7.

Със сигурност установих, че Бенката, Късия и Мургавия са неразделни приятели. И бях уверен – това са хората от нападението на банката. По всяка вероятност – убийците на клошарите...

Само че над тях имаше други.

Не е възможно ченге да стане бандит самостоятелно.

Около него е цяла мрежа и е неминуемо някой да не го усети.

Значи – най-малкото трима трябваше да открия.

Прекият му началник. Първата брънка. Този, който го познава, който го е препоръчал, който го държи изкъсо.

И който трябва да го премахне, ако нещата не тръгнат по предвиденото...

Лесно го открих. Инспектор, висок, сух, затворен тип. Със странна прическа – като барман от някогашните заведения. Разделена на път къса коса, замазана с някакъв крем, приличаща на нарисувана.

По-трудно беше да разбера кой е над него.

Е, без участието на някой от шефовете на полицията няма как да мине. Но – кой? Началникът? Областният? Или някой от многобройните заместници?

Бенката ме заведе до него. Както предполагах – началникът на участъка.

С известно разочарование анализирах събраните факти и наблюденията си. Не, този не беше голям бос. Беше свръзка. Важен, но не основен елемент.

А основният сам се показа.

На едно парти – някакъв рожден ден беше. Показаха ни виновникът. Петгодишен хлапак, размърлял празничните дрехи, очакващ с лека досада възрастните, които не познаваше, да му дадат хубави подаръци и да го оставят с тях.

Началникът на участъка беше с жена си. И брат й.

От леките шушукания – бързи, страхливи, внимателни, разбрах. Мутра! Класическа. Бивш застраховател, после инвеститор, довел няколко софийски фирми – все на хора като него. Дързък, понякога нагъл, много, много предпазлив... 

В момента го раздаваше оглеждащ територията за развитие на фирмата си. И по тая причина обикалящ областта, събиращ всякаква информация, завързващ познанства с много хора.

Един от които бях аз.

Интересувах го.

Софиянец, като него внимателен, немногословен. При това – бях го споменал два-три пъти с цел разнасяне на слуха, представител не толкова на собствена фирма, колкото на друга – много голяма. За която се говореше, че има собствена държава. И не реже глави, а направо през кръста...

Разбира се, в тон с представата, бях сух, делови, учтиво-студен с него. Не се отпуснах дори, когато ме изведе на терасата, за да пийнем по едно на чист въздух...

Разговорът мина като среща между боксьори лека категория. Бързи придвижвания, леки, проучващи почуквания на ръкавиците, смяна на местата, разузнаване, изчакване, опити не толкова да се предпазиш от ударите на противника, колкото да му нанесеш някои твои. За нужните точки...

8.

Неголемият град – та ако ще и областен, е по-опасен от столицата.

В провинцията всичко е като в аквариум. Видимо прозрачно от всички страни. И с малко място.

В София се носят всякакви водни обитатели – китове, акули, дребни живинки, раци, миди...

И всеки си знае мястото...

В провинциалния град няма запазено място...

Спираш ли да плуваш – потъваш. Или те изяждат...

Поради което всички са малко настръхнали. Уж отпуснати провинциалисти, пък оглеждащи се и зъбещи се...

При това – всички. Независимо дали хищни акули или бавни актинии, залепени миди или леки копърки...Всички са оглеждат, дебнат, понякога дори нападат...

И аз трябваше да издебна в този град една групировка.

При това не само икономическа или политическа.

А бандитска.

От хора, приели отдавна, че могат да разполагат с живота на другите – да осъждат или временно оставят живи. Според ползата...

За тях бях като мурена. Само главата навън, с остри зъби, тънкото бързо тяло свито в скривалище, опасен звяр в радиуса на хищните си рязки атаки...

Не знаеха как да ме атакуват. Пък и избягваха.

Външен, временно появил се, със солиден гръб...

И най-вече – труден за вкарване в ъгъла...

9.

Нямаше смисъл да си играя повече с тях.

Видях ги, разбрах какво трябва да направя...

Някой ще каже – много бързо ги разкри... Що за бандити?

Първо, аз знаех единия. И тръгнеш ли по разплитащото се въженце...

Второ, те бяха прекалено самоуверени.

Трето, казах ви. Неголям град. Прозрачен живот. Мнозина знаеха, досещаха се, разбрали бяха... Но – взаимополезното мълчание...

Защо да влизаш в конфликт с неясна цел и тъмен край?

А и да бяха само те...

Далаверите на местната кметица се знаеха – кой знаеше повечето от тях, кой по-малко, кой просто беше убеден, че не за обществена, а именно в ползу роду стоеше тя на поста си...

И обкръжението й...

Което имаше свое обкръжение...

А то – свои...

Дори местните кукловоди бяха известни.

Виж – кои стоят зад тях... Кои въртят кормилото от големия морски град или от столицата...

Може би се досещаха някои...

Но – каква полза?

Така че хич, ама хич не беше трудно да поставя картите в пасианса по местата им...

Като добре помнех, че и аз бях карта.

И някой щеше да поиска да ме сложи на удобно за себе си място...

10.

Полицаите не се интересуваха от мен.

Наясно бяха – тоя е от столичните недосегаеми.

И затова – настрани. Ни полза от близост, нито от сблъсък.

Индиферентност...

Поради което веднага разбрах, че някой извън полицията се интересува от мен.

Най-напред забелязах интерес към багажа ми в наетия апартамент. Леки размествания на специално поставени вещи, усещане за чужда ръка...

Като звяр се ослушвах... Но никой не потропа на вратата...

После засякох външното наблюдение.

Двама. Или аз толкова видях. Хитри, опитни, но с провинциална тактика. Дебнеха отдалеч – в града лесно може да забележиш човек и през две улици. Такава тишина е...

Пък и тук липсва софийското многолюдие. За близо месец там така и не свикнах с човешката каша, в която бавно се придвижвах...

Помислих.

Щом не са полицаи... Значи знаят какво да очакват...

И им го поднесох.

Рязко спиране зад ъгъла, връщане, сблъсък очи в очи...

Оловен поглед...

И те се завъртяха... тръгнаха назад... изчезнаха...

На другия ден засякох две двойки... А привечер разбрах, че и кола се движи в непосредствена близост.

Заобикаляха ме като при руски лов на вълци. С флагчета – да ме стресират, да ме вкарат в капан...

Което пък аз реших да използвам като камуфлаж за отмъщението...

Да, бях осъдил на смърт шестимата.

Защо аз ли?

Ами защото аз имах повод. И нямаше кой друг. А и аз нямах друга работа на тоя свят.

Няма да върна миналото...

Но щях да им отнема бъдещето...

И да дам шанс на някои хора да придобият такова...

Бог?

Не, не се изживявах като Бог...

Прекалено бях уморен и разочарован...

А Бог е изпълнен с вяра в чадата си – колкото и безнадеждна да е тая вяра...

11.

Наличието на следящите ме беше изгодно за мен. Каквото и да се случи – винаги ще имам алиби. Поне двама души ще знаят, че е невъзможно да участвам...

Макар да го направих...

Простичко.

Слязох в мазето, където на всеки апартамент в кооперацията се полагаше своя стая. При това доста широка.

Е, тази беше празна – наемателите не слагаха бидони със зеле или бурета с вино.

Но пък новият наемател – тоест, аз, беше приготвил някои полезни неща. Например, за две нощи – с много внимание и малко стържене, успях да наглася капака на прозореца да се отваря леко и да се затваря тежко, като че е закован.

Та подпрях стола под прозорчето, измъкнах се невидим и непредвидим.

Нощта беше влажна, дъжд ръмолеше, а земята леко замръзваше. Гадно време...

Тоест – удобно за удара.

Нанесох го.

Не, не обичам подобни описания. Просто сухият полицай не стигна до дома си. Отнесе го внезапно появила се кола. Която след десет минути хлътна в обрасъл с храсти дол, близо до града. Нямаше да я намерят скоро – дори през зимата растителността закриваше всичко...

А, като откриеха колата, щяха да установят, че в нея са двамата приятели на бенката. Единият с ръце на кормилото, другият до него. Със счупени вратове – което при добър късмет можеше да мине като резултат от удара на автомобила...

Е, не разчитах много на провинциалните патолози. Но, все пак... Нямаше веднага да има резултати...

Бенката беше най-лесен. Просто изчезна. Изоставен стопански двор, някогашен кладенец, няколко камъка... Можеше и да го открият след време...

Прибирането беше успешно.

12.

На другия ден обаче ме чакаше изненада при влизането в апартамента. Очаквах го – видях разлепения косъм на външната врата, усетих лекия аромат на никотин...

Пък и трябваше да ме посетят...

Беше шефът на бандата.

Или поне тоя, когото мислех за шеф.

Разговорът беше дълъг, бавен, пространен.

Досещал се кой съм. Или по-скоро – чий човек съм.

Имал усещането, че шефовете ми искат да заграбят бизнеса му. Но – не са познали. Той има толкова влиятелни познати...

Макар напоследък някой да играе срещу му. Ето – двама /двама ли?/ от неговите хора са изчезнали. Но всички са се впуснали в издирването и няма начин да не ги открият...

Не, не – да не се безпокоя. Не ме подозира. За мое сведение – аз отдавна съм под капак. Надзирават ме четирима души /изненадах се – мислях, че са само трима/.

И сега той има контраоферта. Ако обичам – да я предам на боса.

Или на тримата босове – защото се сеща кои са ме изпратили.

Ще се включи в играта. Като пълноправен участник, съдружник. Е, не във всички области. Все пак не е милиардер като тях /ха-ха-ха – сухо/...

Готов е да им открие някои нови зони. Например – връзка с кавказки бизнесмени. Които в момента заедно с него създават коридор между Балканите и Кавказ. А през коридора може да минат много неща – от стоки до хора...

Слушах, кимах, учтиво му повтарях, че съм скромен бизнесмен, той също така учтиво се съгласяваше и продължаваше да излага офертата...

След което му казах – добре, това е интересно като мотив и тема за разговор, ще трябва да отида до София, имам да приказвам с едни познати по бизнес дела...

Той кимна, възпитано наклони глава и излезе. А след него – тримата, които стояха като статуи до стените и стискаха небрежно пистолети с наклоняващи дулата заглушители...

Този един час, през който шефът беше изолиран от света в апартамента ми, беше запълнен със събития. Поне от местно значение.

Градът внезапно беше напълнен с неизвестни полицаи – в маски, без номера, без баджове. Данъчни започнаха проверка на някои фирми.

А група тежко въоръжени жандармеристи очакваха при автомобилите им четиримата мои неканени гости.

При обиска в колите намериха пакетчета със скъп бял прах, същото пакетче извадиха от джоба на шефа. Все пак, не бях забравил уроците на Пърлето по джебчийство...

Това беше услугата, за която помолих моя приятел. С  клетвата, че повече няма да ме види или чуе...

13.

Това е...

Разплатих ли се...

Или просто отмъстих...

Мъртвите няма да се върнат...

И аз няма да съм същият, какъвто бях...

Да – бивш юрист, бивш полицай, бивш... Бивш клошар...

Бивш свободен човек...

Поне накрая...

Живот за живот...

Но нито съм удовлетворен, нито смятам, че съм изпълнил някакъв дълг...

Засега ми е спокойно...

Външно...

Един клошар повече в столицата...

Без бъдеще...

И без минало...

Жив...

И какво от това?