съм този, за когото ме мислиш. Аз съм художник и ще ти нарисувам свят, за който

можеш само да мечтаеш." 

И художникът нарисувал любов. Красива, изпепеляваща. Минават години, приказка в рисунки.

"Хей, художнико, нарисувай ми реалност".

Тогава художникът замълчал. Мълчание, пълзящо, просмукващо се във всяка клетка. 

"Защо?"

"Къде сгреших?"

Тогава момичето заключило стаята с рисунки и зачакало своя художник да се появи някой ден.

Взирала се в лицата на минувачите.

"Сигурно някъде греша, някъде ужасно греша." 

"Къде?"

Едно гласче ми подсказва, но не искам да го чуя. Никой не иска да го чуе.

Знам, че беше истински, знам, че си ти. За какво ти е моята болка? В момента има толкова много

от нея, че ако скоча, бих се удавила. Не, не бих. Все още те чакам.

ПП: Бъдете истински в отношенията си с хората.